„ЗЕМЯТА НА ДОБРУДЖА ДЪХТИ НА ТОПЪЛ ХЛЯБ”
За нейната 85-годишнина нардната певица Верка Сидерова бе наградена от Президента Първанов с най-високия български орден – „Стара планина”. Получи и званието „Почетен гражданин на Добрич” на въодушевено общоградско тържество.
Удивителна бодрост и жизненост излъчва тази жена и в патриаршеската си вече възраст. Тя посреща гостите си с песен. Пя неотдавна и от екрана на БТВ.
С Румяна Цинцарска, дългогодишен режисьор и редактор в Българското национално радио и Българската национална телевизия, отидохме да й честитим високото държавно отличие.
- Твоята песeн „Лале ли си, зюмбюл” се възприема наместо химн...
- Научила съм я от моята баба, тя пък я знае от нейната баба. Идва от столетията назад наистина. Като си отида от тоя свят, нека на паметника ми я напишат, без да изписват името ми . И без него ще се знае за кого става дума.
- А кои от героите на Йордан Йовков са ти най-близки?
- Сарандовица от Антимовския хан разбира се. Сали Яшар с неговите пеещи каруци също. Но най-ми е близък Серафим, който дава пари на нещастната жена да отведе мъжа си на болница, а си ходи все с окъсаното палто.
- Какво е за тебе Добруджа?
- Когато са ме питали откъде съм, отговарях: „Отам, където излиза хлябът на България. Там, където и земята дъхти на топъл хляб.” И днес казвам, че когато умра, искам в Добрич, в Добруджа да бъда погребана, защото там пръстта мирише на хляб и е лека. Искам да продължа да пея за хората. Над мене и цветенцата, и тревичките ще пеят.
- Нека не се бъркаме в работите на Господа! Кажи нещо за Вълкана Стоянова.
- Тя е недостижима. Всичките други певици като мене сме все едно голяма кула. Тя е на кулата на върха. Над нея е само Господ. С кавалджията Никола Ганчев са неотделими. Няма и едва ли ще има подобна двойка като тях двамата.
И аз като много други певци и певици, хореографи, композитори и танцьори съм горда, че бях сред апостолите на народната песен. Чрез родните ни песни и танци в чужбина ние ги накарахме да узнаят къде се намира България, за да достигнат дотам, че след години взеха да ни схващат като някаква мистерия.
В Америка, в Япония или където и да е по света, ако имаха нашето народно творчество, нашата народна музика и песен, щяха да направят много пари. Българските бизнесмени днес не знаят как да ползват този безценен капитал. Излизайки от България, ние разнасяхме частици от истинската българска съкровищница по света. А аз винаги съм пяла и разказвала за моята Добруджая. Всичко, което съм изпяла досега, е от огнището, от мама и баба, от нейната майка, от прастари времена.
- Възмущава ли те чалгата?
- Жалко е, че сред фолкпевиците има такива, които са завършили училище в Котел или Широка лъка. На това ли са ги учили там – да се кълчат и да си показват голотиите? А ги показват денем и нощем всякакви телевизии, защото са подчинили програмата си на парите. Нищо добро не носи парата! Власите имат пословица: „Парата е окото на дявола.” Децата гледат и като им направиш бележка веднага скачат срещу тебе: по телевизията го видяхме, по радиото го чухме...
- Как караш зимата?
- Вече шеста година нямам парно в апартамента. Вечер хората се събличат да си лягат – аз се обличам с топли дрехи. Някой път и палтото си дори навличам...Получавам 146 лв пенсия. Нека ми каже финансовия министър как се живее с тези пари!
- Учила си и класически езици в гимназията...
- Имахме чудесен учител, казваше се Кузманов. Като влизаше в клас, всички му ставахме на крака. Десетки древни сентенции съм си записала в тетрадка от него: „Човек почва да върви нагоре, след като е стигнал върха”; „Съвършенството е път, който никога не може да бъде извървян докрай”; „Колко струваш личи не когато си на върха, а по пътя към него.”
- Като си отида от тоя свят, искам на паметничето ми да напишат „Лале ли си, зюмбюл ли си”. И да няма името ми – всички ще знаят за кого става дума. И отгоре да има едно птиченце с отворена човчица. И да бъде на място, където минават много хора, та да им пея. В Добруджа, в Добрич искам да бъда погребана – там пръстта е най-лека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар