Да си спомним за Веселин Йосифов  –  публициста, литературния критик, общественика, преминал като метеор през небето на българската култура (21 юни 1920 - 3 септември 1990).

Весо-Кучето хапеше безсмислието във всичките му прояви и беше захапан от ухапаните – инфарктно и безвъзвратно. Но остана свободното му и ярко слово в очакване да бъде събрано накуп.

 От негови почитатели, извадили от плявата на времето този бисер, може би неговата лебедова песен.

                                                      ЗНАМЕТО

За мен знамето не е атрибут на власт. Под знамето са воювали в няколко войни моите деди и бащи. Знамето е за мен съдба на народа ни, защото още по времето на Раковски и Левски то е събирало своите цветове.

Моя реликва е тетрадката на едно тринайсетгодишно момиче. С неукрепнал почерк то пише своя Дневник: „Днес, 13 март 1913 година, Одрин падна. Бе точно десет часа без пет минути. На покрива на нашето училище ние, няколко момичета българчета, дигнахме Българското знаме, което сами ушихме снощи!“

В Осма Тунджанска дивизия служи бащата на това момиче. Дивизията има славни полкове –  наследници на знамената на три Опълченски дружини  –  Шейновският, Шипченският и Балканският! Шейновци щурмуват Айваз-баба. Щурмуват така, както се е щурмувало в ония години. Крепостта е била обявена на всеослушание за непревземаема. Поне така са заявявали германските генералщабни офицери, които са били на турска служба. Така са писали французките вестници. Писали са така и британските вестници. Писали са всички, които са имали кореспонденти и при турците, и при българите. Писали са дълго, защото дълго е придължавала обсадата на Адрианопол, запазил славата си на седалище на кръстоносците  –  спасители на божия гроб и на други ценности на Европа.

Одринската епопея е връх на справедливата Отечествена война на българския народ през 1912-1913! Именно справедлива! Именно Отечествена! Защото аз не зная моят народ да е водил несправедливи, завоевателни, насилнически войни. Той е воювал винаги на свои територии с българоезично население. Поне тогава е било така!

Брадясал, почернял от барут, изтощен от среднощните атаки, бащата се втурва в освободената крепост и търси своето момиче. Над Одрин още димят последните снаряди, когато той зърва сградата с българското знаме на покрива. И момичето потъва в прегръдката на бащата-войник.

„Най-щастливият миг в моя живот“ – продължава момичето в своя Дневник.

А в двора на училището още стои дупката от самодейната бомбардировка на подпоручик Топракчиев. Неговото брезентово леко самолетче се е завъртяло няколко пъти над покрива на училището, където няколко момичета българчета са развявали малки трицвети и са приветствали българските икаровци, на които е било съдено да се запишат първи в историята на военната авиация.

На самолетчето на подпоручик Топракчиев са били изписани същите три цвята на българското национално достойнство.

„Ние помагахме на ранените и болни турски войници – продължава в своя Дневник момичето. – Те са прости, но добри хора, доведени в Мала Азия, неграмотни и кротки, третирани грубо и жестоко от офицерите си, които говореха френски и немски.“

Трицветът е задължавал българските момичета да бъдат милосърдни, да пазят благородството си, да дават храната си на войниците, срещу които воюват бащите им.

Ето какво е българското знаме!

Поне в Дневника на момичето от 1913 година в Одрин!

За мен знамето не е атрибут на власт, а символ на достойнство. Не посягайте на нашето знаме! Защото момичето, което е шило това знаме в Одрин през 1913 година, е моята покойна майка. Защото войникът от Шейновския полк при Айваз-баба е нейният баща, моят покоен дядо  –  син на обесен за свободата на България. И то обесен на моста на Марица край Одрин.

Тъй че знамето е шито от майка ми!

                                                             ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ

                                                             В. „Антени“, брой 27, стр. 3,5 юли 1989 г.

          Съвременник на миналото

         Илия Пехливанов на 80 години

Веселете се, небеса! – Изплете венец на Корените ръка Илиева! Този шеговит каламбур със заглавията на трите последни книги[1] на Илия Пехливанов (Бог обича троицата!) ни въвежда юбилейно в неговия житейски и творчески път  на журналист, публицист, писател, талантлив и неуморим търсач на всичко българско и родно. Автор на книги, журналистически публикации в нашия и чуждестранен печат, на телевизионни и радио-предавания, съставител на сборници, съосновател и дългогодишен главен редактор на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (1979-2016) – негова съдба и рожба, постоянна кауза и поле за бран и слава.

         Илия Пехливанов е честит да притежава сетива, пронизващи епохите, да издирва и открива невидяни или подминати от историци и предходници забележителни факти и личности – будители и достойни българи от духовната карта на Отечеството. Занимаваха го Първоучителите и техните ученици, старобългарската литература и език, търсеше и поддържаше връзки със съвременни изследователи на кирило-методиевското дело. Особено вълнуваща и плодоносна се оказа акцията „Разкази на очевидци“ на Априлското въстание от 1876 г. Откри малко известни и неизвестни бисери от дейността на Васил Левски, „надари“ с плът и кръв в роман една от най-невероятните фигури на нашето Възраждане – отец Матей Преображенски…Невъзможно е дори само да се маркира събраното от страниците на „За буквите – О писменехь“ с помощта на неуморната му съпруга Пепа Манастирска и дъщеря им Деляна Пехливанова в новите книги – обширна, почти енциклопедична панорама на българската духовност през вековете с най-конкретни измерения, написани  по препоръките на Стоян Радев (подсъзнателно, разбира се,): изказът да бъде кратък, силен, улучващ.

         Дълбоко ерудиран, зареден с редки познания, особено чувствителен към новите открития, Илия Пехливанов постоянно надграждаше, посещавайки научни форуми по славистика, българистика, византинистика, организираше срещи и дискусии с наши и чуждестранни учени и писатели в редакцията на в. „Антени“, където в началото се правеше Кирило-Методиевският вестник.

         Той беше честит да общува с видни, световноизвестни корифеи от науката и културата, лично да чуе, да документира, а и да предизвика чрез журналистическото си участие важни размисли и обобщения, както и собственоръчно написани автографи, отразяващи високата им оценка на българския принос в развитието на историческия и културен процес в Европа и света. Мнозина от събеседниците му ставаха автори на вестника, членове на Международния редакционен съвет като акад. Д. Лихачов, Роже Бернар, Рикардо Пикио, Санте Грачиоти, Норберт Рандов, Джон Атанасов, Мерсия Макдермот, Алексей Лосев, Валентин Распутин, Петър Динеков, Иван Дуйчев, Куйо Куев, Петко Тотев и още много и много други. Само разгърнете книгите му и ще ги видите. Влизаше в библиотеки и архивни хранилища, в древни храмове и археологически разкопки като в роден дом.

         Илия Пехливанов е не само преизпълнен с идеи, той е човек на практическите дела – вършителят! Тихо, безшумно! И не само по списването на уникалния вестник. С негово участие (и не е било безпроблемно!) се появяваха грамофонна плоча с любимото песнопение на Левски „Достойно естъ“ и творбата на Черноризец Храбър „О писменехь“ на старобългарски език, пътуващата книжарница „Матей Преображенски“, сборниците с разкази на очевидци на национално-освободителните борби, двата тома „Българистика и българисти“, съставени от рубриката на в. „Антени“, дала началото на Кирило-Методиевския вестник. Събра и публикува песните, съхранени в паметта на баба му Ирина и майка му Дешка. Изпълни заръката на акад. Дмитрий Лихачов значимите вестникарски публикации да се събират в книги.

         Дейността на Илия Пехливанов имаше и една далеч немаловажна страна: неговото чисто човешко внимание както и професионалните му оценки, публикациите за и от други творци, особено млади автори, подкрепяха, подтикваха към активност и увереност. Мнозина бесарабски българи не забравят дружеското му рамо.

         Още едно име ще прибавя към беглите щрихи от необхватната  дейност на юбиляра: Виталий Маслов. „Срещнаха се и се познаха“. Не, познаха се преди да се срещнат, когато през 1985 г. в редакцията на „Антени“ пристигна писмо от далечния северен град Мурманск. Писателят Виталий Маслов пишеше, че споделил по телефона с акад. Лихачов намерението си да честват Деня на Св. Св. Кирил и Методий, поискал съвет и литература, а той го насочил към българите и му продиктувал адреса на редакцията ни. Да се знай и помни – Илия Пехливанов пръв оцени значението на „северния прилив“ и най-естествено му протегна ръка. На първо време подготви пакет с материали, основно с вестника „За буквите“ , чиито красиви страници като плакати са украсили преди 35 години първия празник (1986), проведен без указание свише. Оказа се, че публикациите на Илия за тези събития, са изиграли ролята на съществена – международна! – подкрепа за бурното разпространение на празника и в други градове на Съветския съюз. Преди 30 години ( 1991 ) беше обявен за държавен. А в Мурманск вече беше издигнат паметникът на Първоучителите – дар от България (1990), трепетно изпроводен от Илия Пехливанов.

 

         Когато  Виталий Маслов посети България, с Илия Пехливанов се намериха духовно близки, сякаш цял живот са били заедно.Били са заедно в нашето общо културно пространство. И Виталий Маслов не се поколеба да изпрати депеша от София: току-що роденият му внук да бъде назован Иля.

                                         ***

         Роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни Върпища, Дряновско, разположено над загадъчната паст на пещерата, кръстен в Дряновския манастир, израснал в гънките на Предбалкана, от дете обсебен от легендите за трагичната борба на поп Харитоновите въстаници, завършил Априловската гимназия и Софийския университет с учители като Петко Тотев, проф. Иван Дуйчев, акад. Петър Динеков, които го зареждат със страстта на търсачеството и родолюбието, след време Илия ще подчертае „своя порив за завръщане към корените“ и, погнусен „от яловите безродници“, ще определи, че търсенето на „духовна връзка с предците е най-сигурен белег на творческа същност“. Цял живот той неистово търси тази духовна връзка. И лете, връщайки се в родния дом, в уюта на козите пътеки обмисля как да спасява Кирило-Методиевския вестник от нахлулата агресивна бездуховност и чертае в плановете си поредния му брой.

         Едно свое есе от 2010 г. („Съплести венец“, стр. 358) завършва със следното откровение:

         „Висша привилегия за началото на новия век е наистина да походиш отново по пътеките на своето детство, да отпиеш вода от забравени кладенчета, да потърсиш дървото, на което си изрязал с ножче името си като малък,… да си набереш къпини край пътя и шипки-ранозрейки…

         За огромна част от съвременните хора това не е никак възможно – да минеш отново по пътеките на детството. Четете и завиждайте!“

         Да, завиждаме му, че се е връщал по пътеките на детството, завиждаме му за тръпката на откривателството, за общуването с велики хора – българолюбци, за сътворяването на най-обичания вестник, чиито страници с преписи от дълбоката ни древност стигнаха дори в Космоса!

         И му благодарим!

         Илия Пехливанов оставя, и вярвам, ще продължи да оставя за идните поколения най-важното: книгите – истински пантеон на българщината!  Духовна храна за изпът!

         На многая лета!

     

          Калина Канева

    

---

[1] „Веселете се, небеса!“ С., Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2017 г.: „Съплести венец“, С., Изд. „Авангард Прима“, 2018: „Корени“ С. Изд. „Авангард Прима“, 2020

 

Красиво дървено сандъче дълги години

пази снимки и архива на Иван Давдата

Генчо Димитров

За големия майстор-строител от Дряновския край, първоучителя на уста Колю Фичето – Иван Иванов Давдата не се знае почти нищо, освен  това, че от неговата строителна бригада започва знаменития строителен път, на един от най-големите дряновски майстори.  Като ученик Колю Фичето надминал по майсторлък своя учител. Но народът казва: „Голям е този учител, когото учениците надминават“. Времето не оставя документи за живота и строителното творчество на Иван Давдата. Знае се само, че родното село на майстора е село Кумани, едно от най-рано възникналите селища от нашия край.

