йеромонах Авксентий

Съдбата пощади игумена от турския ятаган, но българи го убиха заради пари

На братовий ми синъ Димитъръ Ивановъ подарявам ликътъ си на вечное воспоминание.
Игуменъ иеромонах Авксентий

Дряновски мънастиръ  "Свети Архангел Михаил"
/годината не се чете/

В едно мъгливо, мартенско утро на 1915 г.  Дряново се събужда разтърсено от жестока, кървава вест – през нощта в килията си е убит бившият игумен на Дряновския манастир йеромонах хаджи Авксентий Вълев. Опръсканите с кръв стени и множеството прободни рани говорят, че жертвата е водила отчаяна борба с нападателите си. Колко и кои са жестоките убийци се заемат да докажат полицейските власти.

Йеромонах Авксентий е роден в с. Горначево, Троянско, през 1852 г. Светското му име е Димитър Вълев. На 12 години напуска семейството и става послушник в Троянския манастир. Поради липса на светско училище манастирите по това време със своите килийни училища са били притегателен център за будните, жадни за грамотност и знания, младежи. След няколко месеца Димитър Вълев се премества в Дряновския манастир. Годината е 1864. Тук се обучават и кандидатите за свещеници. Получил необходимото образование, Димитър се замонашва и приема името Авксентий. Докосването до духовните ценности на нацията, съхранени в голямото манастирско книжовно хранилище, както и националните идеи и зараждащият се революционен дух, оказват влияние на монаха. Чести гости на манастира са Георги Измирлиев – член на Окръжния революционен комитет и Христо Иванов – другар на Левски. Но най-голямо въздействие върху младия монах оказва невероятната личност на Отец Матей Преображенски, винаги приеман свойски като бивш послушник на манастира. Допадат му дори и неговите „вятърничеви” идеи, опити и изяви в техниката.

По време на възстановяването на манастира след Априлското въстание майстор Георги Генев при разчистване основите на манастирските изби попада на керамичен тръбопровод. Оказало се, че това предприятие, градено по идея на Отец Матей, с дейното участие на йеромонах Авксентий свързва мазите с манастирското лозе, което се намира на 250-300 м.  източно над манастира. По него ширата от смачканото грозде идвала в манастирските изби. Възстановеният „винопровод” служи на манастира до 1893 г., когато бива прекъснат от трасето на строящата се Презбалканска ж. п. линия. По мнение на майстор Георги на йеромонах Авксентий много работи му идвали „отръки”.

През 1869 г. Васил Левски идва в Дряновския манастир на среща с Миткалото, а две години по-късно основава революционен комитет в Дряново. Негов член, заедно с игумена Пахомий, става и йеромонах Авксентий. 
Бурната революционна дейност на комитета превръща Дряновския манастир в тайна крепост, в която се съхраняват храни, облекло и оръжие, необходими за зреещото въстание. Организацията на въстанието в национален мащаб е предизвикало необходимостта от поддържане на действени връзки с другите комитети. Това се осъществявало чрез верни и сигурни куриери. За такъв таен куриер бива определен и йеромонах Авксентий. През пролетта на 1873 г. „додуха трима хора и са показаха чи са от Лович – пише в спомените си Пахомий Стоянов – тогавашен игумен на манастира – и те закачиха да ми казват за въстанието под кой вид ще стани. И ни казаха какви хора да прибираме и какъв нишан като ни пукажат. И от тогава стана този манастир пристанище на апостолити, които ходеха да подбуждат въстаницити.”

Идва дъждовната и студена пролет на 1876 година. Под прикритието, че отива да наема слуги, Авксентий заминава за Троян. В тия няколко дни, през които куриерът изпълнява своята тайна мисия, в манастира назряват нови събития. Игуменът Пахомий бива разпитван от архимандрит Стефан в Търново, за връзките на манастира с поп Харитон и Бачо Киро и за слуховете, че се „готви нещо”. Разсеял страховете на архимандрита, Пахомий се връща в Дряново. Тук го очаква пратеник на въстаниците от село Недан, със задачата да узнае колко храна и други потребности има на склад. Когато се завръща в манастира, разбира, „чи барутя” е прибран от хора на Дряновския комитет. Притеснен от бързината на събитията, Пахомий изпраща бърз хабер „на поп Авксентия да бърза, защото прачките фтасали, засадени на лозито”. Призован по този начин, йеромонах Авксентий веднага тръгва обратно. Пристига в Габрово на 29 април вечерта. Отбива се в женският метох да се види със сестра си - монахиня и тук научава тревожната вест за обсадените в Дряновския манастир въстаници. Приютен от монахините остава в метоха повече от месец. Така съдбата разминава йеромонах Авксентий с жестоките и кървави събития. Той е един от малцината останали живи божи служители от манастира.

Идва Освобождението и живота на йеромонах Авксентий се променя. Дните имат вече друго измерение. Разрухата и обгорелите останки на манастира предизвикват болезнени травми в душите на останалите живи божи служители. Ежедневие станали странстванията на монасите из страната за събиране на средства и дарения, необходими за възстановяването на Божията обител. Близо две години продължава „втората епопея” в живота на манастира – неговото възстановяване. С лични средства на йеромонах Авксентий бива построена входната врата на манастира и сградата над нея, пригодена за килийно училище. След смъртта на Пахомий през 1892 година, за игумен на манастира бил избран йеромонах Авксентий. В желанието си да продължи благополучието в стопанската дейност на манастира посещава и проучва стопанските уредби и на другите манастири. Пътува и до светите места и става хаджия. Ръководно начало в неговата стопанска дейност е стремежът към придобиване на нови имоти и малки предприятия, които да носят добри приходи. Подтикван от идеите на отец Матея, Авксентий започва строителството на тепавици по река Андъка. Заедно с придобитите няколко мелници те носят значителни приходи на манастира. Съвсем актуална, в тия години станала задачата за самоиздръжка на църковните институции. В близкия женски метох в Габрово монахините сами решавали своята издръжка. Това било достатъчно за прозорливия игумен. Той със собствени средства изпраща няколко младежи, между които и двама свои племенници – Иван и Димитър Манастирски, които да учат занаят при известни шивачи. След придобиване на необходимите умения, те като послушници в манастира започват да шият дрехи на монасите и манастирския персонал, които преди това били доставяни на доста високи цени. Платовете се доставяли чрез размяна със селскостопански стоки и храни произвеждани в манастирските имоти.

В първите години на 20-ти век икономиката на манастира бележи значителен разцвет. Увеличава се добива на селскостопанска продукция. Излишекът излиза на пазара. По-бързо се възстановяват разходваните средства за закупуването на нова собственост. Увеличават се и паричните средства внасяни в Търновската популярна банка. Именно тия средства стават причина за кончината на йеромонах хаджи Авксентий. По решение на манастирското Братството, два дни преди фаталната дата, йеромонах Авксентий, който продължава да ръководи стопанската дейност, изтегля манастирските спестявания от Търновската популярна банка. Разбрали, по неведоми пътища за изтеглените пари, бандитите нахлуват през нощта в килията на йеромонах Авксентий, без да знаят, че парите са били само прехвърлени в Дряновската популярна банка. И го убиват.

След дълго протакане, следствието за убийството на йеромонах Авксентий приключва. Убийците остават неизвестни. За живота на благочестивия и достоен монах ще напомнят само делата му и издигнатият от Братството гранитен паметник в манастирското гробище, на който е написано, че тук почиват костите на злодейски убитият манастирски брат – йеромонах хаджи Авксентий Вълев.

С тия редове историята може да приключи. Но, не! Все още е рано. Провидението има думата. Година и половина след приключване на делото по това убийство, в зловещите дни на Първата световна война, от бойните полета край Дойренското езеро, санитарите отнасят в полевата болница тежко ранен български войник. Тежките рани вещаят фатален край, но въпреки лекарските прогнози, повече от седмица неподвижното, обезобразено тяло стряска с викове и стенания останалите ранени. Продължителните мъки и чести агонии станали причина и полковия свещеник да изпълни своите задължения. И когато молитвата свършва и той се навежда, за да допре кръста до устните на умиращия, изпод окървавените бинтове изригва глас на отчаяние:

Преди две години в манастира край Дряново, убихме в килията игумена на манастира – и с неравен глас, разтърсван от ридания, назовава имената на двамата мъже, с които извършил тежкото злодеяние – Убихме го с нож, за пари. А пари нямаше, той не издаде къде са скрити. Двете безжизнени, зловещи очи са притворени. Раненият е изпаднал в безсъзнание.

Още няколко безкрайни дни продължава агонията и виковете на обезобразения труп, който с отслабнал глас зове името на Бога и Божията майка, моли ги да облекчат мъките му. Но освен монотонният шум на есенния дъжд и стенанията на ранените, никой не отговаря..

                    Проучил и написал  инж. Генчо Димитров

С БОГА В СЪРЦЕТО

"Св. Игнатий Богоносец разкъсван от лъвове." Стенопис

Според православната традиция при замонашването си човек най-често избира за покровител някой голям светец от първите векове на християнството, чието име съвпада с неговото собствено име.

На 7 декември 1858` г. в Сопотския манастир „Св. Спас” младият карловец Васил Иванов Кунчев – по внушение на майка си Гина  и на вуйчо си Хаджи Васил – поема пътя на Божи служител. От духовния си кръстник отец Кирил, изповедник на Рилския манастир, той определя като свой небесен закрилник Св. Игнатий Богоносец. В карловскотокилийно училище, сетне в свещеническото класно училище на Стара Загора  и в новосъздадения курс за свещеници, той  вече е бил узнал за този светец, пострадал за вярата от Император Траян, който го подхвърля на озверели лъвове, за да бъде умъртвен заради непреклонността си. Имал е възможност да направи  съпоставка и с подвига на Игнатий Старозагорски – светогорецът, убит от поробителя, за да бъде причислен към сонма на новомъчениците.

През 1864 г., навръх Великден, ръкоположеният преди пет години  за дякон захвърля расото и поема пътя на бунта, като за няколко години изгражда единствената за ХІХ-то столетие революционна организация от 200 комитета, която чуждестранни историци, изследвайки Българското възраждане,  определят като революционно-демократична народна партия.

Той остава в паметта на българския народ с прозвището „ЛЕВСКИ” или „ЛЪВСКИЙ”, както се подписва  в писмата си.

Участници в Първата българска легия в Белград през 1862 г. твърдят, че той е наречен по този начин заради  своя ЛЪВСКИ скок по време на военни гимнастически упражнения при сраженията с турския гарнизон край Варош капия, предизвикайки истинско възхищение сред другарите си и у самия Народен войвода Георги Раковски със своята храброст.

Но дали при утвърждаването на това название не е вграден и християнския култ за Богоносеца, и примера на старозагореца от Атон също? А могат да се открият и доста по-дълбоки основания за това.

Лъвът е  неизменен древен символ на властта, както на Изток, така и в Европа. Бащата на историята Херодот описва нападения на лъвове над камили в похода на персийския цар Ксеркс І западно от река Места :

„Никой не е виждал лъвове в тази част на Европа, която е на юг от Нестус, нито по целия континент. Но цялата област между тях е пълна с лъвове.”

Аристотел в своята „История на животните” и Плиний Стари в своята „Естествена история” също потвърждават съществуването на лъвове в споменатата област. И гръцкият историк от ІV в. пр. Хр. Ксенофонт съобщава за лъвове в Македония по онова време. В наши дни край река Луда Камчия  са открити лъвски кости.

Лъвове има върху каменна плоча от ХІ век, открита край Берое, върху печата на Второто българско царство, върху дрехата на севастократица  Десислава от Боянската черква.

И върху печата на Българския революционен централен комитет /БРЦК / - по личното указание на Левски с корона на глава.

                        

Левки захвърля расото, но си остава вярващ християнин и при най-трудните обстоятелства на непрестанното си скитане из Българско – „навсякъде гонен, всякъде приет”, проявявайки лъвско безстрашие и в „най-чистия път” като предрешен конник в турска потеря, и  при срещата си с карловския полицай Али чауш в бръснарницата, и като шоп-въглищар „из кривините” на Балкана.

А под сянката на бесилото  Апостолът на българската свобода, приел приживе от народа сравнението с първите Христови ученици, се обръща към своя  изповедник поп Тодор с думите:

„ОТЧЕ, ПОМЕНУВАЙ  МЕ  В  МОЛИТВИТЕ  СИ  КАТО  ДЯКОН  ИГНАТИЙ.”

БУГАРКИ СТРАШНО ПЕВАТ!

Народната певица Людмила Радкова – 

солистката на Брегович

„Българската култура е най-конвертируемата наша ценност за света. А сестрите Людмила и Даниела Радкови са българският талисман в Оркестъра на.”

С тези думи през 2010 г. президентът Георги Първанов по време на тэържествшна церемония в Президенството редом с високи отличия за десетина музикални дейци връчи на двете певици медал за заслуги „за развитието и популяризирането на българската култура по света”.

Просторната зала „Арена” в Белград побира стотина хиляди души. Започва концертът на Оркестъра за сватби и погребения. Брегович обявява поименно българските певици сред артистите си. Запява Людмила: муха да бръмне – ще се чуе. Древни орфеевски гени завладяват слушателите, пробудени за нов живот.

Като се пътуват двете за летището, шофьорът на таксито преди да ги разпознае и възкликва: „Ей, тия бугарки страшно певат!”  Да предизвикаш подобно възхищение у един сърбин е изключително наистина.

Людмила е от онези наши сънароднички, които не помнят със сигурност дали първом са запели или първом са проговорили. Акушерът–орисник, чул гласа на новороденото, предсказва : „Роди се голяма певица!...” Тя пее, както диша. И вкарва песен в най-обикновен разговор вместо обяснение на всякави теми.

А къде крушата на опашката, да се попитаме по нашенски.  Нейната баба е била прочута певица  в плевенското село Градище. Селяните не я карали да работи, а я покачвали на купа сено да пее на косачите, докато те се борят с тревата в ливадата. Дъщеря й повече от четири десетилетия е секретар на местното читалище и води група за изворен фолклор. Ходили са на много фестивали, награждавани са с медал и грамота на няколко Коприщенски събора. По майчински тя счита за свой дълг да направи дъщерите си грамотни певици Навреме ги дава на учителка да ги подготви за кандидатстване в Котленското фолклорно училище. Людмшла го завършва с пълно отличие. Учила е заедно с кавалджията Теодоси Спасов и други именити днешни изпълнители. Изпитва благодарност към своите учители по литература, пеене, танци.

След като завършва училище Людмила постъпва в ансамбъла „Филип Кутев”. Заради нейния рядък по качества глас и творческа дисциплинираност бързо заема мястото на водеща изпълнителка в него.

Когато в Пловдив Емир Кустурица снима филма „Ъндърграунд”, тя се явява със сестра си на конкурс /кастинг, речено по купешки/. Избрани са без никакви уговорки за оркестъра на Брегович, който озвучава филма. Пеят в него вече 16 години досега. „Не познаем по-ячий глас от тай на Людмила!” – признава Брегович.

Многобройни концерти по целия свят изявяват едно съществено явление в съвременната култура. Ценностите но древната балканска култура престават да бъдат музейни и се вграждат по внушителин начин в днешната музика. Специалистите определят това като „етнофолк” или „етноджаз”. И българското участие в този творчески процес е напълно закономерно и наложително.

По стотина концерта на година пред многолюдна публика по разни зали, стадиони и площади изнасят хората на Брегович. В паспорта на Людмила не остана място за презгранични печати. Всеки ден – в нов град. Най-топло ги посрещат в Испания. Стоплят с песни и свирни напоследък и североевропейците на Световен фестивал на музиката в Осло. Пели са и в столицата на Сибир град Иркутск. Пет концерта в Германия следват бирения фест. На международен фестивал в Анкара пеят заедно с гърци, македонци, сърби. Показват ги по разни телевизии.

 Особено сърдечно ги посрещат италианците. През отминалия август  в Сицилия участват във фестивал, наречен „Таранто”. Според едно предание паяк тарантула ухапва смъртоносно една южнячка, но тя не умира, а почва да танцува. Брегович пресъздава тези особени ритми заедно с местни танцьори. С духовия оркестър пеят и двете българки.

Най-новиат компакт-диск на Оркестъра носи название „Шампанско за цигани”. Той прозвуча за пръв път преди два месеца по Българското национално радио в съботното предаване на Цвети Радева „Имат ли песните спиране”. В софийскаа зала „Арена” ще прозвучат десетина песни от него  и отново неизбежните хитове „Месечина”, „Калашников”, „Едерлези”. А на финала – нашата песен „Вечеряй, Радо”.

/Добавка. Веднъж на път от Чикаго за Ню Йорк ги преследва торнадо. А друг път се загубва куфара й по летищата. Добре, че тя винаги носи костюма си като ръчен багаж. Само китката й трябвало да бъде прясно откъсната – подарили й я. Горан й казва: „И тако си убава!...” Една сутрин намира на рецепцията в хотела бутилка марково вино от непознат почитател. Все странички от един ненаписн дневник./

ЛЕГЕНДА ЗА ПЕПЕЛЯНА

Текст Росица Кънева

Пее Стефка Карапенева

През 1985 г. прочетох в сп. „Отечество” търновска легенда под заглавие „Гореща пепел”, предадена от Илия Пехливанов. Тя разказва за трагичния край на боляри, бягащи от турците след поругаването на столнината, които стават жертва на алчността на балканджии от едно село между Царева ливада , Трявна и Габрово.Това прокълното село се нарича Пепелаяна. Дълго и трудно го търсих и изведнъж, седнала между трънаците, съзрях през храстите цъфнали  жълти лалета и бели нарциси, останали още от градинките на някогашните тукашни стопанки. Край порутените зидове на селото са израсли вековни буки, дъбове и липи. Всяка пролет оттогава ходя на това място да се порадвом на цветята в това дивно място. Така се роди една незабравима песен.

Закътано във Предбалкана

аз зная село Пепеляна

село без  хора, без къщя,

от Бог забравено и от света

защо, защо щом къщи вдигнат три

в тях лумва огън да ги изгори.

Припев

Пари, пари, измамен златен звън

не даваш никому покой, ни сън!

Легенда стара шепне нам

как гонени от турска сган

боляри да отдъхнат спрели,

глави в ковчежета подпрели.

Зловещо блясва остър нож,

разкъсва писък тъмна нощ...

Трошат ръцете катинари,

Ковчежета отварят стари.

Припев

Съдба, съдба, разкъсваш ни на кръст:

в тях има само шепа родна пръст!

„Проклети да сме в този свят,

убили своя роден брат!

Душите ни са  вече в ада.

Да пламне всичко без пощада!...”

Припев

Позор, позор, покри те пепелта,

на нея никнат там сега цветя...

Из книгата на Стефка Карапенева „Моите песни”, Габрово /1999/

Вкаменена музика

Докато други наши възрожденци преодоляват вековната робска тъма с перо, четка или резбарско длето, Майстор Колю Фичето от Дряново гради с дюлгерски отвес, чук и мистрия забележителни черкви, чиито камбанарии, стрелнати в небето, надвишават  минаретата на Империята.

При открването на построената от него черква „Св. Троица” в Свищов им парад на турска войскова част. Управителят на Дунавската област Митхад паша – човек с напредничав$и идеи го дарява със султанския орден „Меджидие”.

