ПО-ЯКО

ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪДБИНИ

Или как ед­но про­ник­но­ве­ние

на на­ши­те въз­рож­ден­ци на­ме­ри пот­вър­жде­ние

от съв­ре­мен­ни из­сле­до­ва­те­ли на бъл­гар­ския при­нос

в ду­хов­ния жи­вот на Евро­па

  Как бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ­ най-ста­ра­та дър­жа­ва в Евро­па, спо­ред из­рич­но­то приз­на­ние на в. “Осер­ва­то­ре ро­ма­но“, ор­ган на Ва­ти­ка­на ­ е оце­ля­ла до днес на то­зи пре­на­се­лен ис­то­ри­чес­ки кръс­то­път, по­же­ла­ван от не ед­но пле­ме или на­род­ност? За­гад­ка­та на то­зи фе­но­мен е за­ни­ма­ва­ла и за­ни­ма­ва уче­ни хо­ра от раз­лич­ни стра­ни, ко­и­то са има­ли вът­реш­но­то убеж­де­ние, че ней­ни­ят от­го­вор има съ­щес­тве­но зна­че­ние и за ис­то­ри­я­та на ця­ла Евро­па, къ­де­то е без­смис­ле­но да се ос­пор­ва бъл­гар­ско­то при­със­твие. 

През пос­лед­ни­те го­ди­ни се по­я­ви­ха но­ви опи­ти за обяс­не­ние на то­зи фе­но­мен.

През 1979 г. ита­ли­ан­ски­ят учен проф. Сан­те Гра­чо­ти, ди­рек­тор на Ин­сти­ту­та по сла­вис­ти­ка при Рим­ския уни­вер­си­тет, от­пе­ча­та в ав­то­ри­тет­но­то спи­са­ние „Но­ти­ци­а­рио ака­де­мия ин­тер­на­ци­о­на­ле ар­те мо­дер­на“ ста­тия под заг­ла­вие „Ду­хов­ни­те ко­ре­ни на Бъл­гар­ско­то Въз­раж­да­не“. В нея на­ред с дру­го­то той пи­ше:

„Оно­ва, ко­е­то съд­ба­та е от­не­ла на древ­на Бъл­га­рия в по­ли­ти­чес­ка­та об­ласт, щед­ро й го въз­връ­ща в кул­тур­на­та. Це­ли­ят пра­вос­ла­вен сла­вян­ски свят жи­вее ня­кол­ко ве­ка с кул­тур­но­то нас­лед­ство, съз­да­де­но в го­ля­ма сте­пен в Бъл­га­рия ка­то де­ло на бъл­га­ри­те. След крат­кия Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев пе­ри­од в Бъл­га­рия про­цъф­тя­ват пър­ви­те шко­ли на ста­рос­ла­вян­ска­та цър­ков­на и свет­ска ли­те­ра­ту­ра в сти­хо­ве и про­за, пре­дим­но пре­вод­на, но и ори­ги­нал­на. Тук ста­ва пър­во­то пре­ли­ва­не на ви­зан­тий­ска­та кул­ту­ра в сла­вян­ска­та и от­тук тя пре­ми­на­ва в дру­ги­те юж­нос­ла­вян­ски зе­ми. През Х в. Ру­сия при­е­ма кръ­ще­ние от Ви­зан­тия, но кни­ги­те по­лу­ча­ва от Бъл­га­рия. Бъл­гар­ска­та кни­га бе­ле­жи на­ча­ло на кни­жов­нос­тта и за дру­ги сла­вян­ски и нес­ла­вян­ски стра­ни на пра­вос­лав­на Евро­па. То­ва е най-зна­чи­тел­на­та ро­ля на Бъл­га­рия, раз­гър­на­та в ев­ро­пей­ски ма­щаб.“

На свой ред френ­ски­ят учен проф. Ро­же Бер­нар, кой­то в про­дъл­же­ние на три де­се­ти­ле­тия ог­ла­вя­ва­ше ка­тед­ра по бъл­га­рис­ти­ка в Сор­бо­на­та, зак­лю­чи:

„Бъл­га­рия, спа­ся­вай­ки де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий, е зас­лу­жи­ла приз­на­тел­нос­тта и ува­же­ни­е­то не са­мо на дру­ги­те сла­вян­ски на­ро­ди, но и на дру­ги на­ро­ди по све­та, и то­ва ще бъ­де та­ка, до­ка­то чо­ве­чес­тво­то вла­га ис­тин­ско съ­дър­жа­ние в ду­ми­те нап­ре­дък, кул­ту­ра и чо­веч­ност.“

