СОФИЯ И ДУХЪТ НА МЯСТОТО

  

Заслужава си наистина да се огледа в подробности духовността на новата столица на Третото българско царство София през отминалия ХХ  век след столетията на мрак и неведение. Как се възражда тя като птица от пепелта на времето, за да докаже, че този древен народ не е „в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще”.

Нали в нашия бърз и кратък живот на земята съдбата ни е дала най-голямата утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието.

А само диващината, подлостта и невежеството не уважават миналото, като се прекланят единствено пред настоящето.

Чужденците, които за пръв път се появяват тук, с удивление установяват, че от жълтите виенски павета на сегашния град  хлътват неочаквано върху плочестите улици на Сердика от VІ век. Домакините припомнят изповедта на император Константин Велики, който въвежда християнството като държавна религия, „Сердика е моят Рим” /„Serdika mea Roma est”/ с намерението да я направи своя столица. Отпивайки лековита от непресъхващите до днес минерални извори край стените на крепостта и разгледали църквата, дала името на града, те  научават за Едикта на император Галерий, с който преди 1700 години е обявен принципът на веротърпимостта. Малка разходка из центъра на града, около изкопите на новостроящото се метро, които радват и археолозите, е достатъчна да се възприеме сравнението с Йерусалим. Православен храм, внушителна католическа катедрала, османска джамия с минаре и край нея еврейска синагога действително съществуват в рядко съседство помежду си.

Изследователите на миналото са затруднени да определят колко културни пластове лежат под нозете на днешните хора, които бродят по повърхността.

Но не се ли крие тъкмо в това обяснението защо още в първите години след появата на България върху картата на Европа тук пристигат въодушевени европейци и остават с години, като някои от тях дори побългаряват имената си. Да ги изреждаме ли: Ян /Иван/ Мърквичка, Ян Колар,  Парашчук, Йозеф Себастиан Обербауер...

Може би ги довежда тук преминалата през вековете светлина на Кирило-Методиевото дело, преживяло крушение на Запад и – според признанието на именити съвременни изследователи на европейската старина - намерило спасение в България.

Неслучайно тяхна първа грижа е да поставят основи на съвременно образование с грижа за подготовката на следващи местни строители на науката и културата. Университетът на името на славянския и българския първоучител Климент, Народният театър „Иван Вазов”, Държавното рисувално училище, приело за патрон възрожденския художник Николай Павлович, един радетел на общуването със западното изкуство, музикални училища...

Единствени по рода си скулптури, стенописи, стъклописи, мозайки с въодушевление създават мнозина художници в продължение на години.

По същото време наши даровити творци заминават в  западни университети и академии, за да направят успешен опит за сродяване с  общоевропейските ценности.

Не закъсняват да се явят в балканската страна и създателите на паркове, поставили начало на „пипиниерата” в покрайнините на София, преодолявайки съпротивата на шопските овчари, за да се слави  днес тя като една от най-зелените столици, което забелязват гостите ни още докато кръжат със самолета си към летището.

В Княз Борисовата градина по идея на Андрей Николов се поставя начало на алея със скулптурни портрети на бележити възрожденци, писатели от началото на века,  която  в днешно време продължава да се попълва.

A колцина наши съвременници, особено по-младите от тях, имат точна представа как е изграден архитектурния облик на столицата ни – кои са авторите на проекта за Университета, Храма-паметник „Св. Александър Невски” /най-голямата катедрала на Балканския полуостров/, Художествената академия, концертната зала „България”, Военното министерство, Народната банка, Съдебната палата, Градската баня, Градските хали, Читалище „Славянска беседа”, Столичната библиотека, мостовете с лъвове и орли кога са издигнати тези емблематични сгради и в коя именно година?

На всичко това дава отговор настоящият енциклопедичен справочник– резултат от будещо уважение проучване на експерти в Столичната библиотека, създали и подробна библиография на необходимите източници относно изкуството през последните десетилетия на ХІХ век и първата половина на ХХ век като начало на подобна поредица от необходими издания. То подкрепя идеята София, която растейки продължава да младее, да кандидатства с достатъчно основания за бъдеща културна столица на Европа.

Нека бъде!

Написано през септември 2011 г. в Неделята  подир Въздвижението на Животворящия кръст Господен

ЛЕСТВИЦА КЪМ САМАРГАТХА

 „Самаргатха” е местното непалско название на най-високия връх на                       света; а „лествица” на старобългарски език се нарича въображаема стълба, по която земните  хора се изкачват към небето в стремежа си към духовно съвършенство.

