Съвременник на миналото

         Илия Пехливанов на 80 години

Веселете се, небеса! – Изплете венец на Корените ръка Илиева! Този шеговит каламбур със заглавията на трите последни книги[1] на Илия Пехливанов (Бог обича троицата!) ни въвежда юбилейно в неговия житейски и творчески път  на журналист, публицист, писател, талантлив и неуморим търсач на всичко българско и родно. Автор на книги, журналистически публикации в нашия и чуждестранен печат, на телевизионни и радио-предавания, съставител на сборници, съосновател и дългогодишен главен редактор на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (1979-2016) – негова съдба и рожба, постоянна кауза и поле за бран и слава.

         Илия Пехливанов е честит да притежава сетива, пронизващи епохите, да издирва и открива невидяни или подминати от историци и предходници забележителни факти и личности – будители и достойни българи от духовната карта на Отечеството. Занимаваха го Първоучителите и техните ученици, старобългарската литература и език, търсеше и поддържаше връзки със съвременни изследователи на кирило-методиевското дело. Особено вълнуваща и плодоносна се оказа акцията „Разкази на очевидци“ на Априлското въстание от 1876 г. Откри малко известни и неизвестни бисери от дейността на Васил Левски, „надари“ с плът и кръв в роман една от най-невероятните фигури на нашето Възраждане – отец Матей Преображенски…Невъзможно е дори само да се маркира събраното от страниците на „За буквите – О писменехь“ с помощта на неуморната му съпруга Пепа Манастирска и дъщеря им Деляна Пехливанова в новите книги – обширна, почти енциклопедична панорама на българската духовност през вековете с най-конкретни измерения, написани  по препоръките на Стоян Радев (подсъзнателно, разбира се,): изказът да бъде кратък, силен, улучващ.

         Дълбоко ерудиран, зареден с редки познания, особено чувствителен към новите открития, Илия Пехливанов постоянно надграждаше, посещавайки научни форуми по славистика, българистика, византинистика, организираше срещи и дискусии с наши и чуждестранни учени и писатели в редакцията на в. „Антени“, където в началото се правеше Кирило-Методиевският вестник.

         Той беше честит да общува с видни, световноизвестни корифеи от науката и културата, лично да чуе, да документира, а и да предизвика чрез журналистическото си участие важни размисли и обобщения, както и собственоръчно написани автографи, отразяващи високата им оценка на българския принос в развитието на историческия и културен процес в Европа и света. Мнозина от събеседниците му ставаха автори на вестника, членове на Международния редакционен съвет като акад. Д. Лихачов, Роже Бернар, Рикардо Пикио, Санте Грачиоти, Норберт Рандов, Джон Атанасов, Мерсия Макдермот, Алексей Лосев, Валентин Распутин, Петър Динеков, Иван Дуйчев, Куйо Куев, Петко Тотев и още много и много други. Само разгърнете книгите му и ще ги видите. Влизаше в библиотеки и архивни хранилища, в древни храмове и археологически разкопки като в роден дом.

         Илия Пехливанов е не само преизпълнен с идеи, той е човек на практическите дела – вършителят! Тихо, безшумно! И не само по списването на уникалния вестник. С негово участие (и не е било безпроблемно!) се появяваха грамофонна плоча с любимото песнопение на Левски „Достойно естъ“ и творбата на Черноризец Храбър „О писменехь“ на старобългарски език, пътуващата книжарница „Матей Преображенски“, сборниците с разкази на очевидци на национално-освободителните борби, двата тома „Българистика и българисти“, съставени от рубриката на в. „Антени“, дала началото на Кирило-Методиевския вестник. Събра и публикува песните, съхранени в паметта на баба му Ирина и майка му Дешка. Изпълни заръката на акад. Дмитрий Лихачов значимите вестникарски публикации да се събират в книги.

         Дейността на Илия Пехливанов имаше и една далеч немаловажна страна: неговото чисто човешко внимание както и професионалните му оценки, публикациите за и от други творци, особено млади автори, подкрепяха, подтикваха към активност и увереност. Мнозина бесарабски българи не забравят дружеското му рамо.

         Още едно име ще прибавя към беглите щрихи от необхватната  дейност на юбиляра: Виталий Маслов. „Срещнаха се и се познаха“. Не, познаха се преди да се срещнат, когато през 1985 г. в редакцията на „Антени“ пристигна писмо от далечния северен град Мурманск. Писателят Виталий Маслов пишеше, че споделил по телефона с акад. Лихачов намерението си да честват Деня на Св. Св. Кирил и Методий, поискал съвет и литература, а той го насочил към българите и му продиктувал адреса на редакцията ни. Да се знай и помни – Илия Пехливанов пръв оцени значението на „северния прилив“ и най-естествено му протегна ръка. На първо време подготви пакет с материали, основно с вестника „За буквите“ , чиито красиви страници като плакати са украсили преди 35 години първия празник (1986), проведен без указание свише. Оказа се, че публикациите на Илия за тези събития, са изиграли ролята на съществена – международна! – подкрепа за бурното разпространение на празника и в други градове на Съветския съюз. Преди 30 години ( 1991 ) беше обявен за държавен. А в Мурманск вече беше издигнат паметникът на Първоучителите – дар от България (1990), трепетно изпроводен от Илия Пехливанов.

 

         Когато  Виталий Маслов посети България, с Илия Пехливанов се намериха духовно близки, сякаш цял живот са били заедно.Били са заедно в нашето общо културно пространство. И Виталий Маслов не се поколеба да изпрати депеша от София: току-що роденият му внук да бъде назован Иля.

                                         ***

         Роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни Върпища, Дряновско, разположено над загадъчната паст на пещерата, кръстен в Дряновския манастир, израснал в гънките на Предбалкана, от дете обсебен от легендите за трагичната борба на поп Харитоновите въстаници, завършил Априловската гимназия и Софийския университет с учители като Петко Тотев, проф. Иван Дуйчев, акад. Петър Динеков, които го зареждат със страстта на търсачеството и родолюбието, след време Илия ще подчертае „своя порив за завръщане към корените“ и, погнусен „от яловите безродници“, ще определи, че търсенето на „духовна връзка с предците е най-сигурен белег на творческа същност“. Цял живот той неистово търси тази духовна връзка. И лете, връщайки се в родния дом, в уюта на козите пътеки обмисля как да спасява Кирило-Методиевския вестник от нахлулата агресивна бездуховност и чертае в плановете си поредния му брой.

         Едно свое есе от 2010 г. („Съплести венец“, стр. 358) завършва със следното откровение:

         „Висша привилегия за началото на новия век е наистина да походиш отново по пътеките на своето детство, да отпиеш вода от забравени кладенчета, да потърсиш дървото, на което си изрязал с ножче името си като малък,… да си набереш къпини край пътя и шипки-ранозрейки…

         За огромна част от съвременните хора това не е никак възможно – да минеш отново по пътеките на детството. Четете и завиждайте!“

         Да, завиждаме му, че се е връщал по пътеките на детството, завиждаме му за тръпката на откривателството, за общуването с велики хора – българолюбци, за сътворяването на най-обичания вестник, чиито страници с преписи от дълбоката ни древност стигнаха дори в Космоса!

         И му благодарим!

         Илия Пехливанов оставя, и вярвам, ще продължи да оставя за идните поколения най-важното: книгите – истински пантеон на българщината!  Духовна храна за изпът!

         На многая лета!

     

          Калина Канева

    

---

[1] „Веселете се, небеса!“ С., Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2017 г.: „Съплести венец“, С., Изд. „Авангард Прима“, 2018: „Корени“ С. Изд. „Авангард Прима“, 2020

 

Красиво дървено сандъче дълги години

пази снимки и архива на Иван Давдата

Генчо Димитров

За големия майстор-строител от Дряновския край, първоучителя на уста Колю Фичето – Иван Иванов Давдата не се знае почти нищо, освен  това, че от неговата строителна бригада започва знаменития строителен път, на един от най-големите дряновски майстори.  Като ученик Колю Фичето надминал по майсторлък своя учител. Но народът казва: „Голям е този учител, когото учениците надминават“. Времето не оставя документи за живота и строителното творчество на Иван Давдата. Знае се само, че родното село на майстора е село Кумани, едно от най-рано възникналите селища от нашия край.

Иван Давдата е роден в края на 18 век. Според неговия съселянин Петко Бончев, прякорът „Давдата“ му е даден за това, че имал дефект в говора и трудно изговарял някои думи. Това потвърждават и други негови съселяни и сподвижници. В работата си Давдата винаги е служил за пример със своята сърдечност, коректност и честна дума. Още от малък тихото и притеснително момче поема пътя на своя баща. Това, което природата му отнема, съдбата му връща – завидна памет, трудолюбие, сила и сръчност на ръцете му, които усвояват всичко свързано със строителния занаят. Едва станал калфа, Давдата строи къща в село Кумани, заедно със своя чичо. Къщата е втората от ляво на улицата, преди влизане в селото. Тя е с общ покрив, разделена на две, заедно с големия двор. Южната част на къщата се пада на Давдата, а северната на чичо му. На четмо и писмо се научил късно, когато бил женен. Това става в килийното училище на Калоферския манастир „Рождество Богородично“. Този мъжки манастир край града е разграбван и разрушаван от кърджалийски орди, за последно бил разрушен в края на 18 век. Останал дълги години в руини поради липса на средства. Най-после, монах от града, богат наследник, започнал да събира строители за възстановяването му. Така заедно с работата  Иван Давдата започва да учи в тамошното килийно училище. След като привършва работата в манастира, Давдата завършва и образованието си, взема майсторско свидетелство и започва работа със собствена група, в която фигурира и името на Никола Иванов Фичев. При строежа на църквата „Свети Никола“ в Търново през 1836 година Давдата гласува доверие  на калфата Колю Фичето да го замести, поради заболяване. Когато завършило строителството, заместникът Колю Фичето получава висока оценка за своята работа и бива провъзгласен за майстор. Струва си, да си зададем въпроса, защо тъкмо Колю Фичето е избран за заместник? Дюлгерските групи по това време били съставени от дюлгери от селото на майстора или хора от други селища, но имащи роднински връзки с него. Може би трябва да споменем 1829 година, по времето на Дряновския секлек. Тогава неженените калфи и чираци трябвало до няколко дни да се оженят, иначе попадали под силата на турските разпоредби. Притеснен Колю Фичето се явява пред майстора и Давдата намира най-бързото решение – оженва го за своя племенница от село Сяровци. Така Колю Фичето, вече майстор започва със своя самостоятелна група да пише нова биография на Дряновската строителна школа.

