ОСМИЯТ СЕДМОЧИСЛЕНИК

Са­ва или Лав­рен­тий – един или два­ми­на

от уче­ни­ци­те на рав­но­а­пос­тол­ни­те бра­тя

са по­чи­та­ни в ка­лен­да­ра

В ка­лен­да­ра на Бъл­гар­ска­та пра­вос­лав­на цър­ква ка­то пър­ви свет­ци са впи­са­ни рав­но­а­пос­тол­ни­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий ре­дом с тех­ни­те до­ве­ре­ни­ци при­жи­ве Кли­мент, На­ум, Анге­ла­рий, Го­разд и Са­ва, всич­ки­те вку­пом на­ре­че­ни Све­ти Сед­мо­чис­ле­ни­ци и по­чи­та­ни на да­та­та 27 юли, в де­ня на Св. Пан­те­лей­мон и кон­чи­на­та на Св. Кли­мент.

Но уче­ни­ци­те ес­тес­тве­но не са би­ли точ­но сед­ми­на. В слу­чая е ува­же­но Све­ще­но­то пи­са­ние, в ко­е­то имен­но чис­ло­то се­дем е све­ще­но и мно­го ли­ца и съ­би­тия там са от­бро­е­ни до се­дем.

Кой то­га­ва е ос­ми­ят сред Сед­мо­чис­ле­ни­ци­те?

Не­го­во­то име е Лав­рен­тий. През ХI в. ох­рид­ски­ят ар­хи­е­пис­коп Те­о­фи­лакт в Жи­ти­е­то на Св. Кли­мент пръв из­вес­тя­ва за не­го:

„И мно­зи­на пи­ли от то­зи учи­те­лен из­вор, меж­ду ко­и­то из­бра­ни и ко­ри­феи на гру­па­та би­ли Го­разд, Кли­мент, На­ум, Анге­ла­рий и САВА“ – пи­ше той от­на­ча­ло, а сет­не ка­то из­бро­я­ва от­но­во уче­ни­ци­те на со­лун­ски­те пър­во­у­чи­те­ли за­ме­ня име­то на Са­ва с име­то ЛАВРЕНТИЙ. То­ва да­ва по­вод на из­сле­до­ва­те­ли­те да при­е­мат, че ста­ва ду­ма за ед­но и съ­що ли­це, ка­то в жи­ти­е­то са пре­да­де­ни не­го­во­то свет­ско и мо­на­шес­ко име.

Два ве­ка по-къс­но Си­но­ди­кът на Цар Бо­рил спо­ме­на­ва са­мо САВА.

В Ска­за­ние за пре­во­да на Све­то­то пи­са­ние, със­та­ве­но на Атон през ХV или ХVI век въз ос­но­ва  на Ска­за­ние за бук­ви­те на Кон­стан­тин Кос­те­неч­ки, Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци са из­бро­е­ни по след­ния на­чин:

„КИРИЛ, МЕТОДИЙ, КЛИМЕНТ, НАУМ, ГОРАЗД, АНГЕЛАРИЙ, ЛАВРЕНТИЙ на брой сед­ми­на по Бо­жия по­ми­съл.“

Да се вър­нем оба­че към сви­де­тел­ство­то на Чер­но­ри­зец Хра­бър от вре­ме­то на Прес­лав­ска­та кни­жов­на шко­ла. Един от най-ста­ри­те пре­пи­си на не­го­ва­та един­стве­на и не­над­ми­на­та твор­ба „За бук­ви­те“ е нап­ра­вен през ХVI век. Той е вклю­чен в сбор­ник, кой­то про­из­хож­да от По­ча­ев­ска­та лав­ра в За­пад­на Украй­на и е пи­сан през ХIII век. То­зи сбор­ник се­га се съх­ра­ня­ва в Цен­трал­на­та на­уч­на биб­ли­о­те­ка на Укра­ин­ска­та ака­де­мия на на­у­ки­те в Ки­ев. На об­рат­на­та стра­на на лист 208 от сбор­ни­ка, в са­мия край на Храб­ро­во­то ска­за­ние, са из­бро­е­ни уче­ни­ци­те на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли:

