ОСМИЯТ СЕДМОЧИСЛЕНИК

Са­ва или Лав­рен­тий – един или два­ми­на

от уче­ни­ци­те на рав­но­а­пос­тол­ни­те бра­тя

са по­чи­та­ни в ка­лен­да­ра

В ка­лен­да­ра на Бъл­гар­ска­та пра­вос­лав­на цър­ква ка­то пър­ви свет­ци са впи­са­ни рав­но­а­пос­тол­ни­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий ре­дом с тех­ни­те до­ве­ре­ни­ци при­жи­ве Кли­мент, На­ум, Анге­ла­рий, Го­разд и Са­ва, всич­ки­те вку­пом на­ре­че­ни Све­ти Сед­мо­чис­ле­ни­ци и по­чи­та­ни на да­та­та 27 юли, в де­ня на Св. Пан­те­лей­мон и кон­чи­на­та на Св. Кли­мент.

Но уче­ни­ци­те ес­тес­тве­но не са би­ли точ­но сед­ми­на. В слу­чая е ува­же­но Све­ще­но­то пи­са­ние, в ко­е­то имен­но чис­ло­то се­дем е све­ще­но и мно­го ли­ца и съ­би­тия там са от­бро­е­ни до се­дем.

Кой то­га­ва е ос­ми­ят сред Сед­мо­чис­ле­ни­ци­те?

Не­го­во­то име е Лав­рен­тий. През ХI в. ох­рид­ски­ят ар­хи­е­пис­коп Те­о­фи­лакт в Жи­ти­е­то на Св. Кли­мент пръв из­вес­тя­ва за не­го:

„И мно­зи­на пи­ли от то­зи учи­те­лен из­вор, меж­ду ко­и­то из­бра­ни и ко­ри­феи на гру­па­та би­ли Го­разд, Кли­мент, На­ум, Анге­ла­рий и САВА“ – пи­ше той от­на­ча­ло, а сет­не ка­то из­бро­я­ва от­но­во уче­ни­ци­те на со­лун­ски­те пър­во­у­чи­те­ли за­ме­ня име­то на Са­ва с име­то ЛАВРЕНТИЙ. То­ва да­ва по­вод на из­сле­до­ва­те­ли­те да при­е­мат, че ста­ва ду­ма за ед­но и съ­що ли­це, ка­то в жи­ти­е­то са пре­да­де­ни не­го­во­то свет­ско и мо­на­шес­ко име.

Два ве­ка по-къс­но Си­но­ди­кът на Цар Бо­рил спо­ме­на­ва са­мо САВА.

В Ска­за­ние за пре­во­да на Све­то­то пи­са­ние, със­та­ве­но на Атон през ХV или ХVI век въз ос­но­ва  на Ска­за­ние за бук­ви­те на Кон­стан­тин Кос­те­неч­ки, Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци са из­бро­е­ни по след­ния на­чин:

„КИРИЛ, МЕТОДИЙ, КЛИМЕНТ, НАУМ, ГОРАЗД, АНГЕЛАРИЙ, ЛАВРЕНТИЙ на брой сед­ми­на по Бо­жия по­ми­съл.“

Да се вър­нем оба­че към сви­де­тел­ство­то на Чер­но­ри­зец Хра­бър от вре­ме­то на Прес­лав­ска­та кни­жов­на шко­ла. Един от най-ста­ри­те пре­пи­си на не­го­ва­та един­стве­на и не­над­ми­на­та твор­ба „За бук­ви­те“ е нап­ра­вен през ХVI век. Той е вклю­чен в сбор­ник, кой­то про­из­хож­да от По­ча­ев­ска­та лав­ра в За­пад­на Украй­на и е пи­сан през ХIII век. То­зи сбор­ник се­га се съх­ра­ня­ва в Цен­трал­на­та на­уч­на биб­ли­о­те­ка на Укра­ин­ска­та ака­де­мия на на­у­ки­те в Ки­ев. На об­рат­на­та стра­на на лист 208 от сбор­ни­ка, в са­мия край на Храб­ро­во­то ска­за­ние, са из­бро­е­ни уче­ни­ци­те на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли:

„КИРИЛ и брат му МЕТОДИЕ, ГОРАЗДО, КЛИМЕНТ, НАУМ, АНГЕЛАРИЕ, САВА, ЛАВРЕНТИЕ“

По­ча­ев­ски­ят пре­пис на „О пис­ме­нехь Чер­но­риз­ца Храб­ра“ е об­на­род­ван през 1912 г. от рус­кия учен А. Баг­рин. Страс­тни­ят из­след­вач на ста­ро­бъл­гар­ска­та книж­ни­на Ку­йо Ку­ев го включ­ва с фак­си­ми­ле в прос­тран­но­то си из­след­ва­не за Чер­но­ри­зец Хра­бър, из­да­де­но през 1967 го­ди­на.

Гор­но­то све­де­ние под­кре­пя пред­по­ло­же­ни­е­то, че всъщ­ност Лав­рен­тий е бил съ­що в най-тес­ния кръг от до­ве­ре­ни­ци­те на два­ма­та бра­тя, ра­бо­тил е поч­ти на­рав­но с тях вър­ху пре­во­да на Све­ще­но­то пи­са­ние от гръц­ки на ста­ро­бъл­гар­ски език на­ред с пре­веж­да­не­то на дру­ги ли­тур­гич­ни кни­ги, не­об­хо­ди­ми за все­кид­нев­на­та прак­ти­ка на Бъл­гар­ска­та цър­ква, из­стра­дал е за­ед­но с тях го­не­ни­я­та от нем­ци­те в Мо­ра­вия, пре­жи­вял е бо­жес­тве­ни ми­го­ве на ду­хов­на ра­дост при ос­ве­ща­ва­не­то на сла­вян­ски­те кни­ги в рим­ска­та цър­ква „Сан­та Ма­рия Мад­жо­ре“, съп­ро­вож­дал е ков­че­га с тя­ло­то на Св. Ки­рил до ба­зи­ли­ка­та „Сан Кле­мен­те“, тър­сел е с на­деж­да да ви­ди сте­ни­те на Плис­ка, рад­вал се е на щед­рия при­ем от стра­на на княз Бо­рис Пър­ви – Пок­ръс­ти­те­ля на бъл­га­ри­те. Мо­же би не нав­ся­къ­де е при­със­твал, но ве­ро­ят­но той и не­кол­ци­на от уче­ни­ци­те са би­ли в не­пос­ред­стве­на бли­зост око­ло учи­те­ли­те в те­зи съд­бо­нос­ни ме­се­ци и го­ди­ни.

Но не е имал чо­ве­кът щас­тли­ва­та съд­ба да по­пад­не трай­но в цър­ков­ния ка­лен­дар…

Все ня­кой е тряб­ва­ло да ос­та­не от­въд гра­ни­ца­та на све­ще­но­то чис­ло. А мо­ра­лът на сред­но­ве­ков­ния кни­жов­ник е пос­та­вял във всич­ки слу­чаи де­ло­то по-ви­со­ко от лич­нос­тта, по­ра­ди ко­е­то чер­но­ри­зе­цът от от­ми­на­ли­те ве­ко­ве ос­та­ва чес­то ано­ни­мен и труд­но­раз­би­ра­ем за на­шия съв­ре­мен­ник.

Тол­ко­ва за­се­га за Са­ва или Лав­рен­тий. Вгра­де­ният в пър­во­ос­но­ви­те на на­ша­та ду­хов­ност, към ко­го­то и днес има­ме все още не­из­пла­тен дълг.

Додатък.  Не­от­дав­на Бой­ка Мир­че­ва от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят цен­тър при БАН раз­че­те в не­из­вес­тен ак­рос­тих в Служ­ба­та за Св. Ки­рил (пре­пис от ХV в.)  ду­ми­те „САВА ПЯЛ“.

Връ­ща се от­но­во при нас още един ста­ро­бъл­гар­ски кни­жов­ник

из­меж­ду Сед­мо­чис­ле­ни­ци­!