След работата в Калоферския манастир Давдата работи в Добруджа, строи къщи и църкви. След това години наред работи в крайморските и крайдунавски градове- Варна, Силистра, Русе, Свищов. Те го привличат с бързото си икономическо развитие и засилени връзки с Европа. Три години работи в Турция. От Цариград  майсторът купува красив, златен джобен часовник, като при завръщането си в България го дарява на най-големия си внук за здраве и късмет. Нещастна се оказва обаче съдбата на този часовник, заедно със съдбата на внука му Георги Иванов. При обявяване на Първата световна война, той е на работа в Америка. Заедно със свои сънародници се завръща в България и се записват доброволци. Георги Иванов участва в епичната Тутраканска битка. След капитулацията на Румъния, частта му е прехвърлена в Сърбия. В състава на 19 пехотен, Шуменски полк води победоносни сражения с французите, но при побива при Добро поле, България, заедно с централните сили губи войната. 100 хиляди български офицери и войници остават в плен като заложници. От пленнически лагер в Гърция, Георги подготвя бягство, заедно със свой набор от Бучуковци. За зла участ в последния момент се разболява и бягството му пропада. Неговият земляк избягва и се завръща в България, донасяйки на съпругата на Георги писмо и златния часовник, с молба да бъде даден на най-големият му внук. Така часовникът намира последния си собственик – Симеон Дамянов, мой съученик от прогимназията и мой приятел. Той приема с благодарност часовника и си поставя за цел да проучи живота и строителната биография на своя прадядо Иван Давдата. Дълги години това не му се отдава, докато в края на 2020 година не се сдобива с негови снимки и част от архива на строителя.

Неблагополучията в семейството на Давдата оказва влияние върху здравето на майстора и той почива на преклонна възраст. Погребан е в гробището на село Кумани. Неговите наследници му издигат достоен паметник, най-големият в цялото гробище. За жалост огромният каменен блок, от който е издялан паметника се счупил от недоброкачествен пясъчник и времето е заличило всички надписи по него.

Днес величието на село Кумани се губи в миналото. Външни, непознати хора газят росните треви на куманските ливади и слушат ранобудните песни на птиците. Повече от половината къщи са купени от имотни пришълци. Така, доскоро смълчаните фасади на запустелите къщи, вече са усмихнати, но чаровните дворове вече не разнасят мириса на цъфнали трендафили, шибои, ароматни рози и кринове, а тихият вятър не гали тънките стебла на момината сълза, на карамфили и лалета. Мирисът от барбекютата ги замества и тихият плисък на дворните басейни…

Идва и редът на къщата на Давдата. Времето бавно я руши – изоставена и самотна всред тревясалият двор, докато наследниците не я обявяват за продан. Тя е закупена от пришълец от Варна. Когато узнал на кого е закупената къща, той с разбиране и любов започва нейното възстановяване. Към такива хора трябва да отправим нашите големи благодарности. Къщата на Давдата е продадена и всичко останало в нея е изнесено в къщата на баба Куна – рождената  къща на Симеон Дамянов. И когато дошло време и тая къща да бъде продадена се сещат, че на тавана са вещите от къщата на Давдата. Най-после късметът се усмихва. В едно красиво дървено сандъче Симеон намира снимки на Давдата и неговото семейство, както и отдавна избелели архивни документи.

Не само майстор Иван Давдата ражда село Кумани. Достойни негови последователи са майсторите Георги Денев, Пано Белчев, Петър Денчев, Митьо Станев, Дамян Симеонов и редица други, достойно прославили село Кумани, село скътало къщи и мечти в просторните владения на българските царе от Втората  българска държава Асен и Петър и техният брат Калоян. И още нещо: за да бъдем етични и справедливи към историята, в биографията на големия дряновски майстор Колю Фичето, да се изхвърли думата самоук. Тя най-добре подхожда на самоукия кумански майстор Иван Иванов Давдата – неговият учител.

