ТРО­ПАР

ОТ СЛУЖ­БА­ТА

ЗА СВ. СВ. КИ­РИЛ И МЕ­ТО­ДИЙ

На­пи­сан на цър­ков­нос­ла­вян­с­ки език

в сре­да­та на XIX век

Ка­то еди­нон­рав­ни

на апос­то­ли­те и учи­те­ли­те

на сла­вян­с­ки­те стра­ни,

бо­го­мъд­ри Ки­ри­ле и Ме­то­дие,

мо­ле­те вла­ди­ка­та на всич­ки [Бо­га],

да ут­вър­ди всич­ки сла­вян­с­ки на­ро­ди

в пра­вос­ла­вие и еди­но­мис­лие,

да уми­ри све­та

и да спа­си на­ши­те ду­ши.

(В пре­вод на но­во­бъл­гар­с­ки език)

За пър­ви път от­пе­ча­та­н през 1866 г. в Санкт Пе­тер­бург от А. С. Кня­зев в кни­га­та „Свят­ые рав­но­а­пос­толь­н­ые Ки­рилл и Ме­фо­дий, прос­ве­ти­те­ли сла­вян“.

Дя­ко­нът Лев­с­ки го за­пис­ва с осо­бе­но ста­ра­ние и го­ле­ми бук­ви вър­ху първата стра­ни­ца на своя ли­чен бе­леж­ник, кой­то е но­сел ви­на­ги със се­бе си, със заг­лав­на ко­ри­ца „Agenda“ (от лат. „Онова, което имам да правя“).

ЕДИ­СОН НА ХХ ВЕКТЪР­СИ НО­ВА АЗ­БУ­КА

Стран­но из­к­лю­че­ние е за един аме­ри­ка­нец да бъ­де същ­нос­т­но ос­ве­до­мен за ис­то­ри­чес­ка­та зас­лу­га на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий в гра­де­жа на све­тов­на­та кул­ту­ра. Ро­ман Якоб­сон, Фран­ти­шек Двор­ник, Ра­до Лен­чек, Ма­тея Ма­те­ич и дру­ги во­де­щи славис­ти в го­ле­ми­те аме­ри­кан­с­ки градо­ве всъщ­ност са дош­ли от Ев­ро­па.

Ко­га­то през де­кем­в­ри 1970 г. Джон Ата­на­сов из­не­над­ва­що е удос­то­ен с ор­ден „Ки­рил и Ме­то­дий“ – I сте­пен, ка­то аме­ри­кан­с­ки учен от бъл­гар­с­ки про­из­ход „по слу­чай пре­би­ва­ва­не­то му в Бъл­га­рия ка­то гост на Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те и за го­ле­ми­те му зас­лу­ги и при­нос в на­у­ка­та“ (Указ №2071 на Пре­зи­ди­у­ма на На­род­но­то съб­ра­ние на На­род­на ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия от 22 де­кем­в­ри с.г.), той го при­е­ма ка­то въз­мож­но най-ви­со­ко от­ли­чие с яс­но съз­на­ние за пос­ве­ще­ни­е­то му към съз­да­те­ли­те на сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка. То­ва ста­ва три го­ди­ни пре­ди края на 6-го­диш­ния съ­де­бен про­цес в Ми­не­а­по­лис относ­но па­тен­та на ком­пю­тъ­ра, ко­га­то фе­де­рал­ни­ят съ­дия Ърл Лар­сън неочак­ва­но от­съж­да, че счи­та­ни­те до­то­га­ва за пър­во­от­к­ри­ва­те­ли на електронна­та сме­тач­на ма­ши­на два­ма фи­зи­ци от Уни­вер­си­те­та на Пенсилвания Джон Уилям Моуч­ли и Джон Прес­пър Екърт всъщ­ност са из­в­лек­ли основ­на­та идея за не­го от работите на проф. Джон Ата­на­сов.

Точ­но 20 го­ди­ни по-къс­но пре­зи­ден­тът на САЩ Джордж Буш-стар­ши на тър­жес­т­во в Бе­лия дом наг­раж­да­ва Ата­на­сов с На­ци­о­на­лен ме­дал за тех­ни­ка и тех­но­ло­гия, ка­то под­чер­та­ва не­го­вия бъл­гар­с­ки про­из­ход с пре­по­ръ­ка­та отк­ри­ти­е­то сво­ев­ре­мен­но да бъ­де впи­са­но в ен­цик­ло­пе­дии, спра­воч­ни­ци и учеб­ни­ци ка­то на­ча­ло на ин­фор­ма­ци­он­на­та ера.

Ле­ка-по­ле­ка фа­ми­ли­я­та на Ата­на­сов се явя­ва ре­дом с име­на­та на Лайб­ниц, Блез Пас­кал, Чарлз Ба­бидж, Хер­ман Хо­ле­рит, вър­ху ме­мо­ри­ал­ни пло­чи в Смит­съ­но­вия му­зей на техниката ив Уни­вер­си­те­та в Айо­ва, как­то и в но­вите рус­ки спра­воч­ни­ци по инфор­ма­ти­ка. „Заб­ра­ве­ни­ят ба­ща на ком­пю­тъ­ра“ – на­ре­чен та­ка в заг­ла­ви­е­то на прос­т­ран­на­та кни­га от но­си­те­ля на наг­ра­да­та „Пу­ли­цър“ за раз­с­лед­ва­ща жур­на­лис­ти­ка Кларк Мо­лен­хоф, из­да­де­на през 1988го­ди­на – сам раз­каз­ва в ме­мо­а­ри­те си за Ки­рил и Ме­то­дий и по­се­ще­ни­е­то си в ро­ди­на­та на своя ба­ща.

При вто­ро­то си ид­ва­не у нас за кон­фе­рен­ци­я­та „Де­ца­та в информационния век“ ка­то по­че­тен гост през май 1985 г., Ата­на­сов приз­на на прес­кон­ферен­ци­я­та: след от­ка­за за суб­си­ди­ра­не на ра­бо­та­та му вър­ху компютъ­ра през 1941 г. той пре­ми­на­ва на ра­бо­та при во­ен­ни­те. И още по време на Вто­ра­та све­тов­на вой­на поч­ва сво­и­те про­уч­ва­ния от­нос­но про­ект за но­ва аз­бу­ка вър­ху ос­но­ва­та на елек­т­рон­на­та тех­ни­ка, ка­то пос­ве­ща­ва на не­го през след­ва­щи­те го­ди­ни десет хиляди ра­бот­ни ча­са.

Иде­я­та за ре­фор­ма на ан­г­лийс­кия пра­во­пис при­над­ле­жи на ве­ли­кия ирлан­дец Бър­нард Шоу. Той за­ве­ща­ва ця­ло­то си бо­гат­с­т­во за та­зи цел. През 1946 г. Ата­на­сов из­п­ра­ща пис­мо до не­го с въп­ро­си, ко­и­то жи­во го интересуват. Не по­лу­ча­ва от­го­вор, из­г­леж­да по­ра­ди нап­ред­на­ла­та въз­раст на пи­са­те­ля.

В Со­фия Ата­на­сов два пъ­ти раз­го­ва­ря с акад. Вла­ди­мир Ге­ор­ги­ев. Световно­из­вес­т­ни­ят бъл­гар­с­ки ези­ко­вед се от­на­ся скеп­тич­но към тър­се­не­то на но­ва аз­бу­ка, ка­то за­я­вя­ва, че то­ва е те­ма за но­вите по­ко­ле­ния. Ата­на­сов обаче про­дъл­жа­ва тър­се­ни­я­та в та­зи на­со­ка до края на дни­те си.