  

       НАРОДНИ ПЕСНИ ЗА  ЛЕВСКИ

                            Апостолът във фолклорното съзнание на народа

ВАСИЛ НА МАЙКА ГОВОРИ:

- Мамо ле, стара мамо ле,

мене ме хабер достигна

да идем, мале, да идем,

земята да разлюлеем,

българско царство да стане.

Майка му тихом говори:

- Да идеш, сине, да идеш

още на здраво да дойдеш

                                                и да докараш, Василе,

 църна робиня със робче

 и биволица с  биволче.

Васил й тихом говори:

- Мамо ле, стара мамо ле,

аз като, мале, отида

и жив нема да дойда –

млад ще да  ме уловят,

та млад ще да ме обесят

във тая пуста София

на черна, мамо, бесилка.

Да слушаш, мале, да слушаш

гарван кога  да заграчи

на наште порти големи,

тогаз ще мене да хванат,

ще хванат и ще обесят.

Па ойде Васил хайдуче,

седем години походи,

та си дружина поведе

по тая гора зелена.

Па си Василя хванали,

та закарали млад Васил

у тая пуста София,

та обесиха млад Васил

на черната бесилка.

Гарван грачи на порти.

Като го майка видяла

дребни си сълзи порони,

че си са Васил хванали,

хванали и обесили.

Тази песен е  изпята от народната певица Бона Василева от софийското село Негован. Записана е през 60-те години на миналия век от  проф. Стойко Стойков Обнародвана от Николай Ликовски. Певицата Найда Анджарлийска от село Войняговци е пяла две непознати песни за Левски. В село Долни Богров също е пята подобна песен.

                  

ПРОВИКНА СЕ КОДЖА ВЕЛКО

от Мургаш планина:

- Ой, Стояне, мили сине,  

                                               Желявска комито!

Не находи ли се, сине,

                                                с Панайот войвода,

                                                гдето байрак носи, сине,

                                                дякон Васил Левски?

 Не наноси ли се, сине,

 пушка дългобойка,

 не настреля ли се, сине,

 срещу турски орди...

Заплакала от Желява

Стоянова майка:

- Ой, Стояне, мили сине,

 българска войводо!

 Где загина с твойта чета

 за народ поробен,

 где е твоя гроб незнаен

 из Мургаш планина -

 сълзи да пороним, сине,

 цвете да положим,

 цвете да положим, сине,

 поклон да ти сторим.

                                    Обнародвана от  Николай Ликовски

                                                                                                                                  

                                 

                                                             С почит и вина

                                                                       

Всяка  година на 19 февруари в Манастира с 40-те извора „Св. Петка” в Родопите над Асеновград става единствен по рода си народен събор в памет на Апостола.

Жените от карловското село Войнягово, където Левски е учител  две години след  разкалугеряването си, носят цяла година черни забрадки, жалеейки го като най-близък човек. На Гергьовден става в негова почит годишният селски събор.

Народен събор става на рождения ден на Левски – 18 юли  в село Ябълково край Марица, където на строежа на Барон-Хиршовата железница Левски съставя първия интернационален комитет на Вътрешната революционна организация под преседателството на Даскал Димитър Ралов с участието на чешките инженери Иржи Прошек и Антонин Пелц и полския граф  Станислав Домбровски.

Географският център на България е бил отбелязан в минолото  с каменен знак при гроба на Гина Кунчева – майката на Левски до черквата „Св. Николай” в Карлово, поставен през 30-те години на ХХ век.

Родопчанинът Згуро Згуровски от Широка лъка е запаметил от свой учител любимото песнопение на Левски „Достойно есть” / 2 глас/, което е реставрирано и изпято от камерния ансмбъл „Иван Кукузел” и издадено за пръв път през 1976 г. на грамофонна плоча съвместно от Редакция „Антени” и Балкантон.                                                                 

ДОСТОЙНО ЕСТЬ

Любимото песнопение на Дякона Левски

Дякон Васил Левски е имал ангелски глас и неведнъж е пял и по време на комитетски сбирки, и при всякакви случаи в черква като омайвал слушателите. В Панагюрище венчава младо семейство. Пее и по време на заседанието на Българския централен революционен комитет в Букурещ през 1872 година.

