СИМЕОНОВ ВЕК

Спиридон Палаузов и неговата дисертация

По­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“ съз­да­ва бъл­га­ри­нът Спи­ри­дон Па­ла­у­зов. Наслед­ник на го­лям род тър­гов­ци от Габ­ро­во, за­се­ле­ни в Оде­са, той е еднов­ре­мен­но кру­пен пред­при­е­мач и ро­до­на­чал­ник на но­ва­та бъл­гар­ска исто­ри­чес­ка на­у­ка за Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ме­ди­е­вис­ти­ка) .

В сре­да­та на ми­на­лия век Па­ла­у­зов учи ико­но­ми­ка в Бон, Хай­дел­берг и Мюн­хен. В Гер­ма­ния ста­ва док­тор по ико­но­ми­чес­ки на­у­ки. За­ни­ма­ва се усър­дно с тър­гов­ска дей­ност.

През 1852 г. Па­ла­у­зов за­щи­ща­ва с пъ­лен ус­пех док­тор­ска ди­сер­та­ция по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Исто­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на универси­те­та в Пе­тер­бург. Тя има заг­ла­вие „Ве­кът на бъл­гар­ския цар Симе­он“ и е от­пе­ча­та­на под съ­що­то заг­ла­вие в ти­пог­ра­фи­я­та на Петербургска­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Основ­ни по­ло­же­ния в ди­сер­та­ци­я­та

I. При­об­ща­ва­не­то на вол­жки­те и вол­жко-ду­нав­ски­те бъл­га­ри, а след то­ва при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­ство­то от Бо­рис и не­го­вия двор окон­ча­тел­но ут­вър­жда­ват по­ли­ти­чес­ка­та са­мос­то­я­тел­ност на Бъл­га­рия ка­то сла­вян­ска дър­жа­ва.

II.Лич­нос­тта на Си­ме­он и по­ли­ти­чес­ко­то със­то­я­ние на съ­сед­ни­те държа­ви ста­ват при­чи­на за осо­бе­ния въз­ход на Бъл­га­рия в на­ча­ло­то на Х век.

III.Съз­да­ва­не­то на цър­ков­носла­вян­ска пис­ме­ност ста­ва чрез трудовете на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, на­пи­са­ни из­вън Бъл­га­рия; но ней­но­то ус­ко­ря­ва­не и по-на­та­тъш­но раз­ви­тие се из­вър­шва в Бъл­га­рия, осо­бе­но при мъд­рия при­ем­ник на Бо­рис – Си­ме­он.

IV.Цър­ков­носла­вян­ска­та пис­ме­ност в Бъл­га­рия при­до­би­ва осо­бен харак­тер, кой­то от­кри­ва­ме в най-древ­ни­те ръ­ко­пи­си.

V. Гла­го­ли­чес­ка­та пис­ме­ност в он­зи вид, в кой­то я поз­на­ва­ме по най-древ­ни­те кни­жов­ни па­мет­ни­ци, по­лу­ча­ва сво­е­то на­ча­ло в Бъл­га­рия през ца­ру­ва­не­то на Си­ме­он. От Бъл­га­рия тя пре­ми­на­ва в дру­ги зе­ми.

Заключение

„Ка­то ос­та­вям нас­тра­на на­род­на­та сло­вес­ност и ка­то се връ­щам от­но­во към книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те от ве­ка на бъл­гар­ския цар Си­ме­он, на­дя­вам се да ос­та­на без­прис­трас­тен, ако за­я­вя, че бъл­га­ри­те имат право да се гор­де­ят с та­зи епо­ха, ед­нак­во дос­то­па­мет­на и с политическите пос­ти­же­ния на тех­ни­те пред­ци, и с тях­на­та литературно-на­уч­на дей­ност.

