Ян Неруда

                                                              Иван Вазов

Из писмо до Константин Иречек

„Ние, българите, сме чудовищно - равнодушни към себе си: ние живеем и мрем в една страна, която почти не познаваме, а  между това какво съкровище от хубости, великолепия и любопитности  е  българската земя!”

Пловдив, 

24 априлий 1885

Ян Неруда

Превел от чешки на български език

Иван Вазов

Отколя нас съдбата зла потиска,

но тоя натиск нас не ще убий,

и нека храма, що деня градиме,

тя нощем злобно пак да го разбий!

За всеки удар нови на съдбата

ний длъжни сме да й благодарим:

тя с свойта вечна злоба ни приучва

дене да работим, ноще да бдим!

Сп. „Денница” , год.  ІІ, кн. 10, октомври 1891 г.  

Ян Неруда

НЯКОЛКО ГАБРОВСКИ ШУМКИ ОТ ГАБЪР

За Николай Хайтов – нещо лично

Габровите гори в Родопите са рядкост – има ги отвъд Балкана и са дали название на цял един град. Затова е съществено да се отбележи, че най-отблизо е представил особеностите на Предбалкака именно Родопският Вазов – усърден лесничей и голям  днешен писател.

Ето редове от Хайтовата книга „Шумки ог габър”:

„В Стара планина има букови гори,но те са студени и сенчести За човек, който е съзерцавал гордата красота на стройните пирински мури, букът си остава един недодялан и бъбрив глупак. В неговата компания не вирее нито едно свястно дърво. Брезата изсъхва, борът линее, смърчът се стъписва. Единствено елата криво-ляво се държи под усойната букова сянка. Тази му несговорчивост го прави скучен: буковите гори са еднообразни като кълчищена черга. Липсва у тях очарованието на котленския многоцветен килим.

/Ще уточним: ала най-студената бистра вода извира тъкмо в подножието на старопланински дъб!/

Очарованието на Стара плонина е в друго – в прегръдката й с равнината. Повозете се с пътнишки влак по пътя от Търново за Габрово през никой пролетен ден и ще почувствате какво е мощна прегръдка, какво е страст и порив. Виждате чак от билото – стремително засилен към  Дунава  планински ръкав , от ръкава - силни прэъсти, които плавно продължават надолу, за да се отпуснат върху черноземната гръд на Равнината с ласка и любов.

Ласка и любов се усещат не само в меките и женствени форми на земята, но и в гората – широколистната смесена гора, в която наистина няма високи дървета, няма дебели сенки, както в истинския лес, но има чуден аромат  и пъстрота.

Тези места не са високи, а откриват към Дунава страшен простор...Тия безименни гънки на Стара планина те приласкават със своята любезност. Всяка от тях ти се подава и те моли: да стъпиш върху нея и да вдъхнеш от цветята й.

Такава интимна прелест има и околността на Стара планина...”

Навремето болярката Божана, напуснала със синовете си поруганата столнина, неслучайно е намерила за векове убежище сред гънките на Габровската планина – един знак за аристократичност и най-съврменно отношение към заобикалящата ни природа.

Знаем ли наистина с какво сме богати! Не ни  трябват тапети с фотографии на Мазалат или връх Българка... 

 Написано по време на Хайтовиадата през юни 2012-а

БАРОН ДЖАКОБИ ОБВИНЯВА

Наложително пояснение към българското издание на романа „1876” ог Гор Видал

За българина годината 1876 отключва представата за „пиянството на един народ”, когато по думите на Вазов „за няколко дена - тайно и полека – наодът порасте с няколко века”.

За американеца това е първата годишнина от създаването на Щатите, белязана с драматична борба около президентската власт. Такова е и заглавието и на една от поредицата исторчически  хроники на именития съвременен романист Гор Видал – сам той наследник на президент.

През 2002 . издателство „Сиела” предложи на българския читател този роман в превод на известния наш американист Йордан Костурков. Последният добавя  към него кратки пояснения  относно особеностите в избирателната систена на Съединените щати. Ала неясно защо той пропуща да  коментира  рядката връзка с България, която съдържа книгата.

Горного е направено в пространното предисловие и коментарии към руското издание на романа от 1986 г. /Издателство „Прогрес”, тираж 50 000 екз./  с оценката  , че представените с реални действащи лица полтически нрави в годината на 100-летния юбилей на САЩ и най-мръсните в историята на страната президентски избори имат остросъвременно звучене.

ВИДЯЛ С ОЧИТЕ СИ БАРИКАДИТЕ НА ПАРИЖКАТА КОМУНА, написал и книга за това, след като е прекарал дълги години като емигрант в Европа, видният американски публицист Чарли Скайлър – незаконен син на вицепрезидента Арън Бър, се завръща в Америка, за да отрази в пресата предстоящите избори и големия юбилей. Придружен от своята красива дъщеря Ема той попада във водовъртежа на бурни социални събития и в компанията на корумпирани политици. Стремежът му да уреди подходящ брак за дъщеря си и посланически пост за самия себе си се натъква на непредполагани препятствия.

Героят от гражданската война между Севера и Юга генерал Грант след два мандата довежда страната до невиждана корупция и падение на нравите в обществото. Съдбоносно за държавата е властта да премине от републиканската в демократическата партия. За да стане това се прилагат всякави средства – позволени и непозволени.

Ключова фигура в цялата драма играе барон Джакоби – посланик на България, дойаен на дипломатическия корпус във Вашингтон, пребивавал отвъд океана вече  близо половин век!...

По американски своеволно, както прави това и в другите си романи, Гор Видал не държи сметка, че по същото време България като европейска държава все още не съществува, за да има и свой посланик в САЩ.

Всъщност барон Джакоби е взет назаем от романа на  Хенри Адамс „Демокрация”, придобил голяма известност през тези години.

КАТО ИСТИНСКИ АДВОКАТ НА ДЯВОЛА той отправя към сенатора Ретклиф гневна филипика:

„Вие, американците, считате себе свободни от действието на всеобщите закони Отнасяте се с пълно безразличие към миналото. Аз преживях вече  седемдесет и пет години и през цялото време – сред корупция. Самият аз съм корумпиран, само че имам смелостта да си го призная, а другите не смеят да сторят това. Рим, Париж, Виена, Петербург, Лондон – всички са корумпирани, а Вашингтон, видите ли, е чист!

Длъжен съм до ви го кажа, че аз през целия си живот не съм виждал такава корумпирана страна като Съединените щати...

Навсякъде у вас може да се види измамата  и на държавата, и на частните лица. Крадат се  безбожно пари,  укриват се всякакви похищения от държавната хазна.

Вие, господа сенатори, обичате да декларирате шумно, че вашите велики Съединени щати, възглавяват цивилизования свят и няма на какво да се поучат от останалия свят. Наистина вие сте прави, съвършено прави! В това отношение не е нужен пример за великите Съединени щати.

Но аз  безкрайно съжалявам, че не ще мога да поживея още стотина години. Ако тогава бих могъл да се върна отново във Вашингтон, аз бих бил далеч  по-доволен, отколкото сега. Кълна се, че тогава Щатите ще бъдат далеч по-корумпирани, отколкото Рим при Калигула, църквата при папа Лъв Х и Франция при Регентството.”

Посланикът на несъществуващата балканска държава произнася пророчески слова.

Литературният  наблюдател на лондонския вестник „Таймс” открива в свой коментар паралели между описаното в книгата и аферата Уотъргейт, както и с войната във Виетнам. Това може да изненада и самия автор, доказвайки, че истинският писател е и провидец. Без особен труд могат да се открият успоредици между управлението на генерал Грант и управлението на Ричард Никсън. И в двата случая американската политическа система търпи значителни деформации. Могат да се добават и много по-късни примери за същото.

Добре е горното да го знаят и онези нашенци, които тръгват да си търсят късмета отвъд Голямата вода...

ПИСМО ОТ МЕРСИЯ

13.05.2012 г.

Драги Илия,

Много ми беше  драго да те чуя след толкова много години! Какви хубави спомени имам от нашите посещения в Габрово, от далечните времена, когато Домът на хумора се състоеше от една стая в полуразушена фабрика и големи мечти! Помня също онази фабрика, където видяхме картината на Лавренов и стената на Историята в двора! Какви хубави, щастливи дни!

Неотдавна написах статия за Габрово за списанието на дружество „Уйлям Морис”.  Не знам дали ще я включат в следващия брой. Има нов редактор. Ако той приеме статията за печат, ще ти изпратя броя.

Морис е смятал, че щом като фабриките събират много работници на едно място, те са длъжни да им  дават култура, образовоание и пр. Аз смятам, че онази фабрика и Домът на културата в Габрово представляват до известна степен едно въплъщение на идеите на Морис. Той е голям художник, поет, дизайнер от деветнайсетия век. Трябва да бъде по-известен в България, защото той е бил много активен в протестното движение в Англия срещу турските зверства през 1876 г. и срещу английската интервенция във войната на страната на Турция срещу Русия. Всъщност докато Уйлям Гладстон е бил ораторът в парламента и е получил слава в България, Морис е извършил черната организационна работа зад кулисите. Написала съм статия за Морис на български. Ана Райкова я има, но струва ми се тя не е успяла досега да намери къде да се отпечата.

Морис заслужава да има улица по името си някъде в България. Той дори е написал една песен, която се е пеела на протестните демонстрации против Турция в Лондон.

.....................................

Не съм водила разговор на български, откакто бях в Брюксел преди три години. А редовно говоря на френски, защото тук има кръжок за разговор по френски, който се събира всяка седмица. Освен това уча италиански. Чета романи по френски  и италиански и уча келтски /шотландски/. Затова не смея да говоря на български за теми, за които не съм имала време да се подготвя.

Пожелавам ти много здраве и щастие.                               Мерсия

П.П. Знаеш ли, грешките в писмото съм изтривала с габровската сойка, с името на Левски на острието, подарък от ножарите в Етъра.

Додатък от адресата

А за пренасянето на котките без опашка от о-в Мен в Габрово не се е сетила да разкаже за съжаление. Една невероятна проява на Английското дружество за културни връзки с България, чийто председател беше тя. За това може да предаде подробности Посланик Александър Янков.

http://bnr.bg/sites/horizont/Shows/Musical/ImatLiPesniteSpirane/Pages/MarsiaMakdermot.aspx - Разговор с Мерсия  от 28 май 2012г. след който е написано писмото.

ЗА ВЕЧЕН ПОКОЙ

                   Латински надпис

 върху Чешмата на Елия в Никопол

В добра памет - нека я помнят с добро.

Фронтон

римски прокуратор в Долна Мизия

 от времето на Император Марк Аврелий

/161 – 180 г. сл. Хр./

Чуй ми молбата, богиньо,

царице на задгробния мир!

Завинаги сред цветя нека почиват

останките скъпи

на моята Елия мила,

положени в този гроб.

Няа я вече, уви!...

Царице на подземното царство,

моля те за това:

понеже с достойнствота си

тя заслужаваше

от мен много повече.

Моля теб,

дето скъса незаслужено бързо

нишката на богините,

които с кълбото на парките,

тълкувайки го, управляват всичко.

Какъв беше животът й,

колко целомъдрена беше тя!

Ако можех да разкажа с китарата,

щях да убедя подземните богове.

Тя .- толкова непорочна –

как охотно слушаше

и за земните простори,

и за подземното царство.

Моля те да заповядаш

 тя да се върне в Елисейските поля

и с мирта да увенчава  косите си,

 а страните си – с цветя.

Тя бе някога мой лар -  покровител,

надежда, мой единствен живот.