Много обичал да играе хоро. Любима негова игра била „копаницата”. Играе на една сватба в Тетевен, което  е отбелязано с паметна плоча върху оградата на един дом на централната улица.

Стана известно , че любимото песнопение на Левски е „Достойно есть”  – възхвала на Св. Богородица. Таня Христова, художествен ръководител на Камерния състав „Иван Кукузел Ангелгласният”, при една своя обиколка из Родопите през 70-те години на отминалия век се запознава в Широка лъка със столетника Згуро Згуровски. Оказва се, че той е запаметил от своя учител мелодията на „Достойно есть”,  така както го е пял Левски. През своя дълъг живот той е носил у себе си песента като нещо съкровено със съзнание за една историческа мисия и не е можел да си отиде от този свят, преди да я предаде на по-младите.

Таня Христова възстановява песента по документалния запис и я разучава с хор „Иван Кукузел”. За първи път тя е изпълнена в Рилския манастир в навечерието на стогодишнината от Априлското въстание през 1976 година. Издадена бе на грамофонна плоча и разпространена в значителен тираж от „Балкантон” и Редакция „Антени”.

През 1974 г. в родопското село Настен друг старец на име дядо Петър Бечев също изпява „Достойно есть”. Таня Христова разказва за него:

„Беше на 97 години. Облечен с калцуни и абичка, с кривнато калпаче, като че дошъл от далечни, забравени времена. Пее и разказва, разказва и пее без умора с  цели часове.

Той твърдеше, че е научил това песнопение от своя учител Петър Бонев, председателя на революционния комитет в Перущица, който  познавал лично самия Васил Левски. Сутрин като почвали училище той казвал: „Деца, хайде да изпеем сега любимото на Апостола!”.  Денят започвал с „Достойното.”

Според Таня Христова в Тетевен е имало мраморна плоча с надпис:

„ТУК ДЯКОН ИГНАТИЙ ПЯ ДОСТОЙНОТО”.

За съжаление тя била зазидана в някакъв нов строеж.

Песнопението на втори глас изпя също камерният състав „Йоан Кукузел Ангелогласния” с диригент Димитър Димитров, като го включи в  грамофонна плоча и аудиокасета.

ОБРЪЩАНЕ НА ВРЕМЕТО

Отец Матей и Дякона Левски вграждат древни ценности в революционното преображение на народа ни

Раздяченият български дякон, приел името Левски, гради своята действена философия върху онаследена от древността максима. И обикаля денонощно градове и села в търсене на  помощници за обръщане на времето – както то хората обръща. Защо тъкмо Отец Матей той допуща толкова близо до себе си, като го прави един от първите си довереници?

Бунтовният монах от Първата българска легия в Белград има при срещата на двамата завидна за своите 34 години животопис. Дишал е въздуха на Евтимиевия манастир „Св. Троица” високо в скалите над Янтра край старата столица. Приема монашески обет в Иван-Александровия Преображенски манастир, както и творческото си прозвище оттам. Слугува изестно време в Дряновския манастир, който след години съдбата превръща в жертвено средище на единствена по рода си битка през бунтовната пролет на 1876-а. Бил е и в Рилската света обител. Учителствал е в търновското село Ветренци. Ходи е и до Божи гроб, ала нито веднъж не се нарича хаджия; по-често  изявява открита неприязън спрямо онези свои сънародници, които всекидневно прехвърлят ерусалимска броеница и се бавят да отделят от жълтиците си за народното дело. Най-важното: получава сериозно за времето си образование в манастирсите библиотеки на Света гора, където престоява с прекъсвания десетина години. Зад гърба му е неуспешният опит да построи „морска мелница” на Бяло море, бденията му над съчиненията на Диоскурит с наследени от древноегипетската медицина рецепти. Тревожат го недовършени спорове с наши възрожденски дейци в Цариград относно българските работи.  В сънищата му се явяват глаголически букви от пергаментови листове, скрити от векове в  Синайския манастир. По дрехите му  личи масло от машинариите на пампора, с който преплава Черно море на път за Одеса. В ушите му звучат тъжни български песни от Бесарабско.