Бъл­гар­с­ки­ят пи­са­тел и дип­ло­мат Кра­син Хи­мир­с­ки по­се­ща­ва Джон Атана­сов в не­го­ва­та фер­ма бли­зо до Ва­шин­г­тон. Пред не­го уче­ни­ят из­по­вяд­ва:

„Бъл­га­ри­те пи­шат без по­мощ­та на реч­ник. В то­ва се със­тои раз­ли­ка­та меж­ду сла­вя­ни­те и аме­ри­кан­ци­те. Ки­рил и Ме­то­дий пол­з­ват фо­не­ти­чния прин­цип при със­та­вя­не­то на аз­бу­ка­та. Бъл­га­ри­те пи­шат оно­ва, ко­е­то чуват с уши­те си. Ан­г­ли­ча­ни­те, япон­ци­те, иран­ци­те, ки­тай­ци­те и мно­го дру­ги на­ро­ди из­го­ва­рят ед­но, а пи­шат не­що раз­лич­но. Ла­тин­с­ка­та ос­но­ва на ан­г­лийс­кия език го е от­къс­на­ла от жи­ва­та раз­го­вор­на реч. Слож­ност­та на на­шия пра­во­пис се пре­вър­на в на­ци­о­на­лен проб­лем за на­ше­то ця­лос­т­но разви­тие. Мно­зи­на у нас не мо­гат да пи­шат пра­вил­но и си ос­та­ват в извест­на сте­пен нег­ра­мот­ни. Тък­мо по­ра­ди то­ва аз ра­бо­тя за въ­веж­да­не­то на уни­вер­сал­на аз­бу­ка за всич­ки ези­ци.

На­вяр­но у мен се е вселил ду­хът на Ки­рил и Ме­то­дий“.

Джон Ата­на­сов

Американски учен от българско потекло,

Предтеча на информационната ера

Аз­бу­ки­те от­ра­зя­ват иде­и­те,

по­ро­де­ни в чо­веш­ко­то съз­на­ние.

След три хи­ля­до­ле­тия

пис­ме­на кул­ту­ра

из­ник­ва не­об­хо­ди­мост­та

от но­ви сис­те­ми,

съз­да­де­ни със сред­с­т­ва­та

на съв­ре­мен­на­та на­у­ка.

Мо­я­та дво­ич­на аз­бу­ка

е за­мис­ле­на да от­го­во­ри

на та­зи не­об­хо­ди­мост.

ПИСМО ДО БЪЛГАРИЯ

Ба­ща ми е ро­ден в Бо­я­д­жик ня­кол­ко ме­се­ца пре­ди Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние. Дя­до ми е бил убит от тур­ци­те, ко­га­то е бя­гал с же­на си, но­сей­ки на ръ­це невръс­т­ния си син. Кур­шу­мът за­сег­нал и гла­ва­та на де­те­то – то­зи бе­лег му ос­та­на за цял жи­вот. Ба­ща ми се пре­се­лил в Аме­ри­ка на 15-го­диш­на въз­раст и ни­кой от се­мейс­т­во­то ни до мо­е­то ид­ва­не в Бъл­га­рия през 1970 г. не се бе­ше връ­щал в ро­ди­на­та. Но у до­ма се за­па­зи­ха мно­го спо­ме­ни и лю­бов към нея.

През 1970 г. Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те на­ме­ри, че имам ре­ша­ва­ща ро­ля в пос­та­вя­не­то на ос­но­ви­те на елек­т­рон­ноиз­чис­ли­тел­на­та тех­ни­ка. То­зи факт не бе­ше ши­ро­ко из­вес­тен и приз­нат в САЩ. С указ на Пре­зи­ди­у­ма на На­род­но­то съб­ра­ние на Бъл­га­рия бях наг­ра­ден с ор­де­на „Ки­рил и Ме­то­дий“– I сте­пен.

През ок­том­в­ри 1973 г. след до­сад­но и скъ­постру­ва­що де­ло, ко­е­то продължи по­ве­че от 6 го­ди­ни, съ­ди­я­та Лар­сън от Фе­де­рал­ния съд в Минеаполис обя­ви, че на­ша­та ра­бо­та в Дър­жав­ния уни­вер­си­тет в Айо­ва е ори­ги­нал­на раз­ра­бот­ка и че от нея са про­из­лез­ли ня­кол­ко зна­чи­тел­ни открития. От­то­га­ва в ня­кои тър­гов­с­ки спи­са­ния и в мно­го пуб­ли­ка­ции започна­ха да ме на­ри­чат „ба­ща­та на елек­т­рон­ноиз­чис­ли­тел­на­та ма­ши­на“.

По­лу­чи се стран­на ано­ма­лия: бла­го­да­ре­ние на усър­ди­е­то на БАН България оце­ни мо­я­та дей­ност пре­ди Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти. Аз дъл­жа благодарност на ака­де­ми­ци­те за ока­за­но­то ми вни­ма­ние.

Имам и дру­га лич­на при­чи­на да бла­го­да­ря – то­ва, ко­е­то съм, се дъл­жи на смес­ва­не­то на кръв­та на три ве­ли­ки на­ции: ир­лан­д­с­ка­та, френ­с­ка­та, българска­та. Но по­ло­ви­на­та от та­зи кръв иде от юж­на­та стра­на на Бал­ка­на.

При­вет­с­т­ву­вам мо­и­те бъл­гар­с­ки пра­де­ди!

Но та­зи ми­съл про­из­ти­ча от един по-ос­но­вен прин­цип – об­що­то бла­го на тру­до­лю­би­ви­те и чес­т­ни хо­ра от всич­ки на­ро­ди.

Не­ка оно­ва, ко­е­то ги раз­де­ля, бъ­де уни­що­же­но от из­б­ли­ка на но­ва мъдрост.

[1974]

Джон В. Атанасов

Писмото е изпратено

до Българската академия на науките

и се съхранява в Научния архив.

СИМЕОНОВ ВЕК

Спиридон Палаузов и неговата дисертация

По­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“ съз­да­ва бъл­га­ри­нът Спи­ри­дон Па­ла­у­зов. Наслед­ник на го­лям род тър­гов­ци от Габ­ро­во, за­се­ле­ни в Оде­са, той е еднов­ре­мен­но кру­пен пред­при­е­мач и ро­до­на­чал­ник на но­ва­та бъл­гар­ска исто­ри­чес­ка на­у­ка за Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ме­ди­е­вис­ти­ка) .

В сре­да­та на ми­на­лия век Па­ла­у­зов учи ико­но­ми­ка в Бон, Хай­дел­берг и Мюн­хен. В Гер­ма­ния ста­ва док­тор по ико­но­ми­чес­ки на­у­ки. За­ни­ма­ва се усър­дно с тър­гов­ска дей­ност.

През 1852 г. Па­ла­у­зов за­щи­ща­ва с пъ­лен ус­пех док­тор­ска ди­сер­та­ция по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Исто­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на универси­те­та в Пе­тер­бург. Тя има заг­ла­вие „Ве­кът на бъл­гар­ския цар Симе­он“ и е от­пе­ча­та­на под съ­що­то заг­ла­вие в ти­пог­ра­фи­я­та на Петербургска­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Основ­ни по­ло­же­ния в ди­сер­та­ци­я­та

I. При­об­ща­ва­не­то на вол­жки­те и вол­жко-ду­нав­ски­те бъл­га­ри, а след то­ва при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­ство­то от Бо­рис и не­го­вия двор окон­ча­тел­но ут­вър­жда­ват по­ли­ти­чес­ка­та са­мос­то­я­тел­ност на Бъл­га­рия ка­то сла­вян­ска дър­жа­ва.

II.Лич­нос­тта на Си­ме­он и по­ли­ти­чес­ко­то със­то­я­ние на съ­сед­ни­те държа­ви ста­ват при­чи­на за осо­бе­ния въз­ход на Бъл­га­рия в на­ча­ло­то на Х век.