В анкета на Българската национална телевизия неотдавна зрителите отсъдиха, със значителна преднина пред други предложения, на първо място, като българско спортно събитие на ХХ век, да се приеме изкачването на връх Еверeст от българската експедция през 1984 г. и подвига на алпиниста  Христо Проданов.

Остава си нелека загадка за социолози и несоциолози: защо този резултат бе постигнат предимно с участието на млади хора. Зрителите в напреднала възраст  нито знаят що е това „ес-ем-ес”, нито пък имат непрекъснато мобилни телефони при себе си, за да боравят с тях всекичасно и всекидневно. Катeгорично бяха отграничени чисто спортните постижения от незрелищните други постижения като алпинизма / и толкова други победи на българския творчески ген/. Все пак шампионите – олимпийски, световни, национални дълго време се радват на слава, пари и обществено положение. Докато Христо Проданов остана в ледената прегръдка на Хималаите завинаги, следвайки  своята съкровена мечта.

И всичко това стана на 20 април! А това е датата, записана със златни букви в българския календар и е незаличима следа в българската душевност. Случайно ли беше...

По същото време екип на Кирило-Методиевския вестник обикаляше страната с пътуващата книжарница „Матей Преображенски”. Периодично в предавания по ефира и върху страниците на седмичника „Антени” се споделяха впечатления от непредполагани срещи с различни хора на различна възраст. Стана веднъж дума и за Христо Проданов. Тогава се обади по телефона от карловското село Войняговци млад човек по време на предаване необичайно развълнуван. Той потвърди, че Проданов, родом карловец, е носел заедно със себе си снимка на дъщеря си и малък портрет на Васил Левски. Като почва да слиза от върха, той отделя  в раницата си всичко ненужно, заедно с кинокамерата, и я изоставя. Следващите български алпинисти намират тази раница. В нея обаче те не откриват портрета на Левски...Следователно Христо Проданов го е взел за последно със себе си. Духът на Апостола го е карал да се стреми нагоре към върха. И по такъв начин Левски достига до границата между земята и небесата.

А една работническа бригада от Карлово събираше тогава пари за билет до България на Чованг Ринджи – шерпът, който съпроводи донякъде Проданов, изплаши се и се върна обратно. Всъщност причината за това отвежда към религията на хималайците. Според нея те не могат да се появяват при боговете горе на самия връх. Противно на това нашите българи с невиждан устрем към висините искаха сами да посетят живелището на боговете и да оставят там свой знак.

Човек намира в случая упование и вяра в своя народ. Не всички са крадци, измамници и всякакви други „изродици” /дума на Левски/, които днешните средства за масова информираност всячески се стараят да прославят.

Нека припомним и сентенцията на английския поет от началото на отминалия век Робърт Браунинг:

„Човек трябва да се опита да надмогне собствените си възможности – иначе защо са небесата!...”

Българският април – и през 1876-а, и през 1984-а е пряка приписка към горното.


 Преписано от бр. 32 на в. „За буквите” на 22 септември 2011 г.          

НОСТАЛГИЯ ПО ВИЗАНТИЯ

                                                                                                                   

По-значимо научно събитие досега България наистина не познава! Около 1200 учени от 46 страни цяла седмица обсъждаха в залите на Свети Климентовия университет  темата „Византия без граници” на ХХІІ-ия международен конгрес за византийски проучвания под патронажа на ЮНЕСКО. Тяхната средна възраст беше под 30 години. Появи се и доклад под заглавие „Носталгия по Византия – мисъл за ХХІ век”. Идеята за мултикултурата и отпадането на религията в нашата съвременност очевидно отслабва – засилва се тягата към духовност, която без многовековния опит на Църквата е невъзможна. А срещата межу християнството и исляма става все по-насъщна за днешна Европа и прави България необходима с нейната драматична история.

Габровското присъcтвие на този престижен форум е напълно естествено. Главен негов вдъхновител и организатор е акад. Васил Гюзелев – европейски признат изследовател на Средновековието, президент на българската Асоциация по византология и медиевистика, пряк потомък на един от първите просветни министри след Освобождението Иван Гюзелев, също  академик. Да добавим и проф. Василка Тъпкова-Заимова, доайенът на конгреса,  по потекло солунянка, свързана с Боженците по линия на своя съпруг проф. Йордан Заимов – една невероятна българка, учудваща с бодростта си за своите 83 години.

Честит бях да видя на екрана в американската зала портрета на Васил Априлов – нали той навремето включва в своята „Денница” старинни печати, византийски монети и миниатюра от Манасиевата летопис редом с печата на Габровското училище. Ако имаше запазен портрет на Спиридон Палаузов, той следваше да бъде показан най-едро сред всичките портрети. През 1852 г. той защищава в Санкт Петербургския университет с отличие дисертация на тема „Векът на българския цар  Симеон”, с което въвежда научното понятие „Симеонов век” и се счита за баща на българската медиевистика. По-късно големият габровец Райчо Каролев обнародва  първото изследване на богомилството. За пръв път на византоложки конгрес заседаваше секция, посветена на ересите и най-вече на следовниците на Боян Мага и Поп Богомил, които подготвят Реформацията в Западна Европа няколко века по-рано, с участието на учени от Франция, САЩ, Полша и България.

За първи път темата „Византия и славяните” имаше преднина в тематиката на конгреса. Само че в обсъжданията участваха малко руски учени, повече имаше от Сърбия и слависти от Гърция, Италия, Великобритания. Дори се появи един мургав славист от Бразилия, та и една славянка, дошла  чак от Австралия.

Да припомним., че в София става ІV конгрес по византология през далечната 1934 година, организиран от проф. Васил Златарски и проф. Богдан Филов, който значително усилва престижа на българската наука, въпреки скорошния държавен преврат и традиционния наш финансов недоимък.

По-многолюдно и значимо събитие се очаква да бъде Световният конгрес в Милано през 2013 г. по повод на 1700-годишнината от обявяването на християнството за официална религия на Византия от император Константин  Велики. Той се предхожда от кръглата годишнина на Сердикийския събор, с който император Галерий малко преди смъртта си обявява веротърпимостта между различните религии, макар да е бил върл гонител на християните. Това бе припомнено и от Президента Първанов, и от кметицата на София Фандъкова за сведение на конгресистите. В скоро време това събитие ще бъде ознаменувано с нов момумент срещу паметника на Вазов. Някои предлагат и сегашния булевард „Цариградско шосе” да приеме името на Константин Велики. Нали негово е откровението „Сердика е моят Рим”...

Оценката на водещи хуманитаристи като Дмитрий Лихачов, Клод-Леви Строс, Андре Малро и други, че ХХІ век следва да даде превес на духовността – иначе цивилизацията ни ще загине намира понастоящем внушително потвърждение откъм България.

ВИНОПИТИЕ И СВОБОДОРЕЧИЕ

Препрочитайки в наши дни Плутарховите „Спорове по време на симпозиум”

По едно време България бе наричана „симпозиумленд”, сиреч „земята на симпозиумите”. Да припомним, че старите гърци са спорели с часове и дни около пищна трапеза, слушайки арфа и радвайки се на тацувачки. И са разреждали виното си дополовина с вода, за да предовратят кавги и сбивания.

Днешните питомци на Априловото училище повече си падат по твърдия алкохол. Но те биха могли да освежат заниманията си по старогръцка литература и с някой откъс от творбата на Плутарх, живял в самото начало на нашата ера.

Да пиеш и да пиянстваш не е едно и също нещо. Онзи, който се напива до загуба на разсъдъка си трябва най-напред да се наспи. Ала разумните хора, които са си пийнали само мъничко над обикновеното могат да не се опасяват, че здравата мисъл и паметта ще ги напуснат. Ние виждаме как танцьори и музиканти се справят със своята роля не по-зле по време на симпозиум, отколкото в театъра; техният опит и обиграност подържат тялото и разума им в обикновено състояние.

На мнозина виното придава по-голяма смелост и решимост, неприсъщи на неприятната дързост, като ги предразполага към самоувереност и им придава убедителност. Според преданието Есхил е пишел своите трагедии, като се е вдъхновявал с вино. Казвали са например, че  пиесата „Седмината от Тива” била дело на бог Арес, но това не е вярно: всичките Еврипидови творби са тържество на Дионис.

Платон от своя страна твърди, че виното има свойство да подгрява душата и заедно с това и тялото. То разширява порите, по които в нас проникват всякакви образи, и заедно с това спомага да намираме слова за тяхното изразяване. Нали у мнозина автори творческата природа в трезво състаяние е бездейна, все едно замряла, докато с виното те се вдъхновяват в достатъчна степен.

Виното  пропъжда срамежливостта, която като нищо друго ни задържа за съвет, почита много други душевни препятствия, които противодействат на благородното честолюбие. Като поражда свободоречие, което води до намиране на истината, в същото време виното разобличава всякакво злонравие, позволява да се разкрие всяка скрита в душата на този или онзи порочност, а без това не помагат нито опитността, нито проницателността.