Карловецът Васил Иванов е с девет години по-млад от Матея, но и той вече е бил усетил манастира тесен за душата си. Произволно ли е да допуснем, че  в някоя от вечерите преди щурма на Белградската крепост  легистите са били запознати донякъде по атонски източници с идеята за вечен двигател, наричан побългарено „перипетомобил”? Сигурно на мнозина това е изглеждало чудновото и смешно, но не на всички. Може би синеокият карловец най-ясно  е усетил в светкащите очи на Преображенеца извечния порив да се обръща времето.

И когато Левски отива за пръв път в старата столица Търново, първата му работа  е да издири Матея. По време на  неколкодневното им общуване в пещерата над Преображенския манастир духовното им единение  става напълно естествено. „Перипетомобилът” на Отче Матея придобива  невидими очертания. Той се оказва най-близко до гениалното прозрение на Дякона за изграждане на тайна комитетска мрежа върху принципи, непознати за тогавашните европейски революционни движения. И следва ли да се търси за такива големи дела непременно примерът на Европа, след като балканските кръстопътища предлагат вековен човешки опит? В първоосновите на Организацията ляга една по своему осветена двоица, която напомня ни повече, ни по-малко за двамата славянски първоучители, дали начало на революционни преобразования в ранното Средновековие чрез сътворените от тях писмена.

След повторната си среща с Левски Отец Матей не се връща повече към строежа  на модели за „вечен двигател”, вдава се докрай и неотстъпно в изграждането на съзаклятието от комитети в градове и села. Наред с  „Горски пътник” на  Раковки и „Сънищата на Света Богордица” в кожените си дисаги – една пътуваща книжарница той носи тайно под расото си не един, ами по няколко пищова. /Наричали са ги свойски с имената на светии дори.

Откъде идва тази неизтощима енергия у ПреоБраженеца да обрече толкова време на всевъзможни срещи и в турски одаи, и в цигански катуни, сред посветени в делото хора, а трижди сред непосветени; в раздаване на мехлеми за изгоряло и семена от пипер; в поучителни разкази и за деца, и за възрастни; в попътни кръщавки на новородени български юнаци; в невероятни преображения сред живия театър на живота по конспиративни и неконспиративни съображения.

Всъщност Левски и Отец Матей вграждат духовни ценности от първите столетия на българската държава във възрожденското битие на народа ни. Само по такъв начин са можели те да го изведат от „гроба на преминалото”. И само така са можели да набележат вярно пътя за бъдното му израстване. Толкова проникновено наистина...

Обръщането на времето придобива смисъл на ускорение, на преодоляване на една вековна изостналост поради превратностите на историческата ни съдба, на съкращаване на цели столетия.

Изглежда ни странно например позоваването на чушките „матейки”, които се връщат сега към нов живот от покълнали семена в най-съкровени запаси на търновски градинари. Но от житието на светителя Климент знаем, че той  обучава млади и стари да присаждат дръвчета, като и днес в околностите на Охрид могат да се опитат плодове от сорт череши, наричани „климентовки”. Там има също круши „наумовки”- по името на Седмочисленика Св. Наум. Отец Матей, оказва се, извежда до върха на Възраждането ни традицията на първите Кирило-Методиеви ученици да съчетават проповедите  в черква с всекидневна практическа човеколюбива работа. Да добавяме ли, че средновековните книжовници са били по призвание и по дълг прочути лечители. Матей- също...

Не чисто по конспиративни подбуди Преображенеца обитава пещери в околностите на Търново и не само поради неразбирателство с манастирската управа. Той всъщност следва традицията на исихазма – философската сърцевина на Търновската книжовна школа, който според най-нови схващания далеч не е примирение и бездействие пред световното зло.

Във времена на скорозрейни приспособявания към европейските книжовни новости Отец Матей неистово държи на Евтимиевото наследство – това личи в ръкописния му сборник от 1855 година /от преписите в него, и от отпечатаните му съчинения/. Неговият консерватизъм е ПРОГРЕСИВЕН – това противоречиво на пръв поглед определение утвърдиха в наши дни водещи учени слависти и българисти. Колко века – да си дадем  сметка – съкращава с това усилие за възраждането на народа си Отец  Матей? А сме склонни да го  укоряваме в изостаналост... 