Снимката на семейството на Иван Давдата /последния в дясно/ се публикува за първи път, тя е намерена в наскоро открития архив на куманския майстор

 /Материалът е публикуван във в. Дряново нет/

ЕДНА НОВА СТРАНИЦА ОТ В. "100 ВЕСТИ" ГАБРОВО

 

 

Надежда Лазарова 

Изчетох във вестник „100 вести” публикациите по повод 80-годишнината на Илия Пехливанов и в съзнанието ми се появи Човекът – достойният българин – колкото голям, толкова земен. Затова искам чрез вестника да се обърна към него лично: Господин Пехливанов, Срещал си се и сътрудничил с велики, но си имал време и очи и за дребосъци: прочел си и моята книжчица („Надежда за живот – исторически сведения за село Кметовци”, 2010 г.) и си дал за нея ласкава оценка, а ефектът от това ще ме топли до живот. Познавам те „задочно” от забележителното ти родолюбиво дело – Кирило-Методиевския вестник „ За буквите - О писменехь”. 

Прочела съм някои от книгите ти, внушаващи чрез езика на изложението усещане за принадлежност. За мене най-впечатляващата ти творческа черта е пестеливостта на словото и специалното ти отношение към думите: не ги третираш единствено като „инструмент” на речта, а търсиш и „експлоатираш” посланията, с които са заредени. И сега, под впечатление на прочетеното за тебе, си припомних едно издание от 1992 година – малка книжчица с къси разкази – като цветчетата на Великденчето (виждал си колко са мънинки, а колко щедро са живописвани!). Тези разкази-импресии ни „дърпат като пъпна връв” към родовия корен. Още с отварянето на заглавната страница, ме грабна посвещението, адресирано към жената, на която си подарил книгата: „На Милка Пурел – с искрена почит. Авторът и неговите баби...” 

Малцина писатели са надарени с умението да казват много с малко думи. А в този автограф само две думи говорят толкова много! Но защо си подчертал в други две думи - в подписа, частички от тях? Натрапва ми се такова прозрение: „Този „дявол” си е баш зевзек-габровец, нищо, че родното му село Горни Върпища е в дряновска община! Хем не е многословен, стиснат като габровец, хем - с тая великолепна енигма - няма как да не ви накара да му се зарадвате още преди да сте прочели поредния му „балсам” за душата!” Не знам какво си имал на ум, любопитно ми е да разбера, но на мене първото, което ми хрумна и ми хареса, беше: „Авторът е тор върху духовната читателска нива, а на Този автор „гов....” са особено полезни за избуяване на родолюбивите посеви!” След като препрочетох книжката, мнението ми се потвърди – не само като цяло, а и с всеки отделен разказ тя носи богат подтекст и мъдрост – като притчите! 

И не мога да не споделя с читателите един такъв пример – за посланието, съдържащо се в разказа „Облак неверен” и в името на украинския град Чернобил, разкодирано като „Черно биле”. Да си здрав и плодовит – още много години ”Сей, земеделецо. Въпреки всичко”! Честит юбилей, сеячо Бачо Илия! А на читателите - приятно четене! 

Надежда Лазарова – 20 февруари 2021 г.

 

 

Проф. дфн Димитър Кенанов

ИЛИЯ ОСМОЧИСЛЕНИК: „КОРЕНИ“

            С благородното съдействие на Пепа Манастирска и Тихомир Манев получих интегралната книга на Илия Пехливанов „Корени, Издат. „Авангард Прима“, София, 2020 с дарствен надпис: „На проф. Димитър Кенанов с искрена почит. Илия Пехливанов, 9.02.2021. Трудът е продължение на антологията „Веселете се, небеса. Българската държава на Духа. Събрал, написал и подредил: Илия Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (София, 2017). За нея с вълнение написах кратък отзив: „Зажъдица за старобългарските писмена/скрижали“ и ги сложих в ел. книга Кенанов, Д. Завръщания. Мои българистични пространства. Кн. 3. Велико Търново, 2019, 277–280. Прилагам отзива си  и тук като приложение.

            Потърсих в Интернет блога на Илия Пехливанов, където с възможностите на интернет виртуалната информационната система с размах е продължена вестнико-книговата българистична поредица от „Антени“, „За буквите“ и двутомника: „Българистика и българисти. Българистика и българисти: Статии и изследвания. Българистиката в чужбина. Портрети на българисти, „Наука и изкуство“, (С. 1981 и 1986).

            В блога  в характерния си стил Илия Пехливанов говори за себе си: „Роден съм на Игнажден през 1941 г. в село Горни Върпища, Дряновско. Кръстен съм в Дряновския манастир. Завършил съм Априловската гимназия и Българска филология в Софийския университет. Работих във в. "Народна младеж" и "Антени". Участвах в списването на в. "За буквите" от началния му брой през 1979 г. Познавам най-големите съвременни учени – слависти и техните ученици. Печатал съм в наши и чужди издания, а също в сп. "Куриер ЮНЕСКО" на 32 езика. Членувах в управителния съвет на СБЖ до 1989 г. През 2010 г. бях приет за член на Съюза на българските писатели. Прякори: Бачо Илия, Осмият Седмочисленик“. http://iliyapehlivanov.blogspot.com/2020/07/blog-post_6.html.

            Почетното прозвище „Осмият Седмочисленик“, разбира се, точно представя изключителните заслуги на Илия Пехливанов като публицист панегирист/възхвалител, историк на славянобългарската писменост, на св. седмочисленици – Константин-Кирил Философ, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий, на будителите от националното ни Възраждането, на видни съвременни учени българисти, слависти, преводачи.

            Монументалната антология „Корени“ има 6 раздела: Старобългаристика, Възраждане, Националноосвободително движение, Космос, Будители и достойни българи.

            За да се оцени по достойнство съдържателният размах и контекстът на шестте части, следва да се напише обстойно изследване. Сега обаче ще отбележа само два етюда за преводачи на романа „Антихрист“ (1970) от Емилиян Станев, които допълниха моята представа за писателя класик  и доуточниха оценъчната ми позиция в статията „Еньовата помислова картина на Великденската (Пасхалната) полунощница и утреня“ (В приложенията помествам част от текста по ел. книга: Кенанов, Д. Завръщания. Мои българистични пространства. Кн. 3. Велико Търново, 2019, 81–85).

            Унгарският преводач на Емиилян Станев е Дьорд Сонди, почетен доктор на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Очеркът за него единство на заинтригуваща краткост и анотираща слогова продължителност: „ПРОПОВЕД ЗА ЕДНОГО. Дьорд Сонди при срещите си с писателя Емилиян Станев го възприема за свой духовен баща“ (с. 375).

            В диалога си с Илия Пехливанов видният преводач представя работата си и разговорите с Емилиян Станев: „Лека-полека почнах да превеждам от романа [„Антихрист“]. Трябваше да доловя съответствието на един особен ритъм в повествованието, да навляза в една особена лексика, в един архаизиран стил, в езика на православен монах от ХΙV век. Книгата носеше аромата на една отминала епоха. Моята задача беше да намеря съответствие на този архаичен стил до същата степен на оригинал“ (376–377).

            В срещите „проповеди за едного“ Емилиян Станев възприема преводача не като чужденец, а „като свой родственик“ (с. 378). Сигурно е търсел разбиране или проверка на възгледите си за историята и културата на средновековна България, напр. „за своето убеждение, че България поема по грешен исторически път при княз Борис Ι,  като възприема християнството не от Рим, а от Византия“ (с. 379). Потвърдена е ролята на Петър Динеков, който „го е посвещавал в тайните на старата българска литература. Говори също за изключителната роля на Патриарх Евтимий“. Твърде важно е признанието: „Емилиян Станев без бавене ми каза, че има еретични мисли относно българската история и култура като цяло“ (с. 377).

            Природата на тези мисли писателят разкрива в разговорите си с Теодорос Йоанидис – гръцкия преводач на „Антихрист“. Илия Пехливанов разказва за пътуването си до Солун в компютърната епоха и за строежа на крайбрежната църква „Св. Св. Кирил и Методий“ и развълнувано „одушевява“ преводаческия компютър „Мицос“, по нашему „Митко“, който учи български език, за да прочете и отпечата на гръцки „Антихрист“ на днешния търновски книжовник Емилиян Станев“ (с. 382). 

            Бидейки същински „разследващ“ журналист, Илия Пехливанов подтиква гръцкия си събеседник и домакин да каже най-главното, или „поне което не е за пред всекиго и по всяко време“. И тук пренасям дълъг цитат:

            „Оказва се, че той е посещавал на няколко пъти Емилиян Станев в болницата дни, преди невероятният българин да се отправи към небитието. Има записани негови откровения. „Хайде да ги печатаме“, подскочих. „Не им е дошло още времето! Той все говореше за Властта. За художника и властта. Не още не им е дошло времето. Знам добре, че никой сега няма да ги отпечата у вас“. <...> Помолих все пак Теодорос нещо за тях да каже.

            „Емилиян Станев вече знаеше, че скоро ще умре. С Господа не можем да се борим, казваше. Донесè му сестрата термометър, той го бутне скришом настрана. Лекарства му дават – хвърля ги… Поиска от мене цигара „Папастратос“. Оставих му цяла кутия. Заговори ми за Дявола. И през цялото време се усмихваше с някаква своя странна усмивка, каквато само той можеше да има в този момент. Останах с усещането, че двамата с Дявола си говорят насаме. Че знаят само те, двамата, някои неща, недостъпни за нас, другите…“

             И като добавка Йоанидис показа една от скоро издадените от него книги под заглавие „Дяволът в световното изкуство“. Тя бе разкошно илюстрирана с многобройни репродукции от живопис, графика, скулптура. Не можах да запомня името на автора, бе преподавател в Теологическия факултет на Солунския университет „Аристотел“.

            Посмях да отбележа, че не съзрях никакъв български дявол в тази рядка енциклопедия, а дяволи в България – колкото щеш, не можем да се оплачем. Изображения етхни изобилстват по външните стени и в преддверията на черквите, особено в Югозападна България. Приведох за пример сцената „Врачка дои Дявола“ от черквата на село Гега. Дори се сетих да припомня габровската пословица „Жената е родена три една назад от дявола“. Видя се, че гъркът е хлътнал здравата в дяволиадата – не го оставяше на мира Емилиян-Стаенвият злъчен смях от болничната стая. <...>

И друго негово заключение дължа да предам: „Емилиян Станев казваше, че писателят прилича на едно дърво. Короната му, клоните му могат да бъдат и присади – нещо от Маркес, нещо от руската проза, нещо от гръцката класика и т.н. Но корените му следва да бъдат в здрава почва. Иначе то не може да даде никакви плодове, които да стават за общата човешка трапеза“(384–386).

… Емилиян-Станевите разсъждения за корените  обосновават заглавието на разгледаната вкратце от мен интегрална книга антология на Илия Пехливанов.Допълвам реченото дотук с обещаните две приложения:

 

ЗАЖЪДИЦА ЗА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ПИСМЕНА/СКРИЖАЛИ

ИЛИЯ ПЕХЛИВАНОВ: ВЕСЕЛЕТЕ СЕ, НЕБЕСА

 

С любезното съдействие на П. Манастирска, съпруга на Илия Пехливанов, получих неговата книга с разширен заглавен наслов по стародавни печатни традиции: „Веселете се, небеса. Българската държава на Духа. Събрал, написал и подредил: Илия Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (София, 2017). Дарствен надпис: „На Димитър Кенанов – с искрено уважение! Илия П. 16 април 2019 г.“

Книгата, издадена в 100 бройки, ми напомни цяла епоха от българистиката от втората половина на миналия век, към която пряко участие като духовен строител превисоки заслуги има Илия Пехливанов. Напълно в неговия последователен характер и стил на журналист и учен, популяризатор на старобългарската, възрожденската и фолклорната ни култура е да бъде подбрано заглавие, заето от духовната ни писмена съкровищница.

Смисловият ключ на книговото заглавие се разкрива в преддверието на книгата: „Йоан Екзарх Български: Веселете се, небеса! Радвай се, земльо! Защото, след като събори средната стена на оградата, сиреч враждата, както казва апостол Павел, която бе между Бога и човешкото естество, и след като въдвори мир, Христос съедини небето със земята. Затова и ние, бедните, казваме: Днес Христос възнесе на небето върха и началото на нашата плът. Слово на Възнесение Господне (IX век). Превод от старобългарски: Куйо Куев“.

Отговорих с писмо, което предавам тук с някои добавки:

Драги Илия! Благодаря ти за дарената книга и искреното посвещение! Мисля, че заедно с Веселин Йосифов и Петко Тотев започнахте голямо, незабравимо дело с рубриката „Българистика и българисти“ във вестник „Антени“, продължена с извънредно важна следваща стъпка - осъществената новаторска идея за Кирило-Методиевския вестник „За буквите“.

На 24 май 1980 г. излезе бр. 3 на вестника, посветен на Килифаревската лавра, основана от св. Теодосий Търновски, а също и на Томичовия псалтир от 1360 г., украсен с удивителни по вътрешна красота миниатюри. В подготовката на вестника участвах и аз наедно с други преподаватели от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Илия Пехливанов има и дара на блестящ организатор. За участие той привлече Камерния ансамбъл „Св. Йоан Кукузел Ангелогласния“ с художествен ръководител Т. Христова. В Аулата на старопрестолния университет, до която през XIV в. е имало манастир, посветен на Пресвета Богородица, за първи път, след шест столетия, на свещения хълм ансамбълът запя отново боговдъхновените песнопения на великия българин, на християнския Орфей – св. Йоан Кукузел Ангелогласния. За мене възкръсналото ангелогласие в прослава на Бога беше знаменателно мистическо събитие!

Песнопевците посетиха Килифаревската св. обител преосветиха с песнопенията храма „Св. Димитър Солунски“, построен от Уста Кольо Фичето не по-късно от 1845 г., с вградените в него параклис с два олтара от ΧVIII век, посветени на св. Йоан Рилски и св. Теодосий Търновски.

По това време в разгара си бяха археологическите разкопки на стария манастир и исихастирий. За съжаление днес откритите руини са изоставени, подложени са на иманярски нашествия. Липсата на консервационно укрепване разрушава разкритите манастирски строения. Направените няколко почиствания на терена не са решение на проблема, не е утешение и изграденият заслон-параклис със средства на дарители.