Ка­то има­ше пред­вид гор­ни­те зак­лю­че­ния на два­ма­та за­пад­но­ев­ро­пей­ски уче­ни рус­ки­ят ака­де­мик Дмит­рий Ли­ха­чов, кой­то със сво­я­та славис­тич­на шко­ла в гра­да на Не­ва въз­ста­но­ви връз­ка­та с тра­ди­ци­я­та на рус­ка­та на­у­ка от­пре­ди 1917 г., в сло­во­то си при наг­раж­да­ва­не­то с но­во­уч­ре­де­на­та меж­ду­на­род­на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ска наг­ра­да ка­за:

„Дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий и она­зи дър­жа­ва на ду­ха, ко­я­то те съз­да­до­ха, има­ха зна­че­ние за за­паз­ва­не­то на бъл­гар­ска­та на­род­ност, а впос­лед­ствие на на­ци­я­та, за ней­ния кул­ту­рен по­дем и раз­ви­тие и има­ха зна­че­ние за ця­ло­то сла­вян­ство…

Дър­жа­ва­та, съз­да­де­на от Аспа­рух, оси­гу­ри ус­пе­ха на дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий, а дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий за­па­зи бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ка­то неп­рев­зи­ма­е­ма дър­жа­ва на ду­ха.“

Ока­за се, че тай­на­та за не­о­би­чай­но­то дъл­го­ле­тие на бъл­гар­ско­то при­със­твие в ду­хов­ния жи­вот на Евро­па е би­ла дос­тъп­на и на мис­ли­те­ли­те от Бъл­гар­ско­то Въз­раж­да­не. Най-яс­но е из­ра­зил то­ва Пет­ко Ра­чов Сла­вей­ков в ед­на своя ста­тия, на­пе­ча­та­на във в.“Ма­ке­до­ни­я“ на 9 май 1870 г. под заг­ла­вие „Еди­на­де­се­тий май“:

„Св. Ки­рил и Ме­то­дий са пър­ви­те, ко­и­то диг­на­ха ви­со­ко пря­по­ре­ца на сла­вя­но-хрис­ти­ян­ска­та ци­ви­ли­за­ция в Евро­па. До тях, до ве­ли­ки­те те­зи от Со­лун бра­тия бъл­га­ри, ни­кой не бе пог­лед­нал със свой­ско око връз съд­ба­та на един тол­коз мно­го­лю­ден и поч­тен на­род, как­то сло­вен­ски­ят, и ни­кой не бе про­ник­нал в сет­ни­те сто­ле­тия на не­го­во­то бъ­де­ще. Те пър­ви и вяр­но са схва­на­ли, че то­ва ве­ли­ко пле­ме, на­да­ре­но от при­ро­да­та с всич­ки ху­ба­ви ду­шев­ни дар­би, ако ся на­о­ръ­жи и с ху­ба­ва­та она­зи дар­ба на кни­жевна­та на­у­ка и зак­реп­не в на­род­ний си жи­вот чрез раз­ви­ти­е­то на на­род­но­то си сло­во, то­газ то вся­ко­га мо­же да бъ­де по-яко от ис­то­ри­чес­ки­те съд­би, що­то, по­тис­на­то в един слу­чай, да мо­же в друг да ся въз­пра­ви и с но­ва си­ла да сле­ду­ва пъ­тят на по­ви­ше­ни­е­то на на­род­ний си жи­вот.“

Оста­ва вмес­то днеш­на при­пис­ка да до­ба­вим, че сред въл­на­та от все­об­щи пре­о­цен­ки но­во­я­ви­ло­то се фи­ло­соф­ско-пуб­ли­цис­тич­но по­ня­тие „Бъл­гар­ска дър­жа­ва на ду­ха“ оце­ля и се въз­при­е­ма ка­то от­кро­ве­ние от офи­ци­ал­ни пред­ста­ви­те­ли на влас­тта. Не­ка то про­чее пос­лу­жи за ос­но­ва на мъд­ри дър­жав­ни ре­ше­ния в не­от­лож­но­то бъ­де­ще!

РО­ЖЕ БЕР­НАР

почетен доктор

на Софийския университет

„Св. Климент Охридски“

Ед­на мла­­да дър­­­жа­­ва, прив­­­ляк­­­ла вни­­ма­­ни­­е­­то на сред­­­но­­ве­­ков­­­ния свят с во­­ен­­­ни­­те си по­­бе­­ди, пос­­­тъ­­пи бла­­го­­род­­­но и мъд­­­ро, ка­­то при­­ю­­ти про­­го­­не­­ни­­те уче­­ни­­ци на Ки­­рил и Ме­­то­­дий, по­­ве­­че­­то от ко­­и­­то всъщ­­­ност бя­­ха ней­­ни че­­да.

Та­­зи дър­­­жа­­ва съх­­­ра­­ни и под­­­к­лаж­­­да­­ше пла­­мъ­­ка, кой­­то два­­ма­­та бра­­тя бя­­ха за­­па­­ли­­ли, за да пре­­да­­де по-къс­­­но то­­зи пла­­мък на ос­­­та­­на­­ли­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди и на бъ­­де­­щи­­те по­­ко­­ле­­ния. Та­­зи дър­­­жа­­ва бе­­ше Бъл­­­га­­рия. По­­ра­­ди бла­­го­­род­­­но­­то си по­­ве­­де­­ние и зна­­чи­­мос­­т­та на нас­­­лед­­­с­т­во­­то, ко­­е­­то тя спа­­си, Бъл­­­га­­рия си спе­­че­­ли не­­у­­вях­­­ва­­ща­­та бла­­го­­дар­­­ност на ос­­­та­­на­­ли­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди и ува­­же­­ни­­е­­то на це­­лия ци­­ви­­ли­­зо­­ван свят.

***

Бъл­­­га­­рия, спа­­ся­­вай­­ки де­­ло­­то на Ки­­рил и Ме­­то­­дий, е зас­­­лу­­жи­­ла приз­­­на­­тел­­­нос­­т­та и ува­­же­­ни­­е­­то не са­­мо на дру­­ги­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди, но и на дру­­ги на­­ро­­ди по све­­та, и то­­ва ще бъ­­де та­­ка, до­­ка­­то чо­­ве­­чес­­­т­во­­то вла­­га ис­­­тин­­­с­ко съ­­дър­­­жа­­ние в ду­­ми­­те нап­­­ре­­дък, кул­­­ту­­ра и чо­­веч­­­ност.

***

сТА­­­РО­­­БЪЛ­­­ГАР­­­С­­­КИ Е НАЗ­­­ВА­­­НИ­­­Е­­­ТО, ДА­­­ДЕ­­­НО НА ЕЗИ­­­КА, НА КОЙ­­­ТО ОТ ix ДО XII ВЕК СЕ СЪЗ­­­ДА­­­ВА ЕД­­­НА ИЗ­­­К­­­ЛЮ­­­ЧИ­­­ТЕЛ­­­НО БО­­­ГА­­­ТА ЛИ­­­ТЕ­­­РА­­­ТУ­­­РА. ТЯ ВКЛЮЧ­­­ВА ГЛАВ­­­НО ПРЕ­­­ВО­­­ДИ И АДАП­­­ТА­­­ЦИИ НА ГРЪЦ­­­КА­­­ТА И ХРИС­­­ТИ­­­ЯН­­­С­­­КА­­­ТА ЛИ­­­ТЕ­­­РА­­­ТУ­­­РА. ТА­­­КА СТА­­­РО­­­БЪЛ­­­ГАР­­­С­­­КИ­­­ЯТ ЕЗИК СЕ ЯВЯ­­­ВА НАЙ-СТА­­­РА­­­ТА ФОР­­­МА, ЧРЕЗ КО­­­Я­­­ТО НИ Е ПОЗ­­­НАТ СЛА­­­ВЯН­­­С­­­КИ­­­ЯТ ЕЗИК. ПО­­­НЯ­­­КО­­­ГА ТОЙ Е НА­­­РИ­­­ЧАН „СТА­­­РОС­­­ЛА­­­ВяН­­­С­­­КИ“, за да се под­­­чер­­­тае уни­­­вер­­­сал­­­ния ха­­­рак­­­тер на то­­­зи език, КОЙ­­ТО СТА­­ВА ОБЩ ЦЪР­­­КО­­ВЕН ЕЗИК НА ВСИЧ­­­КИ ПРА­­ВОС­­­ЛАВ­­­НИ СЛА­­ВЯ­­НИ И Е НА­­РИ­­ЧАН „ЛА­­ТИН­­С­­­КИ ЗА СЛА­­ВЯ­­НИ­­ТЕ“.