Времето на безпросветния войнстващ атеизъм лека-полека изтича и като осъзнаваме пораженията от него в духовната ни нива длъжни сме все пак да проумеем  в крайна сметка какво е направил българският нрод от християнството за 11 века и отгоре, как то го е обръщал, но  и той самият го е обръщал отвътре по своему.

Нека отдадем прочее дължимото внимание към действената по български философия на вездесъщия  Отец Матей с удивлението, че с годините той ни става все по-нужен. Поне  дотогава, докогато ще ни бъде нужен и Апостола Левски!

Защото най-гоямото покушение над Апостола е да го отделяме от неговите верни сподвижнцши в  изграждането на Вътрешната революционна организация, като по такъв начин го превръщаме  в икона, а не пример за следване. Всякога и във всичко.

БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ

Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за ХІХ столетие

Ако Българското възраждане е сред чудесата на  ХІХ век, то неговият връх – Априлската епопея е чудото на чудесата. Нам ни е днeс като хляб насъщно да осъзнаем как тогава наtите деди са сторили възможно невъзможното. Ние сме им длъжници: по думите на Рабиндранат  Тагоре всяка нация е длъжна да изяви пред света същността си – ако нищо не е дала на света, това е национално престъпление, което човешката история никога не прощава. Дедите ни по мъжки  са  изпълнили дълга си пред отечеството  и  историята. Остава ние да изпълним своя...

Преди да се отдаде на записките си по българските въстания Захарий Стоянов най.-първо от всичко създава биографията на Васил Левски, в която още в края на 1883 г. той пише:

„Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон – бащата на апостолите. В ІV въстанически окръг /Панагюрище/ апостолите през 1876 г. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона.”

Историците са натрупали немалко материал в изследванията си върху Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за  ХІХ век. Но те все още не са намерили ясен отговор на въпроса откъде идват нейните дълбоки корени в  душевността на българина, не са погледнали на нея като додатък от вековния опит на народа ни в борбите му за свобода и социална справедливост. Някои ранни записки на дейци от освободителното движение, които се появиха на бял свят през последните десетилетия, предлагат скъпоценен материал за размисъл, позволяват да се възприеме  Организацията чрез възлови съобития в живота на някои от нейните главни осъществители, чрез извисяването на техния характер заедно с растежа на освободителната идея.

По време на Първата легия в Белград през 1862 г. Георги Раковски сплотява боен отряд от млади българи, които са призвани през следващите години да преодолеят четническата тактика. Сред тях е Отец Матей, монах от Преображенския манастир, който вече е пребродил Йерусалим, Южна Русия, Бесарабия, Влашко и е бдял с години в книгохранилищата на Света гора. Новооткритите летописни бележки на монаха Димитрий върху корицата на стар черковен требник от Разбоишкия манастир край Нишава немногословно представят следващ момент от неговите странствания. Той хайдутува с малка четица из Западна Стара планина и след неуспешни сблъсъци с поробителя изрича  спонтанното прозрение „Дърво на дърво се обляга и человек на человека!”, придружено с едно „Ох!”, което е откъртено от дълбините на изстрадалата народна душа.

Друг участник в Легията – учителят Петър Бонев от Перущица скита  близо година по Влашко сред хъшовете и сетне се завръща в Българско, за да просвещава млади и стари, като ги  готви за  въоръжена борба.

Буйният търновeц Христо Иванов, наричан Големия, изоставя книговезството при белградски майстор, и се озовава през Марсилия  при строежа на Суецкия канал на път за Америка, където насъне карловският дякон го призовава  властно с думите: ”Ставай и върви с мен!”

В Старозагорско свещенодейства невероятният Поп Минчо Кънчев от Арабаджиево  - песнопоец, гуляйджия и всякакъв, учил богословие  заедно с Васил Иванов Кунчев  в  заарското школо  за  свещеници.