През 1980–1984 г. разпространявах „За буквите“ като български лектор в Ленинградския/Петербургския университет през 1980-1984 г. Помня каква емоционална изненада беше за колегите ми от катедра „Славянска филология“ брой 4 от 24 май 1981 г., където на първа страница е публикувано слово на Тодор Живков, генерален секретар на Централния комитет на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ, а до текста вляво – възрожденска училищна икона от Станислав Доспевски с ликовете на св. братя Константин-Кирил и Методий.

Напълно споделям изразеното авторово преклонение пред великия руски философ Алексей Ф. Лосев, когото съм нямал възможност да видя – така се получи и с другия мой учител от Русия – Сергей С. Аверинцев.

Гостуването на Илия Пехливанов при Алексей Лосев се осъществява с посредничеството на Юрий Ростовцев, главен редактор на популярното тогава младежко списание „Студенческий меридиан“.

Следях списанието и аз – съществена причина за моя интерес бяха системно отпечатваните материали за делото на Алексей Лосев. Когато през 1986–1989 г. бях отговорен редактор на великотърновския университетски вестник „Наука и труд“, Юрий Ростовцев ни гостува.

През 1988 г. тъкмо от неговото списание препечатах кратък материал на френски професор по повод на годишнината от протестните студентски вълнения в Париж през 1968 г. Запомнил съм – в текста се твърдеше, че френски политици са употребили и манипулирали идеализма, доверчивостта на студентите за постигане на своите политически намерения.

Скоро в България беше приложен френският опит – студентите бяха челният настъпателен отряд на т.н. демократична опозиция. Тя осъществи плановете си да вземе за дълго властта. Последиците са известни –българският народ обнищя и така беше принуден масово да емигрира в близката и далечната чужбина.

…Рядко явление е да бъдеш човек като Илия Пехливанов, който е последователен журналист и същевременно е изследовател с приноси в българистиката и с изключителни заслуги за популяризирането на научното дело не само на съвременните българисти, но и на достойните им предшественици от миналото.

Вестниковите публикации се следят трудно. Затова с интерес от научната общественост се посрещнаха събраните в два тома материали от рубриката „Българистика и българисти“ (1981, 1986) с портрети на слависти/българисти и научни съобщения за най-новите открития от света на старобългарската писмена култура.

Разбира се, не бива да се забравя, че Илия Пехливанов допринесе твърде много с изследванията си за популяризиране на дейци и събития от Националното ни Възраждане – делото на априлци от 1876 г., на о. Матей Преображенски. Извънредно ползотворна беше и идеята за пътуващата книжарница "Отец Матей Преображенски".

Драги Илия!

Радвам се, че още от самото начало на твоите начинания до днес си сътрудничим и държим на дълготрайното ни приятелство, независимо от срутването на идеали, които стоят в основата на националната ни ценностна система.

Велико Търново, Твой: Димитър Кенанов

19 април 2019 г.

ПОСЛЕПИС

Думата „зажъдица“ е от писмо на Димчо Дебелянов. Повече вж. в книгата на Илия Пехливанов, 239-240: „Зажъдица по Климентовата пътека. Една Димчова страница“.

 

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ: ЕНЬОВАТА ПОМИСЛОВА КАРТИНА

НА ВЕЛИКДЕНСКАТА (ПАСХАЛНАТА) ПОЛУНОЩНИЦА И УТРЕНЯ

 

Пейо Кр. Яворов е не просто любим поет на писателя Емилиян Станев, а пример за подражание по дълбочинно навлизане в познанието на човешката душа, търсено чрез богомилското раздвоение между Бога и Неговия противник – дявола, някогашния Ангел на светлината/Еосфорос/Луцифер/Сатанаил, а след богоборческия му бунт – сатана, без частицата -ил, означаваща принадлежност към Божията, нетварната, Таворската Светлина.

Емилиян-Станевият герой Еньо-Теофил от романа „Антихрист“ (1970) ще разсъждава за Светлината в Иисусовото преображение на Тавор не от благодатните светоотечески писателски откровения, а повече с помисловите проекции на дявола върху ума му, раздвоен сякаш по еретическото дуалистическо учение на българския поп Богомил, който по-точно е Богу немил, както пише Презвитер Козма, чиято беседа вероятно е попадала в читателското полезрение на Емилиян Станев. Срв. самозапитването: „Или земята е създадена от сатаната?“ (Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети, ЛИК, С., 2007, с. 59).

С подобно раздвоение в първата романова глава-завръзка подрастващият отрок Еньо-Теофил, син на зограф, ни запознава с първите си стъпки в боготърсачеството си и ни предлага оценъчният си „репортаж“ от тържественото богослужение – великденската (пасхалната) Полунощница на Царевец/Търновград. Нейното съпреживяване от детето Еньо-Теофил не е в рамките на тихото, светлото омиротворяване на човешката душа с Бога, с което е запомнил Великденската нощ от детството си П. К. Яворов („честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина“) („Великден“):

 

Един - и втори удар в безмълвието нощно...