III.Съз­да­ва­не­то на цър­ков­носла­вян­ска пис­ме­ност ста­ва чрез трудовете на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, на­пи­са­ни из­вън Бъл­га­рия; но ней­но­то ус­ко­ря­ва­не и по-на­та­тъш­но раз­ви­тие се из­вър­шва в Бъл­га­рия, осо­бе­но при мъд­рия при­ем­ник на Бо­рис – Си­ме­он.

IV.Цър­ков­носла­вян­ска­та пис­ме­ност в Бъл­га­рия при­до­би­ва осо­бен харак­тер, кой­то от­кри­ва­ме в най-древ­ни­те ръ­ко­пи­си.

V. Гла­го­ли­чес­ка­та пис­ме­ност в он­зи вид, в кой­то я поз­на­ва­ме по най-древ­ни­те кни­жов­ни па­мет­ни­ци, по­лу­ча­ва сво­е­то на­ча­ло в Бъл­га­рия през ца­ру­ва­не­то на Си­ме­он. От Бъл­га­рия тя пре­ми­на­ва в дру­ги зе­ми.

Заключение

„Ка­то ос­та­вям нас­тра­на на­род­на­та сло­вес­ност и ка­то се връ­щам от­но­во към книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те от ве­ка на бъл­гар­ския цар Си­ме­он, на­дя­вам се да ос­та­на без­прис­трас­тен, ако за­я­вя, че бъл­га­ри­те имат право да се гор­де­ят с та­зи епо­ха, ед­нак­во дос­то­па­мет­на и с политическите пос­ти­же­ния на тех­ни­те пред­ци, и с тях­на­та литературно-на­уч­на дей­ност.

Бъ­де­щи­те от­кри­тия и из­след­ва­ния на фи­ло­ло­зи­те – дай Бо­же! – ще до­ка­жат то­ва с нес­рав­ни­мо по-раз­но­об­раз­ни све­де­ния, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но се­га, ко­га­то про­уч­ва­не­то на бъл­гар­ски­те древ­ни па­мет­ни­ци ед­ва е за­поч­на­то с уси­ли­я­та на мал­ци­на тру­же­ни­ци на мла­да­та славянска на­у­ка.“

Ма­гис­тър­с­ка­та ди­сер­та­ция е под­гот­ве­на под пря­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во на рус­кия учен-сла­вист Измаил Срез­нев­с­ки. Тя е за­щи­те­на на 2 май – де­нят на кон­чи­на­та на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Па­ла­у­зов има не­ве­ро­ят­на не са­мо за вре­ме­то си еру­ди­ция. Той пол­з­ва ста­рог­ръц­ки, ла­тин­с­ки, нем­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и всич­ки сла­вян­с­ки ези­ци. Не­го­ва­та кни­га по­па­да в го­ле­мите биб­ли­о­те­ки на Ев­ро­па, а съ­що и в по­ро­бе­на Бъл­га­рия. Не­кол­кок­рат­но „Цариг­рад­с­ки вес­т­ник“ из­вес­тя­ва за по­я­ва­та й:

„То­ва со­чи­не­ние пре­воз­хож­да вся­ко пох­ва­ле­ние. Оно со­дер­жа­ва ед­но ис­то­ри­чес­ко опи­са­ние вър­ху Бол­гар­с­ка­та на­ша пис­меност, при царствова­ни­е­то на Си­ме­о­на, ца­ря Бол­гар­с­ка­го, с раз­ни от­лич­ни замечания“ (бр. 93, 94 и 100 от 1852 г.).

***

Додатък. Евро­па друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва. Извес­тни­ят българ­ски ин­те­лек­ту­а­лец Пе­тър Ува­ли­ев, жи­вял го­ди­ни на­ред в из­гна­ние от­та­тък Ла­ман­ша и об­хва­нат в края на своя жи­вот от тре­во­жен раз­ми­съл за съд­ба­та на род­на­та мал­ка Бъл­га­рия, на­ми­ра ду­шев­на опо­ра във възроденото Апри­ло­во заг­ла­вие „Ден­ни­ца“ – ка­то наз­ва­ние на спи­са­ние, спис­ва­но от учи­те­ли и уче­ни­ци на Апри­лов­ска­та гим­на­зия. В свое предаване на бъл­гар­ски език по Би Би Си той да­ва ви­со­ка оцен­ка на първото свет­ско учи­ли­ще. По то­зи по­вод при­пом­ня свой раз­го­вор с Ро­ман Якоб­сон, рус­ки ев­ре­ин, за­се­лен в САЩ, един от зна­ме­ни­ти­те сла­вис­ти на ХХ век, ог­ла­вя­вал дъл­ги го­ди­ни ка­тед­ра в Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. Якобсон каз­ва на Ува­ли­ев: 