„КИРИЛ и брат му МЕТОДИЕ, ГОРАЗДО, КЛИМЕНТ, НАУМ, АНГЕЛАРИЕ, САВА, ЛАВРЕНТИЕ“

По­ча­ев­ски­ят пре­пис на „О пис­ме­нехь Чер­но­риз­ца Храб­ра“ е об­на­род­ван през 1912 г. от рус­кия учен А. Баг­рин. Страс­тни­ят из­след­вач на ста­ро­бъл­гар­ска­та книж­ни­на Ку­йо Ку­ев го включ­ва с фак­си­ми­ле в прос­тран­но­то си из­след­ва­не за Чер­но­ри­зец Хра­бър, из­да­де­но през 1967 го­ди­на.

Гор­но­то све­де­ние под­кре­пя пред­по­ло­же­ни­е­то, че всъщ­ност Лав­рен­тий е бил съ­що в най-тес­ния кръг от до­ве­ре­ни­ци­те на два­ма­та бра­тя, ра­бо­тил е поч­ти на­рав­но с тях вър­ху пре­во­да на Све­ще­но­то пи­са­ние от гръц­ки на ста­ро­бъл­гар­ски език на­ред с пре­веж­да­не­то на дру­ги ли­тур­гич­ни кни­ги, не­об­хо­ди­ми за все­кид­нев­на­та прак­ти­ка на Бъл­гар­ска­та цър­ква, из­стра­дал е за­ед­но с тях го­не­ни­я­та от нем­ци­те в Мо­ра­вия, пре­жи­вял е бо­жес­тве­ни ми­го­ве на ду­хов­на ра­дост при ос­ве­ща­ва­не­то на сла­вян­ски­те кни­ги в рим­ска­та цър­ква „Сан­та Ма­рия Мад­жо­ре“, съп­ро­вож­дал е ков­че­га с тя­ло­то на Св. Ки­рил до ба­зи­ли­ка­та „Сан Кле­мен­те“, тър­сел е с на­деж­да да ви­ди сте­ни­те на Плис­ка, рад­вал се е на щед­рия при­ем от стра­на на княз Бо­рис Пър­ви – Пок­ръс­ти­те­ля на бъл­га­ри­те. Мо­же би не нав­ся­къ­де е при­със­твал, но ве­ро­ят­но той и не­кол­ци­на от уче­ни­ци­те са би­ли в не­пос­ред­стве­на бли­зост око­ло учи­те­ли­те в те­зи съд­бо­нос­ни ме­се­ци и го­ди­ни.

Но не е имал чо­ве­кът щас­тли­ва­та съд­ба да по­пад­не трай­но в цър­ков­ния ка­лен­дар…

Все ня­кой е тряб­ва­ло да ос­та­не от­въд гра­ни­ца­та на све­ще­но­то чис­ло. А мо­ра­лът на сред­но­ве­ков­ния кни­жов­ник е пос­та­вял във всич­ки слу­чаи де­ло­то по-ви­со­ко от лич­нос­тта, по­ра­ди ко­е­то чер­но­ри­зе­цът от от­ми­на­ли­те ве­ко­ве ос­та­ва чес­то ано­ни­мен и труд­но­раз­би­ра­ем за на­шия съв­ре­мен­ник.

Тол­ко­ва за­се­га за Са­ва или Лав­рен­тий. Вгра­де­ният в пър­во­ос­но­ви­те на на­ша­та ду­хов­ност, към ко­го­то и днес има­ме все още не­из­пла­тен дълг.

Додатък.  Не­от­дав­на Бой­ка Мир­че­ва от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят цен­тър при БАН раз­че­те в не­из­вес­тен ак­рос­тих в Служ­ба­та за Св. Ки­рил (пре­пис от ХV в.)  ду­ми­те „САВА ПЯЛ“.

Връ­ща се от­но­во при нас още един ста­ро­бъл­гар­ски кни­жов­ник

из­меж­ду Сед­мо­чис­ле­ни­ци­!