През пролетта на 1869 г. Васил Левски, преминал като знаменосец с Панайотхитовата чета по билото на Балкана, вече се е отказал да тръгне с четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа - също се прибира в България. В главата му зрее идеята за комитетска  мрежа от съмишленици и съдейници /дума от неговия  речник/ вътре в страната и той търси да я сподели с най-близки нему другари. В манастира „Св. Преображение” намира Матея. Двамата прекарват няколко дни в една пещерка над дефилето на Янтра. Матей схваща веднага гениалния замисъл на Левски, изоставя опитите си за  вечен двигател, наречен от него „перипетомобил”, и тръгва с Дякона по прашните пътища на Тракия.

В края  на същата пролет Левски се среща в Перущица с Петър Бонев и основава  един от първите комитети. Все по онова време благодарение на бай Иван Арабаджията пловдивското село Царацово става сигурна опора на изграждащата се комитетска мрежа.

В един късен октомврийски ден на следващата година в Панагюрище пристигат Левски, Отче Матей и Георги Данчов Зографина от Чирпан. Дякона се главява за даскал и черковен псалт с годишна плата от 2000 гроша. Георги Данчов се наема да зографиса новото училище. А Отче Матей скита из града с книги, като събира подаяния за някакъв нов манастир „Св. Георги Победоносец”, измислен от самия него с тайни лаборатории за странни опити. В хана на Найден Дринов се съставен частен  комитет, на който  през 1876-а е съдено да изиграе  една от главните роли.

В продължеие само на няколко години Апостолът е неговиите най-верни хора изгрждат тайна комитетска организация, която тепърва предстои да бъде обследвана и оценявана истински в подробности като самостоятелен български принос в историята на революционните движения не само в Европа. Неслучайно основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев я определя като „революционна партия със забележителни агитатори и организатори”. „Революционно-демократична народна партия” я нарича и украинският историк  проф. Степан Сиделников – проникновен изследовател на Българското възраждане от Мариндриновия университет в Харков, който съставя подробна картотека на революционните комитети, каквато наши историци  все ще не са създали.

До същото убеждение достига и английската историчка Мерсия Макдермот, която със своята книга „Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България през ХІХ век.”, издадена на английски език през 1967 г. в Лондон и разпространена по цял свят, поставя  начало на международното признание на Васил Левски. Преповтори горното на немски език и Алфред Ото Шведе от Бранденбург със своя книга, издадена от берлинско духовно издателство.

А споменатият вече Поп Минчо Кънчев в качеството си на строител на тази Организация в своя дневник, писан в душвните соби на диарбекирската тъмница с опити за опитомяване на скорпиони, я нарича „БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ”.

Ето ключът за разгадаване на чудото!

Защитниците на Манастира край Дряново в деветдневната майска битка с Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, предвождана от генерал Фазлъ паша, до един признават, че са посветени в делото от довереника на Апостола  Отец Матей.

Да не премълчаваме странно и Деветдневната народна република в троянското Ново село /главното селище на новия град Априлци/, обявена на 2 май 1876-а от севлиевския учител Никола Дабев, учил в Париж, сред многолюдно множество на селския площад. Тукашният комитет е основан пак от самия Левски, за втори път е потвърден от Отец Матей. А  е подновен за трети път в крепостта на Фамагуста в Кипър където са заточени след погрома новоселски въстаници, и Поп Атанас Гъбенски ги заклева  с молитви, дъхтещи на барут – единствен случай в животописа на Организацията. Заклева се тогава и Драгню Стойчев – член на комитета, чийто внук Георги Иванов подир столетие пръв сред сънародниците си видя  планетата  от Космоса, преодолявайки единствен сред всички космонавти и астронавти непредвидена техническа авария със 72 удара в минута пулс.

Зазвучава любимото песнопение на Левски „ДОСТОЙНО ЕСТЬ” – въпреки всякакви опити да бъде заглушавано. И от наши, и от чужди...

Като заключение: Най-голямото покушение спрямо Васил Левски правим като го отделяме всячески от останалите строители на Организацията и го въздигаме неестествено като един самотник над тях, превръщайки го в някаква  икона.