„Вие, бъл­га­ри­те, тряб­ва да има­те яс­но съз­на­ние как­во оз­на­ча­ва още през де­се­тия век гла­ва на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва да бъ­де един чо­век ка­то цар Си­ме­он, за­вър­шил шко­ла­та Маг­на­у­ра в Ца­риг­рад.

То­ва е въз­мож­но най-ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние за вре­ме­то си. Евро­паот оно­ва вре­ме и дъл­го след то­ва друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва“.

Кaмбaнaрия под скaлите

Петър Увалиев за Майстор Колю Фичето

Увалиев ми отвори очите и  за Колю Фичето – той се прекланяше пред него.

Раказах му веднъж как като малки сме играли двете с моята приятелка Цвети по покрития мост на Ловеч. Той веднага обяви моста за най-благородното нещо, сътворено някога от човешка ръка! Изрече:

 „Мостът изкупва жестоките капризи на природата – пропастите стават звена. По моста протича живот в две посоки. Далечното става близко и възможно.”

 Стана дума тогава  и за прекрасния роман на Иво Андрич „Мостът на Дрина”. А той лично се е познавал с Андрич.

Бях онемяла пред красотата на историческата картина, която  ми рисуваше. Без да усетя  ме зарази със своята обич към Фичето. Говореше за него, сякаш лично го познаваше. Описа ми го според впечатленията на Феликс Каниц – високо културен чужденец, историк и художник, който останал поразен от Беленския мост, а сетне в своята книга отделя специална глава на „българската мостова техника”. Пише, че Никола Фичеолу сякаш не съзнавал, че е създал най-съвършенаната нова хидротехническа постройка в цяла Турция. Дълго разсъждаваше за облога, който Майсторът дава пред Митхад паша. Какво смело предизвикателство! Залагало се и българското достойнство, гордостта на един народ.  Но едновременно с това Фичето издигал и друг наш величав строеж – църквата „Св. Троица”в Свищов.

Петьо много се интересуваше от  сърцевината, от смисъла на такива върховни моменти. Докъде се простира бунтовната ни смелост, националната ни гордост, морал и честна дума?

Какво ли още не чух и не научих!

Преображенският манастир, скътан в подножието на високи скали над пролом по течението на Янтра, се нуждаел от камбанария. Още като калфа Фичето се заел с това трудно дело. Как да издигне кабанария, когато ще я „глушат” островърхи, стигащи до небето скали.  Младият строител все стоял  сред тесния манастирски двор. С дни. С поглед все обхождал ниската църквица, сградатa с килиите. После бавно издигал очи нагоре. Фонът бил от остри, високи, стръмни скали. И разбира се, че при тази терен, при тази изключителна природна даденост, камбанaрията трябвало да се изгради чак на западното крило на манастира, по оста на църквата. И далече от нея! Да изгради камбанарията висока като църквата, но на разстояние от нея. Сложил й лек покрив вместо кубе. Така тази камбнария ни съперничела на скалите, а красиво се откроявала върху околната скална панорама.

Разговорът ни завърши  с Ловешкия мост над Осъма – последната творба на Майстора. Най-самобиният, уникален мост! Мост с дюкянчета. Друг подобен няма 

у нас, но такъв няма и по целия Балкански полуостров.”

Из книгата на Бригита Йосифова „Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев.” Издателство „Жанет-45”- Пловдив, 2012.