Но невероятният „архитектон” не идва от никъде. Той  е стъпил върху рамените на италиански строители, с които е общувал в Цариград, с майстори  от Брацигово, с албански майстори. Неговият учител Иван Давдата, който му връзва престилката на майтор, е родом от селото Кумани, между Трявна и Царева ливада, в което има Болярска махала. Негов съвременник е и Генчо Светогореца от Върпища, откъдето идва родът му по бащина линия, е строил Силистренската крепост, атонски манастири и военни укрепления в самата столица на Империята, за да заслужи  вместо орден белязана султанска тояга.

Нещо особено преживяхме в годината, когато почетохме тържествено 100-годишнината от обявяването на независимостта на България. Внушително множество се изкачи него ден от Великата лавра „Св. 40 мъченици” до хълма Царевец – деца, младежи от цялата страна, министри и депутати, та дори и главният мюфтия. Блестеше ярко септемврийско слънце. След като бе издигнат националният трицвет над царския дворец, хората поеха към Паметника „Майка България” в центъра на града. И забиха тогава  камбани от черквите на Фичето! Те  са построени навремето така, че през всеки две улици да има свещен дом – и камбанният звън огласяше последователно шествието цял час.

При освещаването на Фичевия  конак, търновският каймакамин – прозорлив човек му пришепва интимно : „Скоро тук ще бъде Българско!”. И наистина само след три години в него заседава  Учредителното  народно събрание, за да приеме конституция, съперничеща  на най-напредничавите европейски държавни  закони от края на ХІХ век.

През 60-те години на Деветнайстото столетие славянският свят чества тържествено 1000-годишнината на Моравската мисия, която полага основите на цялата славянска култура. И тогава Фичето по най-истински начин се включва в същото : той издига  на хълма Вароша, срещу Царевец и Евтимевата Света гора, нова черква, посвветена на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.

А през 1911 г. в България идва швейцарският архитект, наричан за краткост Льо Корбюзие, привлечен от мълвата за необикновените строежи по Балканите. Сетне в свои построения той прилага техния опит по вграждане на архитектурата в природните дадености, което е главната отлика и  постижение на Фичето и неговите съдейници.

За да схванем истинската величина на нашия гениален строител без диплома ни помагат чужденци. Ето някои техни оценки.

                                           Оценки за Колю Фичето

                                               Дмитрий Лихачов

„Най-изтъкнатият български архитект на ХІХ век Колю Фичето бил самоук майстор и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отраженията им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и дорисуват.

Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектра, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност!”

                                                                      Из „Писма за доброто и прекрасното” /1986/

Проф. Георги Стойков

„В тази архитектура като че ли долавяме  материализираната полифония на музиката на Йохан Себастиан Бах.”

„Фичето се ръководи от високоетичната мисъл : чрез своето изкуство да преодолее чувството за малоценност у българина.”

„Той работи по времето, когато даровити майстори създават в Копривщица, Трявна, Котел и на много други места из страната чудни образци на нашата жилищна архитектура. Фичето обаче стои надалеч от нея. Всекидневието не му е по  сърце.”

                                                           Арх. Георги Козаров

„От уважение при разговор или при среща на улицата с Фичето другите майстори са стоели прави.”

Проф. Ефрем Каранфилов

„Фичeто строи своите мостове ио черкви по същата архитектоника, както народните ни песни: просто, откровено, ясно. Неговите творби дишат външно спокойствие, но затова пък вътрешното им съдържание е изпълнено с  незримо вълнение и трепет.Той ненавижда всяка мъглявост, неопределеност, чудачество. И заедно с това отхърля примамливата привлекателност на гръцките или турски образци.”  

                                                           Арх. Христо Генчев

„У Колю Фичето сякаш е сгъстен опитът на цели епохи. Възхищението му пред масата , пред гравитачната й мощ, е съчетано с пластичния детайл, като се надсмива над дисциплинираната класическа тектоника. Това не е ли определението за романика. Една българска романика, постигната в рамките само на един живот.” „

Конакът във В. Търново