Бъ­де­щи­те от­кри­тия и из­след­ва­ния на фи­ло­ло­зи­те – дай Бо­же! – ще до­ка­жат то­ва с нес­рав­ни­мо по-раз­но­об­раз­ни све­де­ния, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но се­га, ко­га­то про­уч­ва­не­то на бъл­гар­ски­те древ­ни па­мет­ни­ци ед­ва е за­поч­на­то с уси­ли­я­та на мал­ци­на тру­же­ни­ци на мла­да­та славянска на­у­ка.“

Ма­гис­тър­с­ка­та ди­сер­та­ция е под­гот­ве­на под пря­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во на рус­кия учен-сла­вист Измаил Срез­нев­с­ки. Тя е за­щи­те­на на 2 май – де­нят на кон­чи­на­та на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Па­ла­у­зов има не­ве­ро­ят­на не са­мо за вре­ме­то си еру­ди­ция. Той пол­з­ва ста­рог­ръц­ки, ла­тин­с­ки, нем­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и всич­ки сла­вян­с­ки ези­ци. Не­го­ва­та кни­га по­па­да в го­ле­мите биб­ли­о­те­ки на Ев­ро­па, а съ­що и в по­ро­бе­на Бъл­га­рия. Не­кол­кок­рат­но „Цариг­рад­с­ки вес­т­ник“ из­вес­тя­ва за по­я­ва­та й:

„То­ва со­чи­не­ние пре­воз­хож­да вся­ко пох­ва­ле­ние. Оно со­дер­жа­ва ед­но ис­то­ри­чес­ко опи­са­ние вър­ху Бол­гар­с­ка­та на­ша пис­меност, при царствова­ни­е­то на Си­ме­о­на, ца­ря Бол­гар­с­ка­го, с раз­ни от­лич­ни замечания“ (бр. 93, 94 и 100 от 1852 г.).

***

Додатък. Евро­па друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва. Извес­тни­ят българ­ски ин­те­лек­ту­а­лец Пе­тър Ува­ли­ев, жи­вял го­ди­ни на­ред в из­гна­ние от­та­тък Ла­ман­ша и об­хва­нат в края на своя жи­вот от тре­во­жен раз­ми­съл за съд­ба­та на род­на­та мал­ка Бъл­га­рия, на­ми­ра ду­шев­на опо­ра във възроденото Апри­ло­во заг­ла­вие „Ден­ни­ца“ – ка­то наз­ва­ние на спи­са­ние, спис­ва­но от учи­те­ли и уче­ни­ци на Апри­лов­ска­та гим­на­зия. В свое предаване на бъл­гар­ски език по Би Би Си той да­ва ви­со­ка оцен­ка на първото свет­ско учи­ли­ще. По то­зи по­вод при­пом­ня свой раз­го­вор с Ро­ман Якоб­сон, рус­ки ев­ре­ин, за­се­лен в САЩ, един от зна­ме­ни­ти­те сла­вис­ти на ХХ век, ог­ла­вя­вал дъл­ги го­ди­ни ка­тед­ра в Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. Якобсон каз­ва на Ува­ли­ев: 

„Вие, бъл­га­ри­те, тряб­ва да има­те яс­но съз­на­ние как­во оз­на­ча­ва още през де­се­тия век гла­ва на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва да бъ­де един чо­век ка­то цар Си­ме­он, за­вър­шил шко­ла­та Маг­на­у­ра в Ца­риг­рад.

То­ва е въз­мож­но най-ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние за вре­ме­то си. Евро­паот оно­ва вре­ме и дъл­го след то­ва друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва“.

Кaмбaнaрия под скaлите

Петър Увалиев за Майстор Колю Фичето

Увалиев ми отвори очите и  за Колю Фичето – той се прекланяше пред него.

Раказах му веднъж как като малки сме играли двете с моята приятелка Цвети по покрития мост на Ловеч. Той веднага обяви моста за най-благородното нещо, сътворено някога от човешка ръка! Изрече:

 „Мостът изкупва жестоките капризи на природата – пропастите стават звена. По моста протича живот в две посоки. Далечното става близко и възможно.”

 Стана дума тогава  и за прекрасния роман на Иво Андрич „Мостът на Дрина”. А той лично се е познавал с Андрич.

Бях онемяла пред красотата на историческата картина, която  ми рисуваше. Без да усетя  ме зарази със своята обич към Фичето. Говореше за него, сякаш лично го познаваше. Описа ми го според впечатленията на Феликс Каниц – високо културен чужденец, историк и художник, който останал поразен от Беленския мост, а сетне в своята книга отделя специална глава на „българската мостова техника”. Пише, че Никола Фичеолу сякаш не съзнавал, че е създал най-съвършенаната нова хидротехническа постройка в цяла Турция. Дълго разсъждаваше за облога, който Майсторът дава пред Митхад паша. Какво смело предизвикателство! Залагало се и българското достойнство, гордостта на един народ.  Но едновременно с това Фичето издигал и друг наш величав строеж – църквата „Св. Троица”в Свищов.

Петьо много се интересуваше от  сърцевината, от смисъла на такива върховни моменти. Докъде се простира бунтовната ни смелост, националната ни гордост, морал и честна дума?

Какво ли още не чух и не научих!

Преображенският манастир, скътан в подножието на високи скали над пролом по течението на Янтра, се нуждаел от камбанария. Още като калфа Фичето се заел с това трудно дело. Как да издигне кабанария, когато ще я „глушат” островърхи, стигащи до небето скали.  Младият строител все стоял  сред тесния манастирски двор. С дни. С поглед все обхождал ниската църквица, сградатa с килиите. После бавно издигал очи нагоре. Фонът бил от остри, високи, стръмни скали. И разбира се, че при тази терен, при тази изключителна природна даденост, камбанaрията трябвало да се изгради чак на западното крило на манастира, по оста на църквата. И далече от нея! Да изгради камбанарията висока като църквата, но на разстояние от нея. Сложил й лек покрив вместо кубе. Така тази камбнария ни съперничела на скалите, а красиво се откроявала върху околната скална панорама.

Разговорът ни завърши  с Ловешкия мост над Осъма – последната творба на Майстора. Най-самобиният, уникален мост! Мост с дюкянчета. Друг подобен няма 

у нас, но такъв няма и по целия Балкански полуостров.”

Из книгата на Бригита Йосифова „Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев.” Издателство „Жанет-45”- Пловдив, 2012.

                                                                                         

ОСМИЯТ СЕДМОЧИСЛЕНИК

Са­ва или Лав­рен­тий – един или два­ми­на

от уче­ни­ци­те на рав­но­а­пос­тол­ни­те бра­тя

са по­чи­та­ни в ка­лен­да­ра

В ка­лен­да­ра на Бъл­гар­ска­та пра­вос­лав­на цър­ква ка­то пър­ви свет­ци са впи­са­ни рав­но­а­пос­тол­ни­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий ре­дом с тех­ни­те до­ве­ре­ни­ци при­жи­ве Кли­мент, На­ум, Анге­ла­рий, Го­разд и Са­ва, всич­ки­те вку­пом на­ре­че­ни Све­ти Сед­мо­чис­ле­ни­ци и по­чи­та­ни на да­та­та 27 юли, в де­ня на Св. Пан­те­лей­мон и кон­чи­на­та на Св. Кли­мент.

Но уче­ни­ци­те ес­тес­тве­но не са би­ли точ­но сед­ми­на. В слу­чая е ува­же­но Све­ще­но­то пи­са­ние, в ко­е­то имен­но чис­ло­то се­дем е све­ще­но и мно­го ли­ца и съ­би­тия там са от­бро­е­ни до се­дем.

Кой то­га­ва е ос­ми­ят сред Сед­мо­чис­ле­ни­ци­те?

Не­го­во­то име е Лав­рен­тий. През ХI в. ох­рид­ски­ят ар­хи­е­пис­коп Те­о­фи­лакт в Жи­ти­е­то на Св. Кли­мент пръв из­вес­тя­ва за не­го:

„И мно­зи­на пи­ли от то­зи учи­те­лен из­вор, меж­ду ко­и­то из­бра­ни и ко­ри­феи на гру­па­та би­ли Го­разд, Кли­мент, На­ум, Анге­ла­рий и САВА“ – пи­ше той от­на­ча­ло, а сет­не ка­то из­бро­я­ва от­но­во уче­ни­ци­те на со­лун­ски­те пър­во­у­чи­те­ли за­ме­ня име­то на Са­ва с име­то ЛАВРЕНТИЙ. То­ва да­ва по­вод на из­сле­до­ва­те­ли­те да при­е­мат, че ста­ва ду­ма за ед­но и съ­що ли­це, ка­то в жи­ти­е­то са пре­да­де­ни не­го­во­то свет­ско и мо­на­шес­ко име.