Иван Давдата е роден в края на 18 век. Според неговия съселянин Петко Бончев, прякорът „Давдата“ му е даден за това, че имал дефект в говора и трудно изговарял някои думи. Това потвърждават и други негови съселяни и сподвижници. В работата си Давдата винаги е служил за пример със своята сърдечност, коректност и честна дума. Още от малък тихото и притеснително момче поема пътя на своя баща. Това, което природата му отнема, съдбата му връща – завидна памет, трудолюбие, сила и сръчност на ръцете му, които усвояват всичко свързано със строителния занаят. Едва станал калфа, Давдата строи къща в село Кумани, заедно със своя чичо. Къщата е втората от ляво на улицата, преди влизане в селото. Тя е с общ покрив, разделена на две, заедно с големия двор. Южната част на къщата се пада на Давдата, а северната на чичо му. На четмо и писмо се научил късно, когато бил женен. Това става в килийното училище на Калоферския манастир „Рождество Богородично“. Този мъжки манастир край града е разграбван и разрушаван от кърджалийски орди, за последно бил разрушен в края на 18 век. Останал дълги години в руини поради липса на средства. Най-после, монах от града, богат наследник, започнал да събира строители за възстановяването му. Така заедно с работата  Иван Давдата започва да учи в тамошното килийно училище. След като привършва работата в манастира, Давдата завършва и образованието си, взема майсторско свидетелство и започва работа със собствена група, в която фигурира и името на Никола Иванов Фичев. При строежа на църквата „Свети Никола“ в Търново през 1836 година Давдата гласува доверие  на калфата Колю Фичето да го замести, поради заболяване. Когато завършило строителството, заместникът Колю Фичето получава висока оценка за своята работа и бива провъзгласен за майстор. Струва си, да си зададем въпроса, защо тъкмо Колю Фичето е избран за заместник? Дюлгерските групи по това време били съставени от дюлгери от селото на майстора или хора от други селища, но имащи роднински връзки с него. Може би трябва да споменем 1829 година, по времето на Дряновския секлек. Тогава неженените калфи и чираци трябвало до няколко дни да се оженят, иначе попадали под силата на турските разпоредби. Притеснен Колю Фичето се явява пред майстора и Давдата намира най-бързото решение – оженва го за своя племенница от село Сяровци. Така Колю Фичето, вече майстор започва със своя самостоятелна група да пише нова биография на Дряновската строителна школа.

След работата в Калоферския манастир Давдата работи в Добруджа, строи къщи и църкви. След това години наред работи в крайморските и крайдунавски градове- Варна, Силистра, Русе, Свищов. Те го привличат с бързото си икономическо развитие и засилени връзки с Европа. Три години работи в Турция. От Цариград  майсторът купува красив, златен джобен часовник, като при завръщането си в България го дарява на най-големия си внук за здраве и късмет. Нещастна се оказва обаче съдбата на този часовник, заедно със съдбата на внука му Георги Иванов. При обявяване на Първата световна война, той е на работа в Америка. Заедно със свои сънародници се завръща в България и се записват доброволци. Георги Иванов участва в епичната Тутраканска битка. След капитулацията на Румъния, частта му е прехвърлена в Сърбия. В състава на 19 пехотен, Шуменски полк води победоносни сражения с французите, но при побива при Добро поле, България, заедно с централните сили губи войната. 100 хиляди български офицери и войници остават в плен като заложници. От пленнически лагер в Гърция, Георги подготвя бягство, заедно със свой набор от Бучуковци. За зла участ в последния момент се разболява и бягството му пропада. Неговият земляк избягва и се завръща в България, донасяйки на съпругата на Георги писмо и златния часовник, с молба да бъде даден на най-големият му внук. Така часовникът намира последния си собственик – Симеон Дамянов, мой съученик от прогимназията и мой приятел. Той приема с благодарност часовника и си поставя за цел да проучи живота и строителната биография на своя прадядо Иван Давдата. Дълги години това не му се отдава, докато в края на 2020 година не се сдобива с негови снимки и част от архива на строителя.

Неблагополучията в семейството на Давдата оказва влияние върху здравето на майстора и той почива на преклонна възраст. Погребан е в гробището на село Кумани. Неговите наследници му издигат достоен паметник, най-големият в цялото гробище. За жалост огромният каменен блок, от който е издялан паметника се счупил от недоброкачествен пясъчник и времето е заличило всички надписи по него.

Днес величието на село Кумани се губи в миналото. Външни, непознати хора газят росните треви на куманските ливади и слушат ранобудните песни на птиците. Повече от половината къщи са купени от имотни пришълци. Така, доскоро смълчаните фасади на запустелите къщи, вече са усмихнати, но чаровните дворове вече не разнасят мириса на цъфнали трендафили, шибои, ароматни рози и кринове, а тихият вятър не гали тънките стебла на момината сълза, на карамфили и лалета. Мирисът от барбекютата ги замества и тихият плисък на дворните басейни…

Идва и редът на къщата на Давдата. Времето бавно я руши – изоставена и самотна всред тревясалият двор, докато наследниците не я обявяват за продан. Тя е закупена от пришълец от Варна. Когато узнал на кого е закупената къща, той с разбиране и любов започва нейното възстановяване. Към такива хора трябва да отправим нашите големи благодарности. Къщата на Давдата е продадена и всичко останало в нея е изнесено в къщата на баба Куна – рождената  къща на Симеон Дамянов. И когато дошло време и тая къща да бъде продадена се сещат, че на тавана са вещите от къщата на Давдата. Най-после късметът се усмихва. В едно красиво дървено сандъче Симеон намира снимки на Давдата и неговото семейство, както и отдавна избелели архивни документи.

Не само майстор Иван Давдата ражда село Кумани. Достойни негови последователи са майсторите Георги Денев, Пано Белчев, Петър Денчев, Митьо Станев, Дамян Симеонов и редица други, достойно прославили село Кумани, село скътало къщи и мечти в просторните владения на българските царе от Втората  българска държава Асен и Петър и техният брат Калоян. И още нещо: за да бъдем етични и справедливи към историята, в биографията на големия дряновски майстор Колю Фичето, да се изхвърли думата самоук. Тя най-добре подхожда на самоукия кумански майстор Иван Иванов Давдата – неговият учител.

Снимката на семейството на Иван Давдата /последния в дясно/ се публикува за първи път, тя е намерена в наскоро открития архив на куманския майстор

 /Материалът е публикуван във в. Дряново нет/

ЕДНА НОВА СТРАНИЦА ОТ В. "100 ВЕСТИ" ГАБРОВО

 

 

Надежда Лазарова 

Изчетох във вестник „100 вести” публикациите по повод 80-годишнината на Илия Пехливанов и в съзнанието ми се появи Човекът – достойният българин – колкото голям, толкова земен. Затова искам чрез вестника да се обърна към него лично: Господин Пехливанов, Срещал си се и сътрудничил с велики, но си имал време и очи и за дребосъци: прочел си и моята книжчица („Надежда за живот – исторически сведения за село Кметовци”, 2010 г.) и си дал за нея ласкава оценка, а ефектът от това ще ме топли до живот. Познавам те „задочно” от забележителното ти родолюбиво дело – Кирило-Методиевския вестник „ За буквите - О писменехь”. 

Прочела съм някои от книгите ти, внушаващи чрез езика на изложението усещане за принадлежност. За мене най-впечатляващата ти творческа черта е пестеливостта на словото и специалното ти отношение към думите: не ги третираш единствено като „инструмент” на речта, а търсиш и „експлоатираш” посланията, с които са заредени. И сега, под впечатление на прочетеното за тебе, си припомних едно издание от 1992 година – малка книжчица с къси разкази – като цветчетата на Великденчето (виждал си колко са мънинки, а колко щедро са живописвани!). Тези разкази-импресии ни „дърпат като пъпна връв” към родовия корен. Още с отварянето на заглавната страница, ме грабна посвещението, адресирано към жената, на която си подарил книгата: „На Милка Пурел – с искрена почит. Авторът и неговите баби...” 

Малцина писатели са надарени с умението да казват много с малко думи. А в този автограф само две думи говорят толкова много! Но защо си подчертал в други две думи - в подписа, частички от тях? Натрапва ми се такова прозрение: „Този „дявол” си е баш зевзек-габровец, нищо, че родното му село Горни Върпища е в дряновска община! Хем не е многословен, стиснат като габровец, хем - с тая великолепна енигма - няма как да не ви накара да му се зарадвате още преди да сте прочели поредния му „балсам” за душата!” Не знам какво си имал на ум, любопитно ми е да разбера, но на мене първото, което ми хрумна и ми хареса, беше: „Авторът е тор върху духовната читателска нива, а на Този автор „гов....” са особено полезни за избуяване на родолюбивите посеви!” След като препрочетох книжката, мнението ми се потвърди – не само като цяло, а и с всеки отделен разказ тя носи богат подтекст и мъдрост – като притчите! 

И не мога да не споделя с читателите един такъв пример – за посланието, съдържащо се в разказа „Облак неверен” и в името на украинския град Чернобил, разкодирано като „Черно биле”. Да си здрав и плодовит – още много години ”Сей, земеделецо. Въпреки всичко”! Честит юбилей, сеячо Бачо Илия! А на читателите - приятно четене! 

Надежда Лазарова – 20 февруари 2021 г.