В същото време мнозина, които следват началнния си подтик, постигат по-голям успех, отколкото онези, които хитруват, като скриват своите помисли.

И така, не бива да се боим от това, че виното подбужда страстите ни: лоши страсти то възбужда само у лошите хора, чиито разсъждения никога не биват трезви. Теофраст сравнява с цирк трезвеническите симпозиуми – толкова много бърборят хората в тях; а мрачно трезвено опиянение може да се нарече онова състояние, в което пребивават груби души, смущавани от гняв, зложелателство, свадливост и други низки страсти.

Виното по-скоро притъпява, отколкото заостря тези страсти и прави такива хора не глупци, а безхитростни хора, които не пренебрегват полезното, а са способни да предпочетат разумното. Онези, които приемат хитростта за ум, а дребнавостта за благоразумие, естествено считат за признак на глупост да изказваш под влияние на виното открито и безпристрастно своето мнение. Затова древните наричали Дионис -Освободителят, понеже не вакхическото изстъпление е неговото главно качество, според писаното от Еврипид, а онова, с което той  премахва от душата ни всичко робско, боязливо и недоверчиво, като ни дава възможност да общуваме помежду си правдиво и в свободоречие.”

„Правилно ли са постъпвали древните като са правели съвещания с  вино”.  Книга VІІ, въпрос Х.
 С извинение: Ил. П.

Дионисий

РАЗТУРЯНЕ НА МАГИИТЕ

Във византийския императорски двор на Константинопол са звучали български фолклорни мелодии и ритми,  вградени в Кукузелеви песнопения 

Я разтуряй, Цвето моме магиите,

Цвето мое, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Хляб си нося, Цвето моме, гладен ходя.

Вода газя, Цвео моме, жаден ходя...

Коня водя, Цвето моме, пеши ходя...

Я разтуряй, Цвето моме, я притуряй,

Цвето моме, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Тази песен е записана в Момина клисура, Пазарджишко. Счита се за класическа сред народните любовни песни. Обнародва я за пръв път Любен Каравелов. Изследвана е от фолклористите Васил Стоин и Михаил Арнаудов. Пята е и от оперни певци.

През 1931 г. младият български учен Стоян Джуджев, родом от Пазарджик, защищава с голям успех в Парижката Сорбона докторска дисертация на тема „Ритъм и такт в българската народна музика”, написана на френски език. Това е начало на дългогодишни изследвания върху балканската музика, които през 1978 г. се увенчават с високата европейска награда на името на Готфрид Хердер.

Ученият открива и документира многобройни примери за вграждане на откъслеци от български народни песни в православни песнопения. Тези следи могат най-сигурно да бъдат разпознати в окончанията  /каденци/  на мелодиите.

Една от основните творби на Йоан Кукузеул, роден в Драч, Албания, около 1280 г. от майка българка, е „Голямото исо на пападическото пеене” – уроци по солфеж за византийсктите певчески школи, които поради своята сложност са наричани „бич за певците”. В него е вградена българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите” – доста популярна у нас допреди Втората световна война.

Във византийския императорски двор – освен по гергьовските поляни на Тракия – са звучали интонациите и на Петруниното хор. Неговата мелодия съвпада с деветото коляно на  „Исото”.

Има и други подобни примери.

Какви ли магьосници са били тези наши прародителки ЦВЕТА или ПЕТРУНА, заслужили да бъдат обезсмъртени по токъв невероятен начин! И какво от тяхната жизнерадост и вътрешна свобода сме съхранили у себе си до днес, да се попитаме.

Примесите от фолклор в православните песнопения са били разгадани от услужливи доносници във императорския двор. Това става причина Кукузел да напусне Константинопол и да се усамоти като обикновен козар при Великатга лавра „Св. Атанасий” – главното духовно средище на монашеската република Света гора в Атонския полуостров. Там той доживява старините си. Изобразен е по-късно върху стените на Лаврата. Една икона на Св. Богородица, която се съхранява до днес тук, е наричана „Кукузелиса”.

В наши дни откровение за духовни люде от разни кътчета на  Европа бяха миговете, когато възкресени от млади български певци Кукузелвите песнопения зазвучаха отново. Това бе оценено от вещи изследователи на Средновековието като истинска сензация. По такъв начин старината бе включена в живата съвременна култура.  

 Стенопис от 1744 г. от главния храм на манастира в Арденица (днешна Албания), изграден върху основите на черквата "Св. Троица", строена с ктиторството на св. цар Борис Покръстител. Изписан от братята Константин и Анастас Зограф от Корча. Фотография Николай Трейман, първа публикация във вестник "За буквите", 2006 г.