То­зи език на­д­жи­вя всич­ки­те опи­ти на чуж­ди на­шес­т­ве­ни­ци за пре­то­пя­ва­не бла­го­да­ре­ние на твър­дост­та на бъл­гар­с­кия на­род, на не­го­во­то же­ла­ние да съх­ра­ни всич­ко, ко­е­то е бъл­гар­с­ко, ко­е­то чес­то е би­ло зас­т­ра­ша­ва­но, но ни­ко­га не би­ло по­ко­ря­ва­но.

Бъл­га­рия изиг­ра ре­ща­ва­ща роля за съд­ба­та на ки­ри­ло-ме­то­ди­е­во­то де­ло, но не по-мал­ко важ­на е ро­ля­та, ко­я­то изиг­ра де­ло­то на два­ма­та бра­тя за съд­ба­та на са­ма­та бъл­га­рия.

***

и в на­ши дни де­ло­то на ки­рил и ме­то­дий, за­поч­на­то пре­ди 11 ве­ка, е ед­на от най-гран­ди­оз­ни­те кул­ту­рни епо­пеи, ко­и­то чо­ве­чес­т­во­то пом­ни.

ПОС­ЛЕС­ЛОВ

За българската следа

Посредством кирилските писмена преди 11 столетия открихме за милиони светлината на Христовата вяра. Сетне векове наред плащахме кръвен данък затова. Друга щеше да бъде съдбата на Запада, ако не бяхме сложили преграда пред османското нашествие, за да се превърнат благословената ни от Бога земя и една цветуща средновековна култура на прах и на пепел. Тревата на забравата лесно покрива пътеката, която сме проправили с открита за всички душа. Заприличваме на воин от челната отбрана , премазан върху кръстопътищата на историята. Кощунство и наглост е новаци във вярата и разни христопродавци да ни обясняват що е саможертва - лична и общонационална.

В наши дни открихме компютъра - четвъртата памет на човечеството след записаното в гените ни, в мозъка ни и върху хартията.

(Всичко това ни помага наново да преоткриваме самите себе си.)

Сложете сега, ако обичате, в своите мощни компютри основното, което ни дава лице пред света:

Има ли по-стара държава в Европа от нашата, запазила до днес първоначалното си име; Кой е княз Борис I Покръстителя, напуснал приживе престола и отишъл в манастир; Какви са отликите на третия междинен път между Изтока и Запада, присъщ на българската държава поради кръстопътното и положение върху картата; Кога точно сме възприели християнството като държавна религия; От колко време четем, пишем и пеем Свещеното писание на разбираем за народа език...

И тогава да продължим нашия разговор, за да бъде успешен. Губили сме и губим от пренебрежението на Европа, ала и самата Европа  достатъчно губи, ако се отнася високомерно спрямо нас.

Малка по площ е днешна България върху картата, непрестанно е късано живо месо от плъта й в изгода на всякакви интереси чрез услугите на продажни държавници. Но дълбоко в недрата и са скрити неподозирани с богатството си културни пластове - следи от срещите на различни цивилизации при този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, често пъти от няколко наведнаж.

 Истинска представа за България дава видимата й площ, умножена по броя на културните пластове под нея и мощта на духовното й облъчване свише.

Полезно е компютрите на приятели и неприятели да запаметят трайно и един надпис изсечен на гръцки език върху камък през далечния IX век:

„Ако някой търси истината, Бог вижда и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на Империята, ала Империята забрави. Но Бог вижда.“

Ще пребъдем — знайте го това...

Българско „Многая лета“ за нашите братя по разум — тук, на Земята и горе на Небето! 

И не­ка нак­рая при­зо­вем ка­то ста­ри­те кни­жов­ни­ци:

Чи­та­те­лю, Бла­гос­ло­ви, а не къл­ни!

И поп­ра­вяй или до­ба­вяй от се­бе си, как­во­то счи­таш за умес­т­но.

======================================================

7 май 1992 година, Страсбург.

Тържество за приемане на България

в Съвета на Европа.

Заместник председателят

на международното европейско обединение

Мигел Мартинес,

испански социалист,

заявява:

„С ПРИЕМАНЕТО НА България

в Съвета на Европа

ИДВА и една нова азбука -

ИМЕННО БЪЛГАРИЯ

СПАСИ И УТВЪРДИ кирилицата.“

КОЙ Е ЧЕР­НО­РИ­ЗЕЦ ХРА­БЪР

Може би това е самият вдъхновител

на Златния век

Име­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия кни­жов­ник Чер­но­ри­зец Хра­бър има ха­рак­тер на псев­до­ним. “Хра­бър” е на­род­но сла­вян­с­ко име, ко­е­то се сре­ща и сред за­пад­ни­те, и сред юж­ни­те сла­вя­ни. На дне­шен език оз­на­ча­ва “во­ин”. “Чер­но­ри­зец” оз­на­ча­ва “чо­век, кой­то но­си чер­ни дре­хи, си­реч ду­хов­но ли­це, мо­нах”.

Да­ли то­ва е ис­то­ри­чес­ка лич­ност?

Спо­ред раз­лич­ни из­с­ле­до­ва­те­ли зад псев­до­ни­ма се кри­ят Св. Ки­рил, Кли­мент Ох­рид­с­ки, Йо­ан Ек­зарх, На­ум Ох­рид­с­ки, бра­тът на княз Бо­рис Чер­но­ри­зец Докс.

Го­ле­ми­ят бъл­гар­с­ки ис­то­рик Ва­сил Зла­тар­с­ки виж­да в ав­то­ра на трак­та­та “За бук­ви­те” бъл­гар­с­кия вла­де­тел Цар Си­ме­он.

Ос­но­ва­ни­я­та за то­ва са след­ни­те:

- Чер­но­ри­зец Хра­бър ра­бо­ти в Се­ве­ро­из­точ­на Бъл­га­рия и има ду­хов­на бли­зост с ос­та­на­ли­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци;

- “За бук­ви­те” е на­пи­са­но пре­ди от­с­т­ра­ня­ва­не­то на гръц­кия език от упот­ре­ба в бъл­гар­с­ка­та чер­к­ва и въ­веж­да­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия език ка­то офи­ци­ци­а­лен език;

- на­че­те­ност­та на Хра­бър съ­от­вет­с­т­ву­ва на ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние на Си­ме­он;

- псев­до­ни­мът “Хра­бър” под­с­каз­ва по­ве­де­ни­е­то на Си­ме­он ка­то дър­жав­ник и ви­ден пъл­ко­во­дец;

- то­нът на Храб­ро­ва­та твор­ба на­пом­ня пре­пис­ка­та на Цар Си­ме­он с ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор Лъв Ма­гис­тър и ца­риг­рад­с­кия пат­ри­арх Ни­ко­лай Мис­тик;

- буд­но­то по­ли­ти­чес­ко и на­род­нос­т­но съз­на­ние у Хра­бър съв­па­да с раз­би­ра­ни­я­ата на Си­ме­он;

- въз­мож­но е “За бук­ви­те” да е на­пи­са­но и про­из­не­се­но ка­то ма­ни­фест на Прес­лав­с­кия съ­бор /893/, по­не­же пря­ко под­к­ре­пя не­го­ви­те це­ли и за­да­чи.

 Пи­са­те­лят Сте­фан Ге­чев, вла­де­ещ до съ­вър­шен­с­т­во ос­нов­ни­те ев­ро­пейс­ки ези­ци и ста­рог­ръц­ки, от­к­ри го­ля­ма бли­зост меж­ду трак­та­та „За  бук­ви­те“ и съ­чи­не­ни­е­то на ви­зан­тийс­кия ав­тор Лъ­же-Те­о­до­сий, вклю­че­но в тъй на­ре­че­ния Ве­не­ци­ан­с­ки ко­декс А, кой­то съ­дър­жа пре­пис на  Оми­ро­ва­та „Или­а­да“ с обяс­не­ние, чи­и­то пре­пи­си се съх­ра­ня­ват в биб­ли­о­те­ка­та „Сан Мар­ко“ и в кни­гох­ра­ни­ли­ща­та на Ца­риг­рад. Не­гов ав­тор е Ко­ми­тас, из­вес­тен пре­по­да­ва­тел по гръц­ка гра­ма­ти­ка и ли­те­ра­ту­ра в Маг­на­ур­с­ка­та шко­ла. Един­с­т­ве­но си­но­ве на ко­ро­но­ва­ни гла­ви и ви­со­ко­пос­та­ве­ни са­нов­ни­ци са мог­ли да пол­з­ват та­зи твор­ба. В дру­ги­те ви­зан­тийс­ки учи­ли­ща то­ва не е би­ло поз­во­ле­но при строг кон­т­рол, по­не­же кла­си­ка­та е ези­чес­ка. Един­с­т­ве­ни­ят бъл­га­рин в Маг­на­у­ра по оно­ва вре­ме е бил Си­ме­он. Не­го­ва­та на­че­те­ност е пот­вър­де­на и в пис­ма­та на ви­зан­тийс­кия пат­ри­арх Ни­ко­лай Мис­тик, в ко­и­то пос­лед­ни­ят на­ри­ча бъл­гар­с­ки­ят вла­де­тел „ве­лик ум“.

След­ва да се има пред­вид съ­що, че цар Пе­тър, Си­ме­о­но­ви­ят син, съ­що се на­ри­ча „чер­но­ри­зец“. А на ев­рейс­ки Си­ме­он оз­на­ча­ва „хра­бър“.

Още за храб­рия чер­но­ри­зец      

       За­га­дъч­ни­ят прес­лав­ски чер­но­ри­зец-во­ин про­дъл­жа­ва и днес да тре­во­жи съ­ни­ща­та на хо­ра­та, ос­ме­ли­ли се да про­ник­ват в тай­ни­те на ми­на­ло­то.

В сво­е­то прос­тран­но из­след­ва­не „Чер­но­ри­зец Хра­бър“, от­пе­ча­та­но през 1967 г., проф. Ку­йо Ку­ев пред­ста­вя под­роб­но 73 из­вес­тни до­то­га­ва пре­пи­си на трак­та­та „За бук­ви­те“. Най-ста­ри­ят от тях е по­мес­тен в Иван Алек­сан­дро­вия (Лав­рен­ти­ев)  сбор­ник от 1348 година.

Дру­ги 9 пре­пи­са на твор­ба­та са от­кри­ли и про­у­чи­ли сла­вис­ти от дру­ги стра­ни.

Мла­ди­ят бе­ло­рус­ки учен от Мин­ск Яков Трем­бо­вол­ски раз­поз­на в кни­гох­ра­ни­ли­ща­та на Мос­ква, Сан­кт Пе­тер­бург, Оде­са и Ярос­ла­въл  но­ви 7 пре­пи­са.

Хрис­то Трен­да­фи­лов от Шу­мен­ския уни­вер­си­тет „Епис­коп Кон­стан­тин Прес­лав­ски“, до­ка­то пре­по­да­ва­ше бъл­гар­ски език в гра­да на Не­ва, от­кри съ­що нов пре­пис. Към не­го бя­ха до­ба­ве­ни в сът­руд­ни­чес­тво с не­гов ко­ле­га още два пре­пи­са. Един от тях е дос­тиг­нал до Но­во­си­бир­ск.

В ан­то­ло­ги­я­та „Род­ник зла­тос­труй­ный“, със­та­ве­на от Игор Ка­ли­га­нов и Дмит­рий По­ли­вян­ний и от­пе­ча­та­на през 1990 г. в сто­хи­ля­ден ти­раж, сред ос­нов­ни­те па­мет­ни­ци на бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра от IХ – ХVIII в. е пред­ста­вен пре­вод на ска­за­ни­е­то „За бук­ви­те“, нап­ра­вен от Д. По­ли­вян­ний, прид­ру­жен с бе­леж­ки към не­го.

Сво­бо­ден пре­вод на рус­ки език от­пе­ча­та Вик­тор Де­ря­гин в сп.“Мос­ква“ през 1990 г., в книж­ка де­ве­та.

Са­мос­то­я­тел­но из­след­ва­не вър­ху Чер­но­ри­зец Хра­бър об­на­род­ва на бъл­гар­ски език ита­ли­ан­ска­та сла­вис­тка Алда Джам­бе­лу­ка-Ко­со­ва, ко­я­то пре­по­да­ва в уни­вер­си­те­та на Па­лер­мо.

Храб­ро­ва­та твор­ба прив­ле­че вни­ма­ни­е­то и на проф. Джун-ичи Са­то от То­кий­ския уни­вер­си­тет, а съ­що на Ро­ланд Мар­ти от уни­вер­си­те­та в Са­ар­брю­кен, Гер­ма­ния.