Два ве­ка по-къс­но Си­но­ди­кът на Цар Бо­рил спо­ме­на­ва са­мо САВА.

В Ска­за­ние за пре­во­да на Све­то­то пи­са­ние, със­та­ве­но на Атон през ХV или ХVI век въз ос­но­ва  на Ска­за­ние за бук­ви­те на Кон­стан­тин Кос­те­неч­ки, Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци са из­бро­е­ни по след­ния на­чин:

„КИРИЛ, МЕТОДИЙ, КЛИМЕНТ, НАУМ, ГОРАЗД, АНГЕЛАРИЙ, ЛАВРЕНТИЙ на брой сед­ми­на по Бо­жия по­ми­съл.“

Да се вър­нем оба­че към сви­де­тел­ство­то на Чер­но­ри­зец Хра­бър от вре­ме­то на Прес­лав­ска­та кни­жов­на шко­ла. Един от най-ста­ри­те пре­пи­си на не­го­ва­та един­стве­на и не­над­ми­на­та твор­ба „За бук­ви­те“ е нап­ра­вен през ХVI век. Той е вклю­чен в сбор­ник, кой­то про­из­хож­да от По­ча­ев­ска­та лав­ра в За­пад­на Украй­на и е пи­сан през ХIII век. То­зи сбор­ник се­га се съх­ра­ня­ва в Цен­трал­на­та на­уч­на биб­ли­о­те­ка на Укра­ин­ска­та ака­де­мия на на­у­ки­те в Ки­ев. На об­рат­на­та стра­на на лист 208 от сбор­ни­ка, в са­мия край на Храб­ро­во­то ска­за­ние, са из­бро­е­ни уче­ни­ци­те на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли:

„КИРИЛ и брат му МЕТОДИЕ, ГОРАЗДО, КЛИМЕНТ, НАУМ, АНГЕЛАРИЕ, САВА, ЛАВРЕНТИЕ“

По­ча­ев­ски­ят пре­пис на „О пис­ме­нехь Чер­но­риз­ца Храб­ра“ е об­на­род­ван през 1912 г. от рус­кия учен А. Баг­рин. Страс­тни­ят из­след­вач на ста­ро­бъл­гар­ска­та книж­ни­на Ку­йо Ку­ев го включ­ва с фак­си­ми­ле в прос­тран­но­то си из­след­ва­не за Чер­но­ри­зец Хра­бър, из­да­де­но през 1967 го­ди­на.

Гор­но­то све­де­ние под­кре­пя пред­по­ло­же­ни­е­то, че всъщ­ност Лав­рен­тий е бил съ­що в най-тес­ния кръг от до­ве­ре­ни­ци­те на два­ма­та бра­тя, ра­бо­тил е поч­ти на­рав­но с тях вър­ху пре­во­да на Све­ще­но­то пи­са­ние от гръц­ки на ста­ро­бъл­гар­ски език на­ред с пре­веж­да­не­то на дру­ги ли­тур­гич­ни кни­ги, не­об­хо­ди­ми за все­кид­нев­на­та прак­ти­ка на Бъл­гар­ска­та цър­ква, из­стра­дал е за­ед­но с тях го­не­ни­я­та от нем­ци­те в Мо­ра­вия, пре­жи­вял е бо­жес­тве­ни ми­го­ве на ду­хов­на ра­дост при ос­ве­ща­ва­не­то на сла­вян­ски­те кни­ги в рим­ска­та цър­ква „Сан­та Ма­рия Мад­жо­ре“, съп­ро­вож­дал е ков­че­га с тя­ло­то на Св. Ки­рил до ба­зи­ли­ка­та „Сан Кле­мен­те“, тър­сел е с на­деж­да да ви­ди сте­ни­те на Плис­ка, рад­вал се е на щед­рия при­ем от стра­на на княз Бо­рис Пър­ви – Пок­ръс­ти­те­ля на бъл­га­ри­те. Мо­же би не нав­ся­къ­де е при­със­твал, но ве­ро­ят­но той и не­кол­ци­на от уче­ни­ци­те са би­ли в не­пос­ред­стве­на бли­зост око­ло учи­те­ли­те в те­зи съд­бо­нос­ни ме­се­ци и го­ди­ни.

Но не е имал чо­ве­кът щас­тли­ва­та съд­ба да по­пад­не трай­но в цър­ков­ния ка­лен­дар…

Все ня­кой е тряб­ва­ло да ос­та­не от­въд гра­ни­ца­та на све­ще­но­то чис­ло. А мо­ра­лът на сред­но­ве­ков­ния кни­жов­ник е пос­та­вял във всич­ки слу­чаи де­ло­то по-ви­со­ко от лич­нос­тта, по­ра­ди ко­е­то чер­но­ри­зе­цът от от­ми­на­ли­те ве­ко­ве ос­та­ва чес­то ано­ни­мен и труд­но­раз­би­ра­ем за на­шия съв­ре­мен­ник.

Тол­ко­ва за­се­га за Са­ва или Лав­рен­тий. Вгра­де­ният в пър­во­ос­но­ви­те на на­ша­та ду­хов­ност, към ко­го­то и днес има­ме все още не­из­пла­тен дълг.

Додатък.  Не­от­дав­на Бой­ка Мир­че­ва от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят цен­тър при БАН раз­че­те в не­из­вес­тен ак­рос­тих в Служ­ба­та за Св. Ки­рил (пре­пис от ХV в.)  ду­ми­те „САВА ПЯЛ“.

Връ­ща се от­но­во при нас още един ста­ро­бъл­гар­ски кни­жов­ник

из­меж­ду Сед­мо­чис­ле­ни­ци­!

  

       НАРОДНИ ПЕСНИ ЗА  ЛЕВСКИ

                            Апостолът във фолклорното съзнание на народа

ВАСИЛ НА МАЙКА ГОВОРИ:

- Мамо ле, стара мамо ле,

мене ме хабер достигна

да идем, мале, да идем,

земята да разлюлеем,

българско царство да стане.

Майка му тихом говори:

- Да идеш, сине, да идеш

още на здраво да дойдеш

                                                и да докараш, Василе,

 църна робиня със робче

 и биволица с  биволче.

Васил й тихом говори:

- Мамо ле, стара мамо ле,

аз като, мале, отида

и жив нема да дойда –

млад ще да  ме уловят,

та млад ще да ме обесят

във тая пуста София

на черна, мамо, бесилка.

Да слушаш, мале, да слушаш

гарван кога  да заграчи

на наште порти големи,

тогаз ще мене да хванат,

ще хванат и ще обесят.

Па ойде Васил хайдуче,

седем години походи,

та си дружина поведе

по тая гора зелена.

Па си Василя хванали,

та закарали млад Васил

у тая пуста София,

та обесиха млад Васил

на черната бесилка.

Гарван грачи на порти.

Като го майка видяла

дребни си сълзи порони,

че си са Васил хванали,

хванали и обесили.

Тази песен е  изпята от народната певица Бона Василева от софийското село Негован. Записана е през 60-те години на миналия век от  проф. Стойко Стойков Обнародвана от Николай Ликовски. Певицата Найда Анджарлийска от село Войняговци е пяла две непознати песни за Левски. В село Долни Богров също е пята подобна песен.

                  

ПРОВИКНА СЕ КОДЖА ВЕЛКО

от Мургаш планина:

- Ой, Стояне, мили сине,  

                                               Желявска комито!

Не находи ли се, сине,

                                                с Панайот войвода,

                                                гдето байрак носи, сине,

                                                дякон Васил Левски?

 Не наноси ли се, сине,

 пушка дългобойка,

 не настреля ли се, сине,

 срещу турски орди...

Заплакала от Желява

Стоянова майка:

- Ой, Стояне, мили сине,

 българска войводо!