Задружно проехтяват църковните камбани

и светла вест се носи; повтаря я всемощно

разбуденото ехо в намръщени балкани

и тласка я нагоре към висини бездънни.

 

Нощ мрачна оживява – тържественост я пълни

и говор я оглася свръхземен и невнятен:

души безгрижни сякаш, процесия безкрайна,

невидими към Бога молитвата си тайна

възнасят – и обхождат простора необятен.

 

Пасхалната Полунощница припомня и препотвърждава Възкресението на Спасителя, на Богочовека Иисус Христос след кръстната Си смърт като човек на Разпети Петък. Възкресението Христово дарува на човечеството вечен живот и затова Църквата ликува навеки: „Христосъ бо воста: веселiе вечное“. С този стих от Пасхалния Канон започват светоотеческите обобщения на о. Михаил Помазански. За него спасителните възкресни дарове са: „победа над ада и смъртта; блаженство на светиите на небесата и начало на битието на Небесната Църква; низпослание на Духа Свети и създаване на Христовата Църква на земята“. Съгласно Православното Изповедание „Христос, след Своята кръстна смърт, слиза c душата Си и със Свoeто божество в ада, докато Неговото тяло се намира в гроба, благовествува на адовите пленници спасение и извежда оттам всички ветхозаветни праведници в светлите обители на Царя Небесен“.

В „Типика“ на Българската православна църква (С., 1980, стр. 454–456) е разписан редът на тържествената Полунощница и Утреня: „В 11 ч. през нощта бият камбаните и след това започва Полунощница. <…> Като наближи 12 ч., свещеникът излиза на царските двери със запалена свещ и възглася: „Приидите, приидите, приимите свет от невечерняго Света, и прославите Христа, воскресшаго из мертвих“. Същото пеят и певците (на пети глас), докато богомолците си запалят свещите“.

В романа е изпусната думата „светлина“ от свещеническата прикана: „Дойдете, дойдете, приемете светлина от невечерната, т.е. незаходимата, незалязващата Светлина…“.

Пропуснатата дума „светлина“ всъщност е изключително важна, защото така става ясно: богомолците приемат образа, а не самата незалязваща, нетварна Таворска Светлина – тя е Божия енергия и благодат, тя е недостъпна да се лицезре от сетивата човешки.

Светлината на свещта, която се поднася от царските двери, е благодатният огън, който снизхожда таинствено в Йерусалим – този огън гори, но не прогаря ръката, ако с нея го докоснеш. Това е същата огнена светлина от неопалимата къпина в Синай, където Моисей разговаря с Господ и получава повеление да се върне в Египет и да изведе народа си от „дома на робството“, да го отведе в Обетованата/Обещаната земя: Какво неразпознаваемо на пръв поглед, но зловредно преизтълкуване се получава от пропуска на думата „Светлина“.

По-нататък идва ред да се отворят запънатите порти на храма. Препречелият вратите певец/четец символично е стражът на ада. С диалога и с повеленията за отваряне се известява за стоящия пред ада Цар на славата – Христос. Текстът е по Давидовия Псалом 23, който се пее в първия ден на седмицата, т.е. в неделя, когато е Христовото Възкресение: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? - Крепкият и силният Господ, силният на война Господ.// Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? - Господ на силите, Той е Цар на славата“ (Пс. 23:7–10). „Вечни порти“ са „камък за препъване“ на размишляващия и питащия баща си Еньо – те са „вечни“, защото са древни по "направа" във времето.

В преизтълкуването на богослужбите Пасхални се стига до фантастични деформации, характерни за дуалистични ереси от разреда на българското богомилство. Стражата на ада е дяволът, в патриарха е дяволът – Еньо ни предава помисли, нашепнати от дявола – толкова силна е невидимата му бран.

В подкрепа на този оценъчен прочит е признанието на писателя-академик Емилиян Станев в разговор за романа „Антихрист“:

„Петър Динеков започна да ме просвещава със старобългарската литература. Донесе ми антологията „Старобългарски страници“. Преди бях доста чел, Йордан Иванов и други. Много исторически книги си доставих от поредицата „Историческа библиотека“, документи за нашата история, която се издава от академията. И един ден, не знам как стана така, си спомних някои от моите изживявания като дете, видях моя живот в тези духовни етапи, през които съм минал. Така че в „Антихрист“ има много автобиография. Говоря за оня вътрешен, личен, душевен мой живот. Веднъж изживях същото, което Теофил изживява, когато вижда сатаната. Това е момент, в който човек предизвиква Бога и приема сатаната. В романа има много работи, които безсъмнено не са точно така, както съм ги изживял. Тази книга най-високо ценя“ (Сарандев, Ив. Емилиян Станев…, с. 33.

            Велико Търново,

24 февруари 2021 г