Лич­нос­тта на са­мия ав­тор и до днес ос­та­ва не­яс­на. Вър­ху та­зи за­гад­ка са уму­ва­ли всич­ки го­ле­ми из­сле­до­ва­те­ли на сла­вян­ска­та ста­ри­на. Те са при­поз­на­ва­ли в нея и Кон­стан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф, и Кли­мент Охрид­ски, и На­ум Охрид­ски, и Йо­ан Екзарх, и Бо­ри­со­ви­ят брат Докс, и са­ми­ят цар Си­ме­он.

Ка­то пра­ви прег­лед на всич­ки до­се­гаш­ни пред­по­ло­же­ния, мла­ди­ят шу­мен­ски учен Цан­ко Ца­нев пред­ла­га да въз­при­е­ма­ме име­то на ав­то­ра ка­то проз­ви­ще на ано­ни­мен ста­ро­бъл­гар­ски пи­са­тел.

Страс­тна­та за­щи­та на сла­вян­ска­та пис­ме­ност на­ис­ти­на мо­же да се схва­ща ка­то де­ло на ми­ти­чен ду­хо­вен влас­те­лин-во­ин. Встъп­вай­ки в епо­ха­та на ком­пют­ри­те все по-чес­то се се­ща­ме и ще се се­ща­ме за не­го.

ОРЪ­ДИ­Е­ТО

НА БЪЛ­ГАР­С­КА­ТА КУЛ­ТУ­РА

Или ед­но сви­де­тел­с­т­во за де­ло­то

на Ки­ри­ла и Ме­то­дия

Александър Теодоров - Балан

Ос­но­ва­те­лят на ед­но са­мос­той­но нем­с­ко цар­с­т­во Луд­виг Не­мец, син на Луд­ви­га Бла­го­чес­ти­ви, ца­ру­ва от 843 до 876 го­ди­на. В цар­с­т­во­то му вли­за­ше Ба­ва­рия на за­пад и зе­ми към сред­ни Ду­нав на из­ток. В то­ва вре­ме и в тия зе­ми той има по-сил­ни или по-сла­би до­се­га­ния с бъл­гар­с­кия цар Бо­рис и с мо­рав­с­ко-па­нон­с­ко­то де­ло на Ки­ри­ла и Ме­то­дий. Бо­рис во­ю­ва в 853 го­ди­на ка­то съ­юз­ник на Рос­тис­ла­ва, княз Мо­рав­с­ки, про­тив Луд­ви­га; а в 862 г. по­ма­га Луд­ви­гу про­тив си­на му Кар­ло­ман, съ­ю­зен с Рос­тис­ла­ва.

Го­ди­на-две по-къс­но се явя­ват в Мо­ра­вия  на по­зив Рос­тис­ла­во­вов учи­те­ли на вя­ра, по сло­вен­с­ка реч от бъл­гар­с­ки вид, бра­тя­та со­лун­ци Кон­с­тан­тин и Ме­то­ди. За­вер­но те си во­дят и уче­ни­ци по­мощ­ни­ци. Тех­ни­те пре­во­ди на све­ще­ни кни­ги по език тъй свой и дос­тъ­пен на прос­тия на­род; тях­на­та цър­ков­на служ­ба с мо­лит­ви, пе­ния и про­по­ве­ди на съ­щия тоз език са би­ли не­що не­чу­ва­но и не­виж­да­но до­то­га­ва, как­то в Мо­рав­с­ка­та дър­жа­ва, та­ка и изоб­що в за­пад­ни­те ев­ро­пейс­ки зе­ми. Там се зна­е­ше пра­во­то са­мо на ла­тин­с­кия език в служ­ба­та Бо­гу и в тек­с­та на бо­жес­т­ве­но­то сло­во. То­ва пра­во го под­дър­жа­ше стро­го рим­с­ка­та ка­то­лиш­ка цър­к­ва. Ду­хов­ни­ци­те, пос­луш­ни на тая цър­к­ва, ако и от раз­лич­ни на­род­нос­ти, че­тя­ха и слу­же­ха по един език, ла­тин­с­ки. Са­мо за ра­зяс­не­ния и тъл­ку­ва­ния из­вън­с­лу­жеб­ни те при­бяг­ва­ха към ус­лу­ги­те на соб­с­т­ве­ния език на сво­е­то пас­т­во.