 Где загина с твойта чета

 за народ поробен,

 где е твоя гроб незнаен

 из Мургаш планина -

 сълзи да пороним, сине,

 цвете да положим,

 цвете да положим, сине,

 поклон да ти сторим.

                                    Обнародвана от  Николай Ликовски

                                                                                                                                  

                                 

                                                             С почит и вина

                                                                       

Всяка  година на 19 февруари в Манастира с 40-те извора „Св. Петка” в Родопите над Асеновград става единствен по рода си народен събор в памет на Апостола.

Жените от карловското село Войнягово, където Левски е учител  две години след  разкалугеряването си, носят цяла година черни забрадки, жалеейки го като най-близък човек. На Гергьовден става в негова почит годишният селски събор.

Народен събор става на рождения ден на Левски – 18 юли  в село Ябълково край Марица, където на строежа на Барон-Хиршовата железница Левски съставя първия интернационален комитет на Вътрешната революционна организация под преседателството на Даскал Димитър Ралов с участието на чешките инженери Иржи Прошек и Антонин Пелц и полския граф  Станислав Домбровски.

Географският център на България е бил отбелязан в минолото  с каменен знак при гроба на Гина Кунчева – майката на Левски до черквата „Св. Николай” в Карлово, поставен през 30-те години на ХХ век.

Родопчанинът Згуро Згуровски от Широка лъка е запаметил от свой учител любимото песнопение на Левски „Достойно есть” / 2 глас/, което е реставрирано и изпято от камерния ансмбъл „Иван Кукузел” и издадено за пръв път през 1976 г. на грамофонна плоча съвместно от Редакция „Антени” и Балкантон.                                                                 

ДОСТОЙНО ЕСТЬ

Любимото песнопение на Дякона Левски

Дякон Васил Левски е имал ангелски глас и неведнъж е пял и по време на комитетски сбирки, и при всякакви случаи в черква като омайвал слушателите. В Панагюрище венчава младо семейство. Пее и по време на заседанието на Българския централен революционен комитет в Букурещ през 1872 година.

Много обичал да играе хоро. Любима негова игра била „копаницата”. Играе на една сватба в Тетевен, което  е отбелязано с паметна плоча върху оградата на един дом на централната улица.

Стана известно , че любимото песнопение на Левски е „Достойно есть”  – възхвала на Св. Богородица. Таня Христова, художествен ръководител на Камерния състав „Иван Кукузел Ангелгласният”, при една своя обиколка из Родопите през 70-те години на отминалия век се запознава в Широка лъка със столетника Згуро Згуровски. Оказва се, че той е запаметил от своя учител мелодията на „Достойно есть”,  така както го е пял Левски. През своя дълъг живот той е носил у себе си песента като нещо съкровено със съзнание за една историческа мисия и не е можел да си отиде от този свят, преди да я предаде на по-младите.

Таня Христова възстановява песента по документалния запис и я разучава с хор „Иван Кукузел”. За първи път тя е изпълнена в Рилския манастир в навечерието на стогодишнината от Априлското въстание през 1976 година. Издадена бе на грамофонна плоча и разпространена в значителен тираж от „Балкантон” и Редакция „Антени”.

През 1974 г. в родопското село Настен друг старец на име дядо Петър Бечев също изпява „Достойно есть”. Таня Христова разказва за него:

„Беше на 97 години. Облечен с калцуни и абичка, с кривнато калпаче, като че дошъл от далечни, забравени времена. Пее и разказва, разказва и пее без умора с  цели часове.

Той твърдеше, че е научил това песнопение от своя учител Петър Бонев, председателя на революционния комитет в Перущица, който  познавал лично самия Васил Левски. Сутрин като почвали училище той казвал: „Деца, хайде да изпеем сега любимото на Апостола!”.  Денят започвал с „Достойното.”

Според Таня Христова в Тетевен е имало мраморна плоча с надпис:

„ТУК ДЯКОН ИГНАТИЙ ПЯ ДОСТОЙНОТО”.

За съжаление тя била зазидана в някакъв нов строеж.

Песнопението на втори глас изпя също камерният състав „Йоан Кукузел Ангелогласния” с диригент Димитър Димитров, като го включи в  грамофонна плоча и аудиокасета.