И искаше, каквото исках аз,

и не желаеше, каквото не желаех аз.

Нямаше нищо съкровено,

 което аз  не знам. 

Не й липсваше трудолюбие,

изкусна беше с нишката и къделята,

пестелива в домакинството,

но щедра в съпружеската си любов.

Без мен не й беше сладка храната,

нито даровете на Бакхус.

С удивително благоразумие беше,

остър ум, благородна слава.

Владителю,

свят, свят е Господ – Саваот.

Пълни се небето и земята

с Твоята слава.

Осанна във висините.

 Благословен е идещият в името Господне.

Осанна във висините.

Умна, проницателна, достойна,

без думи тя долавяше  желанията

и мислите ми в сърцето всеки миг...

Когато мене няма да ме има,

който и да си ти,

владетелю над тоя гроб незнаен,

друже мой,

молбата ми, отправена към теб

изслушай.

Моля те да бъдеш благосклонен

към стиха ми.

Окичвай гроба с цветя,

та да остане незасегнат от удара на вековете.

Нека го краси понявга росна роза,

 понявга свежи незабравки,

букет от пролетни цветя,

наесен пък овошки

И всеки шум и суета

с поклон и почит

да отминат край земята,

що навек прибра

останките свщени  на милата ми Елия

през всичките времена на годината.

Из книгата  на Александър Бохачек „Град Никопол през вековете”,

София, Книжарница „Кехлибаров” /1937/

                    

Дежарден

Добавка към надписа на френски език

/ХІХ в./

След хиляда и седемстотин години,

един непознат пътник

дойде да прочете твоите стихове

в края на стария зид.

Молбата ти, Фронтоне, не е била напразна.

Гробът на Елия е превърнат в чешма.

И български невести,

моми и дечица

наливат от нея своите стомни

и пролет, и есен.

Пътеката към нея

е станала алея за разходка.

Другарката ми скъпа

се е  превърнала в нимфа, неяда.

Девойко хубава,

сияй вместо  цветя на гроба.

А твоите сълзи, Фронтоне,

са бистрите струи на чешмата.

Преведе от френски език  Проф. Велизар Велчев

      ОРАТОРИЯ „ЛЮБОВЕН РЕКВИЕМ”

      Тодор Григоров - Терес

      певец и композитор

Традицията на старите майстори да използват древни надгробни плочи за изграждането на чешми е допринесла да се запази и надгробния надпис за младата римлянка Елия, вграден при извора в Никопол.

Видях с очите си преди доста години този надпис. И тогава реших, че тази любов следва да оживее наново. Ползвайки стиховете на прокуратора Фронтон, исках моята музика да спомогне за това. Пожелах да върна слушателя векове назад, за да припомня изключителната нежна любов между Фронтон и Елия и свето убеждение, че тази любов продължава да живее. Нейната сила потвърждава и френския археолог Дежарден.

Навлизайки в Третото хилядолетие мечтата ни е между хората да има мир, любов и щастие. Стремил съм е със своята музика да обединя народите, времето и бъдещето в името на любовта.

Връщане към Византия

Радко Радков

Аз взирам в твоя мъртав век

помръкнали зеници

като в позлата на ковчег

с венец от вощеници.

Изтляха векове, откак

почиваш мълчалива,

откакто жълт свещен варак

лицето ти покрива.

Но теглиш моя дух назад

и той, от теб покръстен,

се връща в Константиноград

като гранат във пръстен.

Византия. Базалтов ек.

Безсънно песнопение.

Заточен съм във други век,

във друго поколение.

Днес скиптъра ти не държат

царе Палеолози

и с властен пурпур не цъфтят

имперските ти рози.

Ала след толкова беди

и днес, когато мръква,

се палят духове-звезди

в небето като в църква.

Безплътният небесен род

излъчва свойта слава

и теб, и твоя обиход

у мене продължава.

1966

Из стихосбирката „Византийски запеви”, „Народна младеж”, 1968г.