Раз­би­ра се, от то­ва ве­ли­ка­та по­чу­да, ко­я­то е про­из­ве­ло у тях де­ло­то на Кон­с­тан­ти­на, пос­ле Ки­рил, на Ме­то­дия и на уче­ни­ци­те им с на­род­ния език в Све­ще­но­то пи­са­ние и в цър­ков­на­та служ­ба. А ос­вен по­чу­да­та то­ва де­ло про­из­ве­де у ла­тин­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во и враж­да за­вис, и бо­я­зън, и враж­да; за­що­то то зап­лаш­ва­ше да из­мес­ти и на­кър­ни и лич­ни, и уп­рав­ни, и по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си. За­туй и мес­т­ни цър­ков­ни слу­жи­те­ли, и рим­с­ки­ят ка­то­лиш­ки прес­тол, и дър­жав­ни вла­де­те­ли би­ват пос­те­пен­но до­ка­ра­ни до та­ки­ва от­но­ше­ния сло­вен­с­ко­то вер­но и цър­ков­но сло­во, спря­мо не­го­ви­те ви­нов­ни­ци и сле­дов­ни­ци, че след смърт­та на Ме­то­дия в 885 г., кой­то пре­жи­вя Ки­рил со 17 го­ди­ни, тях­но­то сло­вен­с­ко де­ло тряб­ва­ше да рух­не и да из­чез­не, за да се въд­во­ри пак пре­диш­но­то ла­тин­с­ко. В лич­ни­те зло­чес­ти­ни на Ме­то­дия са не­мал­ко за­ме­се­ни Кар­ло­ман, си­нът Луд­ви­гов, и Све­то­пълк, при­ем­ник Рос­тис­ла­вов.

Как се е чув­с­т­ва­ла на­ци­о­нал­на­та стра­на на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то де­ло, зна­че­ни­е­то на прос­то­на­род­на­та реч за об­ща­та прос­ве­та, раз­би­ра­ме от един съв­ре­ме­нен на де­ло­то нем­с­ки па­мет­ник. То е ед­на ста­роф­ран­с­ка ме­си­а­да, спи­са­на от рейн­с­коф­ран­к­с­кия мо­нах От­ф­рид в ма­нас­ти­ра Вай­сен­бур­г­с­ки в Ел­зас. От­ф­рид бил до­ве­рен по­чи­та­тел на Луд­ви­га Не­мец. Ко­га имен­но е спи­сал своя епос опит­ва се да оп­ре­де­ли Ед­вард Шрьо­дер в спи­са­ние за нем­с­ка ста­ра ис­то­рия и книж­ни­на през 1914 го­ди­на. Шрьо­дер на­ми­ра в тек­с­та на От­ф­ри­до­ва спис 4 сти­ха, ко­и­то за­гат­ват за дей­ност­та на Ки­ри­ла и Ме­то­дия. Ако са тия сти­хо­ве важ­ни за Шрьо­де­ра за ед­на цел, нам те сви­де­тел­с­т­ву­ват за не­що съв­сем дру­го; сви­де­тел­с­т­ват, че с ези­ка на бъл­гар­с­ки­те сла­вя­ни се ос­но­ва от со­лун­ци­те Ки­рил Кон­с­тан­тин и Ме­то­ди оръ­дие за кул­ту­ра, как­во­то още ня­ма­ха пре­ди днес за­пад­ни ев­ро­пейс­ки на­ро­ди.

Че­ти­ри­те От­ф­ри­до­ви сти­ха гла­сят /по пре­во­да им в Чеш­ко ис­то­ри­чес­ко спи­са­ние, бр. ХХІ от 1915 г./ та­ка:

“Днес не един мъж пра­ви опит да пи­ше по свой език и бър­за да въз­диг­не на­ро­да си; за­що да стра­нят от то­ва са­мо фран­ци­те, та да не поч­нат по фран­к­с­ки да въз­г­ла­сят сло­ва­та Бо­жия?”

Не­ка про­чее та­чи­ме и вар­ди­ме оръ­ди­е­то на бъл­гар­с­ка­та  кул­ту­ра – бъл­гар­с­ка­та на­род­на реч за книж­ни­на – за­ве­ща­но нам от Ки­ри­ла и Ме­то­дия!

Со­фия, 11 май 1921 г.