„Самаргатха” е местното непалско название на най-високия връх на света; а „лествица” на старобългарски език се нарича въображаема стълба, по която земните хора се изкачват към небето в стремежа си към духовно съвършенство.
В анкета на Българската национална телевизия неотдавна зрителите отсъдиха, със значителна преднина пред други предложения, на първо място, като българско спортно събитие на ХХ век, да се приеме изкачването на връх Еверeст от българската експедция през 1984 г. и подвига на алпиниста Христо Проданов.
Остава си нелека загадка за социолози и несоциолози: защо този резултат бе постигнат предимно с участието на млади хора. Зрителите в напреднала възраст нито знаят що е това „ес-ем-ес”, нито пък имат непрекъснато мобилни телефони при себе си, за да боравят с тях всекичасно и всекидневно. Катeгорично бяха отграничени чисто спортните постижения от незрелищните други постижения като алпинизма / и толкова други победи на българския творчески ген/. Все пак шампионите – олимпийски, световни, национални дълго време се радват на слава, пари и обществено положение. Докато Христо Проданов остана в ледената прегръдка на Хималаите завинаги, следвайки своята съкровена мечта.
И всичко това стана на 20 април! А това е датата, записана със златни букви в българския календар и е незаличима следа в българската душевност. Случайно ли беше...
По същото време екип на Кирило-Методиевския вестник обикаляше страната с пътуващата книжарница „Матей Преображенски”. Периодично в предавания по ефира и върху страниците на седмичника „Антени” се споделяха впечатления от непредполагани срещи с различни хора на различна възраст. Стана веднъж дума и за Христо Проданов. Тогава се обади по телефона от карловското село Войняговци млад човек по време на предаване необичайно развълнуван. Той потвърди, че Проданов, родом карловец, е носел заедно със себе си снимка на дъщеря си и малък портрет на Васил Левски. Като почва да слиза от върха, той отделя в раницата си всичко ненужно, заедно с кинокамерата, и я изоставя. Следващите български алпинисти намират тази раница. В нея обаче те не откриват портрета на Левски...Следователно Христо Проданов го е взел за последно със себе си. Духът на Апостола го е карал да се стреми нагоре към върха. И по такъв начин Левски достига до границата между земята и небесата.
А една работническа бригада от Карлово събираше тогава пари за билет до България на Чованг Ринджи – шерпът, който съпроводи донякъде Проданов, изплаши се и се върна обратно. Всъщност причината за това отвежда към религията на хималайците. Според нея те не могат да се появяват при боговете горе на самия връх. Противно на това нашите българи с невиждан устрем към висините искаха сами да посетят живелището на боговете и да оставят там свой знак.
Човек намира в случая упование и вяра в своя народ. Не всички са крадци, измамници и всякакви други „изродици” /дума на Левски/, които днешните средства за масова информираност всячески се стараят да прославят.
Нека припомним и сентенцията на английския поет от началото на отминалия век Робърт Браунинг:
„Човек трябва да се опита да надмогне собствените си възможности – иначе защо са небесата!...”
Българският април – и през 1876-а, и през 1984-а е пряка приписка към горното.
Преписано от бр. 32 на в. „За буквите” на 22 септември 2011 г.
Преписано от бр. 32 на в. „За буквите” на 22 септември 2011 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар