ЛАЛЕ ЛИ СИ, ЗЮМБЮЛ ЛИ СИ

„ЗЕМЯТА НА ДОБРУДЖА ДЪХТИ НА ТОПЪЛ ХЛЯБ”

За нейната 85-годишнина нардната певица Верка Сидерова бе наградена от Президента Първанов  с най-високия български орден – „Стара планина”. Получи и званието „Почетен гражданин на Добрич” на въодушевено общоградско тържество.

Удивителна бодрост и жизненост излъчва тази жена и в патриаршеската си вече възраст. Тя посреща гостите си с песен. Пя неотдавна и от екрана на БТВ.

С Румяна Цинцарска, дългогодишен режисьор и редактор в Българското национално радио и Българската национална телевизия, отидохме да й честитим високото държавно отличие.

- Твоята песeн „Лале ли си, зюмбюл” се възприема наместо химн...

- Научила съм я от моята баба, тя пък я знае от нейната баба. Идва от столетията назад наистина. Като си отида от тоя свят, нека на паметника ми я напишат, без да изписват името ми .  И без него ще се знае за кого става дума.

- А кои от героите на Йордан Йовков са ти най-близки?

- Сарандовица от Антимовския хан разбира се. Сали Яшар с неговите пеещи каруци също. Но най-ми е близък Серафим, който дава пари на нещастната жена да отведе мъжа си на болница, а си ходи все с окъсаното палто.

- Какво е за тебе Добруджа?

- Когато са ме питали откъде съм, отговарях: „Отам, където излиза хлябът на България. Там, където и земята дъхти на топъл хляб.” И днес казвам, че когато умра, искам в Добрич, в Добруджа да бъда погребана, защото там пръстта мирише на хляб и е лека. Искам да продължа да пея за хората. Над мене и цветенцата, и тревичките ще пеят.

- Нека не се бъркаме в работите на Господа! Кажи нещо за Вълкана Стоянова.

- Тя е недостижима. Всичките други певици като мене сме  все едно голяма кула. Тя е на кулата на върха. Над нея е само Господ.  С кавалджията Никола Ганчев са неотделими. Няма и едва ли ще има подобна двойка като тях двамата.

И аз като много други певци и певици, хореографи, композитори и танцьори съм горда, че бях сред апостолите на народната песен. Чрез родните ни песни и танци в чужбина ние ги накарахме да узнаят къде се намира България, за да достигнат дотам, че след години взеха да ни схващат като някаква мистерия.

 В Америка, в Япония или където и да е по света, ако имаха нашето народно творчество, нашата народна музика и песен, щяха да направят много пари. Българските бизнесмени днес не знаят как да ползват този безценен капитал. Излизайки от България, ние разнасяхме частици от истинската българска съкровищница по света. А аз винаги съм пяла и разказвала за моята Добруджая. Всичко, което съм изпяла досега, е от огнището, от мама и баба, от нейната майка, от прастари времена.

- Възмущава ли те чалгата?

- Жалко е, че сред фолкпевиците има такива, които са завършили училище в Котел или Широка лъка. На това ли са ги учили там – да се кълчат и да си показват голотиите? А ги показват денем и нощем всякакви телевизии, защото са подчинили програмата си на парите. Нищо добро не носи парата! Власите имат пословица: „Парата е окото на дявола.” Децата гледат и като им направиш бележка веднага скачат срещу тебе: по телевизията го видяхме, по радиото го чухме...

- Как караш зимата?

- Вече шеста година нямам парно в апартамента. Вечер хората се събличат да си лягат – аз се обличам с топли дрехи. Някой път и палтото си дори навличам...Получавам 146 лв пенсия. Нека ми каже финансовия министър как се живее с тези пари!

 - Учила си и класически езици в гимназията...

 - Имахме чудесен учител, казваше се Кузманов. Като влизаше в клас, всички му        ставахме на крака. Десетки древни сентенции съм си записала в тетрадка от него: „Човек почва да върви нагоре, след като е стигнал върха”; „Съвършенството е път, който никога не може да бъде извървян докрай”; „Колко струваш личи не когато си на върха, а по пътя към него.”

- Като си отида от тоя свят, искам на паметничето ми да напишат „Лале ли си, зюмбюл ли си”. И да няма името ми – всички ще знаят за кого става дума. И отгоре да има  едно птиченце с отворена човчица. И да бъде на място, където минават много хора, та да им пея. В Добруджа, в Добрич искам да бъда погребана – там пръстта е най-лека.  

                                                   „Лале ли си, зюмбюл ли си"

ЧАСОВНИКЪТ НА БОТЕВ

 Привечер на 2 юни 1876-а, на югоизточния склон на Камарата над падината Йолковица край връх Околчица във Врачанския балкан неприятелски куршум, изстрелян от опитна турска ръка, улучва право в сърцето войводата Ботев. Неговите другари  Георги Апостолов, Сава Пенев, Никола Обретенов, Димитър Тодоров /Димитрото/ и Перо Македонеца го целуват плачейки по челото. Изваждат от дрехата му окървавена карта на Европейска Турция, бинокъл, компас, портмоне с 5 наполеона и часовник.

Ботевият часовник може да се види  днес в музея на Калофер, който се помещава в реставрираната родна къща на поета.

Часовникът продължава да отмерва времето!

Нарича се това знамение.

Страшно е да си помислиш какво означава то. Както точно го написа  поетът Рашко Стойков: нямаме право да живеем така – сякаш Ботев не е съществувал.

РождествоХристово

7 януари 2012 г.

В родния град на Христо Ботев Калофер този ден е наричан „Христовден”

До 60-те години на миналия век в дните около 2 юни – гибелта на поета-войвода – в селата от Калофер до Карлово преминаваше група мъже, облечени като четници. Предвождаше ги млад с черна брада, чиито черти удивително напомняха Ботевите. Виждал съм това с очите си като войник на летището в Марино поле.

Ето  как го изрече Рашко Стойков:

„От всяка корист, подлост, лъжа

кръвта се ядно в жили вълнува.

Нямаме право да живеем така,

сякаш Ботев не е съществувал!

....

Още са нужни мъжки сърца.

Още България правда жадува.

Нямаме право да умрем така,

сякаш Ботев не е съществувал!

НАИСТИНА НЯМАМЕ ТОВА ПРАВО!

Стихотворението е написано през 1973 г. и препечатано във в. „За буквите-О писменехь”, бр. 29/ноември 2008 г.

В същия брой  е отпечатана неизвестна фотография с Христо Ботев, който плава по Дунава  между 17 и 20 април 1876 г. Художникът Калин Николов представя рисунка на полския художник Хенрих Дембицки, „Идванието на новий управител в Русчук”, отпечатана в Ботевия вестник  „Тъпан”, бр. от февруари 1869 г., на която е изобразен корабът „Радецки”.

ЧЕСТИТА ДА НИ Е НОВАТА 2012-а!

ЖИВО-ЗДРАВО ДОГОДИНА, ДО АМИНА!

„До амина” значи „до свършека на света”...

Маите дават в календара си и точната дата – 23 декември.

На Страшния съд ние, българите, ще се явим с Дякона Левски – сами поотделно, и като цял народ.

А да не би вече да е започнал Страшният съд?! Изрече го преди години писателят Чингиз Айтматов. И като виждаме какви цунами ни връхлетяха, какви вулкани с трудни имена изригнаха за смущение на самолетите, какви озонови дупки се отвориха и прочие,  духовното падение, обезверяване, морално израждане, които ни обзеха, можем да се съгласим с него.

Добър е Господ, че ни още търпи! Както казваше моята баба Ирина. Ала докога ли?...

КИРИЛСКИ МАТЕРИК

Както съобщи „Сибирская православная газета”, първият паметник на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий оттатък Урал е издигнат пред новосъздаденият университет на град Сургут, Тюменска област, край бреговете на голямата сибирска река Об. Там преди години работеха български строители, има богати залежи на нефт, на ценни дървесни видове.

По повод поставянето през май 1990 г. на паметник на Светите братя в град Мурманск, на Баренцово море в Колския полуостров, кай бреговете на Северния ледовит океан, където на 24 май 1986 г. двадесетина руски писатели възродиха Кирило-Методиевския празник в Русия, акад. Дмитрий Лихачов, наричан още Българолюбец, сподели свое очакване и внушение: подобен паметник да бъде издигнат и край бреговете на Тихия океан, за да бъде означен по такъв начин върху картата на света „Кирилският материк” – обсега на приложение на кирилицата. През 2008 г. такъв паметник наистина бе открит във Владивосток,  красив и съвременен на вид. Стенопис и икона на двамата солунски братя има отпреди век в черквата на източния град Хабаровск.

След нашествието на друговерците в България в края на ХІV век Киевският и Литовски митрополит Григорий Цамблак, „приучен на грамотност от ранно детство”, пише в своето Похвално слово за Патриарх Евтимий,  че търновските книги са достигнали „на север до Ледовития океан и на изток до Илирик , сиреч до Адриатика”. Да се знае от несведущите, изкривили врат да гледат само на запад.

А нали „Светлината идва от Изтока”  – речено евангелски първом  на латински.

Ние, българите, продължаваме да  водим своята хилядолетна битка с триезичниците на НУЛЕВИЯ меридиан между Рим и Константинопол, между кирилицата и латиницата, между християнството и исляма. С променлив успех и в епохата на Интернет.

                                                             Писано на Рождество Христово в 2011 година

НА ИГНАЖДЕН В ОДРИН

Роден съм навръх Игнажден и според традицията е следвало да приема името Игнат. Баба ми Ирина обаче ме кръщава на своя първи съпруг Илия, останал 18-годишен неопят в земята край град Гевгели през юли 1916 г. по време на Европейската война, без да види Охрид. 

Оттук идва и псевдонимът ми Борислав Игнатов, с който най-вече в „Антени” съм подписвал не една своя публикация и е трудно те да бъдат разпознати за една още несъставена  библиография.

По повеление свише преживях 70-ия си рожден ден в Одрин. Главният град на Южна Тракия има за свой символ пехливанските борби. Всяка година през юни тук стават многолюдни схватки между тукашни борци-млади и стари, намазани със зехтин, като за награда победителят получава един коч. А на десетина места в града могат да се видят паметници на тази тема.

Три български университета – Великотърновският „Св. Св. Кирил и Методий”, Плодивският институт по хранителна промишленост и Университетът по библиотекознание и информационни технологии в София  откриха в местния Тракийски университет  нов български мултимедиен културен център, където ще се преподава български език. Истината е, че измежду всичките си съседи най-успешно засега работим именно  с „амуджите” – приятели от векове.

 В Одрин са възстановени две православни църкви - „Св. Георги” и „ Св. Св. Константин и Елена”. В първата е подреден малък музей. Открито е и първото чуждестранно българско читалище. Съюзът на тракийските дружества в България вдигна нов паметник на Екзарх Антим Първи, роден в Лозенград.

В нея трябва да влезеш събут и да мълчиш, докато трае поредната молитва. Паметникът на нейния строител Синан може да се види северно в малка градинка. Не е с чалма, а с нещо като старобългарска шапка. Категорично е доказано, че той е родопчанин от Широка лъка и има рождено име Лалю, превърнат  в еничарин. Пише за него Стилиян Чилингиров в своята забележителна книга „Какво е дал българинът на света”. В нея се съобщава знаменателен факт: при обсадата на Одрин през Балканската война цар Фердинанд, който лично отива да наблюдава битката, издава нарочна заповед да не се бомбардира джамията. Нашенци  в атаките на непревзимаемата крепост като нищо са можели да я попилеят наистина!...

Синан е най-великият архитект на Османската империя. Той е построил и джамията

Селимие в Цариград. За него пише с възхита и нобелистът Орхан Памук.

Един потомък на дряновски строители задължително трябва да разгледа одринската джамия. Тя е разкошно украсена в синьо навсякъде с растителни мотиви, сред които на арабски език са изписани важни извлечения от Корана и имената на техните пророци.

Духът на архитектон Колю Фичето намира тук временно успокоение. А и самият той на път за Цариград е имал възможност да разгледа джамията, за да вдигне впоследствие десетки черковни куполи в Търновско, по-високи от минаретата.

Със Султан Селим джамия е свързана и легендата за Майстор Манол, който литва от нея с дървени криле. А защо тази забележителна черква е построена именно в Едерне? Сънувал бил Султан Селим как сам пророкът Мохамед му е посочил именно това място и той бил длъжен да построи най-голямата джамия в Империята тук, като потърсил за целта най-големия архитект на Империята. Лалю-Синан изгражда и „Черната джамия” в София, която след като дълго време е била затвор за видни държавници след Освобождението, впоследствие  е превърната в черква, посветена на Светите Седмочисленици.

Не ща да пропусна случая да припомня, че на 12 април 1204 г. в битката при Одрин войските на цар Калоян погубват до крак цвета на западното рицарство и то повече не се опитва да ходи на поклонение до Божи гроб. Някои от тях облечени в тенекии  оръженосци загубват ключовете от девствените пояси на своите западни Дулцинеи из гъстите гори на Магна Булгарика., като остават в прегръдките на нашите любвеобилни прапрабаби. Свидетелстно за това са названията на наши селища като Пасарел, Бов, Орландовци, Подуене, Кондофрей. В едно брезнишко село до неотдавна са ръчкали жаравата в домашншото огнище ...с ръждясала рицарска шпага. Един рядък веществн документ наистина! Запазени са и народни песни за пребиваването на кръстоносци по нашите земи. А в Бов показват и до днес отделни латински гробища.

 Когато през 1918 г. в Ньой се подписва унизителния мирен договор, по разпореждане на нашия „благодетел”- френският премиер-министър Клемансо ритуалът става именно в залата, върху чиято стена е изобразена  трагедията на кръстоносците при Одрин.

 20 декември 2010 г.

София-Одрин-Дряново