В СЪЗАКЛЯТИЕ С БАРОН ХИРШ

Първият интернационален комитет в Организацията на Васил Левски

През 1870-1872 г. българи, чехи и поляци от строежа на Баронхиршовата железница Цариград-Одрин-Пловдив-Белово създават първия интернационален таен революционен комитет в Организацията на Васил Левски.

Присъствието на видния австрийски магнат-строител барон Хирш осигурява една реално свободна територия в пределите на Османската империя. Създателят на единствената по рода си за ХІХ-то столетие революционно-демократична народна партия се свързва напълно естествено със спонтанно съставеното съдружие от чешки инженери, местни учители и свещеници. С помощта на Георги Данчов Зографина и комитета в Чирпан той  прекосява река Марица откъм село Алтън чаир /дн. Златна ливада/, предрешен като невеста, с помощта на доверен комитетски лодкар. Той лично се среща с европейските инженери. Те остават очаровани от напредничавостта на неговите идеи и спомагат дейно за тяхното въплътяване в живо дело.

Председателят на революционния комитет Димитър Хубенов Ралов става учител в хасковското село Ябълково през 1869 г. и с жар се захваща за работа. Той се стреми да дава разностранни познания на млади и стари. Води светско обучение по най-модерните  за времето системи /т.нар. метода на Бърт и Ланкастер, взаимоучитените таблици на Неофит Рилски и пр./. За кратко време Ябълковското училище се превръща в привлекателно средище за разпространяване на нови идеи и сред учителите в околността. Даскал Ралов работи редом с поп Калин, който пътешества из Русия, като посещава и град Самара, с намерение да привлече съмишленици в борбата за освобождението на България от турско робство.

През 1971 г. на строежа на на Баронхиршовата железница пристигат чешките инженери Иржи /наричан впоследствие по нашему Георги/ Прошек, Антонин Пелц, Антонин Свобода, и полският граф Станислав Домбровски.

В двора на поп Калин е построена сграда за тях, която Иржи Прошек символично назовава

                                              СЛАВЯНСКИЯТ ДОМ

Освен стаите за живеене на инженерите тук има голям хол, който служи за библиотека-читалня и за разни тържества и увеселения. Тук идват  не само будни хора от селото, но  и от цялата околност; тук могат да се четат издания на на Петко Рачов Славейков, Христо Ботев и Любен Каравелов;  тук се раздават безплатно, учебници и помагала на сиромашки деца; тук е съставен детски хор, който разучава бунтовни песни; тук Прошек записва български народни песни и обичаи.

В Славянския дом е честван подобаващо  тържествено празникът 11 май.  По същото време свободните западни славяни отпразнуват 1000-годишнината от Великоморавската мисия на Кирил и Методий със създаването на славянската азбука и хилядогодишнината от кончината на славянския първоучител Кирил. Вдъхновено слово произнася Даскал Ралов. Надълго и нашироко той говори за общославянското значение на Кирило-Методиевото дело.

 Според описанието на съвременници домът е обкичен с цветя и венци. Премалелите от вълнение дечица запяват песни, на които ги е учил Прошек. Свалили капи, бащите клатят доволно глави, а майките прибърсват по някоя сълза. След Ралов  Прошек говори за величието на българския народ, за мощта на славянското племе, за неговото славно минало, както е разказвал неведнъж за това в училище на малките си ученици. Прибавя и други думи – за скорошния край на робството, който трябва да стане тяхно дело. За всеобщата отговорност  към бъдещето, когато свободата ще озари тяхното битие.

Редом със заниманията в училище Прошек води скрито край селото с младeжите „солдатски” сиреч военни упражнения. Едновременно с горното той събира всевъзможни сведения за турските безчинства над българското население и по тайни канали ги изпраща в Прага на своя брат Богдан, а той от своя страна ги разпраща по европейските весници. Това подготвя европейското обществено мнение в защита на българите, особено след зверствата не поробителите след  Априлското въстание през 1876 година.

Очаквайки осъденият на процеса в София Васил Левски да бъде откаран по железницата в Цариград за среща с Високата порта, ябълковци се подготвят да участват в акцията на старозагорци и чирпанлии да бъде нападнат влакът и бъде освободен Апостолът. Ала Левски  бива задържан и обесен в София.

През август 1877 г., по време на Руско-турската освободителна война, хората от ябълковския комитет демонтират 300 метра от железницата край селото и по такъв начин забавят с няколко дни придвижването на армията на Сюлейман паша от Цариград към Шипченския проход. Когато съдбата на България е била замряла в колебание, това решава  изхода  на цялата война. Какво би станало наистина, ако „Сюлейман безумни” беше атакувал Орлово гнездо преди да пристигнат конниците на генерал Радецки!

 А  граф Домбровски, който е имал белег  от руска сабя на лицето си от полското въстание, събира конна чета, която се сражава на страната на руската армия в битката с армията на Вейсел паша край Шейново, където и загива.

                                 --------------------------------------------------------------------

                                                ЗА РЯПАТА И ДРУГИ НЕЩА

                                                            

Бай Георги Балтията, даровит зидаро-мазач от габровското село Беломъжите, бе наследил прякора си от своя дядо, който навремето – с биволска кола! – бе стигнал до Свищов и оттам на конска каруца на север чак до Балтийското море.

С вродено чувсгво за хумор той вплиташе в речта си припевки като тази:

„Баща ти има, Радо,

два трапа ряпа;

ряпата дава –

тебе не дава!...”

Наумява ми тя за песен, която знам от бай Кою Янков – майстора на Габровския Левски между Етъра и Соколския манастир.

Застанал кърджалийският предводител Каварджик Али навръх Балкана и се жалва:

„Додея ми да се вардя от тоя Стоян войвода – не ми дава Габровото да опленя и на мястото му...РЯПА ДА ПОСЕЯ!...”

През какви ли не премеждия е трябвало да премине тая наша България, за да я има чак  до днес, на тоя пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно или две племена и империи, понякога от две-три наведнъж!

Не е останал по-назад и благодетелят ни сър Уинстън Чърчил, който всяка година  доставял за трапезата си  на „Даунинг стрийт” 10 по сто кила мелнишко червено вино.

Като отпратил английската авиоармада да изсипе тонове бомби над българската столица София, той заявил на всеуслишание:

„На нейно място следва да се засадят картофи!...”

Ха сега де!

А нас все още ни има. И ще ни има!

Свободни да умрат

През април 1876-а на път за Дряновския манастир въстаници от търновските села пеят молитвено „Нине отпущаещи”

Илия Пехливанов

Според Светото писание Симеон Богоприимец е дал обет да не умира, докато не види с очите си Божия Син. Това става на празника Сретение Господне, който Българската православна църква чества на 2 февруари. Тогава се пее песнопението „Сега отпущаш твоя раб, Владико” – на старобългарски „Нине отпущаещи твоя раб, Владико”. Изпълнява го проникновено великият Борис Христов.

Според останали живи участници в Попхаритоновата чета, на тръгване от село Мусина за Балкана рано сутринта те развяват българското знаме. Тогава Поп Стефан Трифонов, председателят  на революционния комитет в търновското село Михалци, запява горното с думите:

  „Живи бяхме, храбри момчета, да се видим под българско знаме!”

С него е бил и Даскал Бачо Киро от Бяла Черква, извел навръх празника Преполовение свои невръстни ученици за Балкана. И учителят Тодор Лефтеров от Михалци, с кралска диплома от „Оуенз колидж” в Манчестър. И белочерковският учител Васил Неделчев, прочут като черковен певец. И двамата калоферски марангози, неуспели да довършат резбата на олтара в черквата. И бъдещият летописец на бунтовната пролет Петко Франгов също.

Още на са били застигнати от башибозука, който тръгва по следите им. Не са били чули виковете от  скалите над  манастира край Дряново: ”Даскал Киро, покажи се да те видим!”

Не са чули гърмежа на новите крупови топове, които докарва от Шуменската крепост генерал Фазлъ паша заедно с хилядна редовна войска.

Не са плакали над ослепелия от нещастието с барута войвода.

Не са викали гръмогласно „юря-а-а” в среднощния опит да пробият обсадата в манастирското лозе под командата на поручик Петър Пармаков, завършил военните науки в Одеса.

Но в този момент те вече са се почувствали свободни.

Като тежък сън е отминала вековната робия.

Тайно и полека те са израсли с няколко века /както проникновено  отсъжда скоро след това народният поет Вазов/.

Илюстрация

 „Защитата на Дряновския манастир”.  Худ. Васил Горанов /2016г./

ФРАНТИШЕК ДВОРНИК

Американски славист от чешки произход

Из книгата „Византийската мисия между славяните” / 1970 г./

  

Въ­веж­да­не­то на сла­вян­ска ли­тур­гия и сла­вян­ска пис­ме­ност зна­чи­тел­но доп­ри­на­ся за бър­зо­то и лес­но раз­прос­тра­не­ние на но­ва­та хрис­ти­ян­ска вя­ра в Ру­сия.

Най-рев­нос­тни­те раз­прос­тра­ни­те­ли на сла­вян­ска пис­ме­ност са български­те ми­си­о­не­ри.

Пър­ви­те сла­вян­ски све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия прис­ти­гат в Ки­ев ве­ро­ят­но още пре­ди им­пе­ра­тор Ва­си­лий II да раз­гро­ми Пър­во­то бъл­гар­ско цар­ство (1018). Въз­мож­но е ня­кои бъл­гар­ски све­ще­ни­ци да са прис­тиг­на­ли в Ру­сия още с вой­ски­те на княз Све­тос­лав през 972 г., кой­то е раз­бит от византийци­те на бъл­гар­ска те­ри­то­рия и е при­ну­ден да се вър­не об­рат­но в Ру­сия.

След па­да­не­то на Пър­во­то бъл­гар­ско цар­ство по­то­кът от сла­вян­ски све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия за Ки­ев­ска Ру­сия зна­чи­тел­но на­рас­тва. Бе­жан­ци­те до­на­сят със се­бе си не са­мо сла­вян­ски ли­тур­гич­ни кни­ги, но и всич­ки творби, въз­ник­на­ли по вре­ме­то на цар Си­ме­он и цар Пе­тър в бъл­гар­ски­те кни­жов­ни шко­ли – Охрид и Прес­лав.

То­ва не­съм­не­но е го­лям при­нос за кул­тур­но­то раз­ви­тие на Ки­ев­ска­та дър­жа­ва.

Кни­ги­те, ко­и­то бе­гъл­ци­те до­на­сят от Бъл­га­рия в Ру­сия, са на­пи­са­ни на цър­ков­нос­ла­вян­ски език. Не­го­ва ос­но­ва пър­во­на­чал­но е ма­ке­дон­ски­ят диалект, от кой­то бла­го­да­ре­ние на ге­ни­ал­но­то де­ло на Кон­стан­тин-Ки­рил и брат му Ме­то­дий се раз­ви­ва блес­тящ ли­те­ра­ту­рен език, пре­вър­нал се в офи­ци­а­лен език на бъл­гар­ска­та цър­ква и бъл­гар­ския ин­те­лек­ту­а­лен елит.

Пре­не­сен от Бал­ка­ни­те в Ру­сия то­зи език ста­ва офи­ци­а­лен

за рус­ка­та цър­ква и ли­те­ра­ту­рен ин­стру­мент

на рус­ки­те об­ра­зо­ва­ни сре­ди. 

БАРОН ДЖАКОБИ ОБВИНЯВА

Наложително пояснение към българското издание на романа „1876” от Гор Видал

За българина годината 1876-a отключва представата за „пиянството на един народ”, когато по думите на Вазов „за няколко дена .- тайно и полека – народът порасте с няколко века”.

За американеца това е първата годишнина от създаването на Щатите, белязана с драматична борба около президентската власт. Такова е и заглавието  на една от поредицата исторически  хроники на именития съвременен романист Гор Видал – сам той наследник на президент.

През 2002 г. издателство „Сиела” предложи на българския читател този роман в превод на известния наш американист Йордан Костурков. Последният добавя  към него кратки пояснения  относно особеностите в избирателната систена на Съединените щати. Ала неясно защо той пропуща да  коментира  рядката връзка с България, която съдържа книгата.

Горного е направено в пространното предисловие и коментарии към руското издание на романа от 1986 г. /Издателство „Прогрес”, тираж 50 000 екз./  с оценката,        че представените с реални действащи лица политически нрави в годината на 100-летния юбилей на САЩ и най-мръсните в историята на страната президентски избори имат остро съвременно звучене.

ВИДЯЛ С ОЧИТЕ СИ БАРИКАДИТЕ НА ПАРИЖКАТА КОМУНА, написал и книга за това, след като е прекарал дълги години като емигрант в Европа, видният американски публицист Чарли Скайлър – незаконен син на вицепрезидента Алън Бър, се завръща в Америка, за да отрази в пресата предстоящите избори и големия юбилей. Придружен от своята красива дъщеря Ема той попада във водовъртежа на бурни социални събития и в компанията на корумпирани политици. Стремежът му да уреди подходящ брак за дъщеря си и посланически пост за самия себе си се натъква на непредполагани препятствия.

Героят от гражданската война между Севера и Юга генерал Грант след два мандата довежда страната до невиждана корупция и падение на нравите в обществото. Съдбоносно за държавата е властта да премине от Републиканската в Демократическата партия. За да стане това се прилагат всякави средства – позволени и непозволени.

Ключова фигура в цялата драма играе барон Джакоби – посланик на България, дойаен на дипломатическия корпус във Вашингтон, пребивавал отвъд океана вече  близо половин век!...

По американски своеволно, както прави това и в другите си романи, Гор Видал не държи сметка, че по същото време България като европейска държава все още не съществува, за да има и свой посланик в САЩ.

Всъщност барон Джакоби е взет назаем от романа на  Хенри Адамс „Демокрация”, придобил голяма известност през тези години.

КАТО ИСТИНСКИ АДВОКАТ НА ДЯВОЛА той отправя към сенатора Ретклиф гневна филипика:

„Вие, американците, считате себе свободни от действието на всеобщите закони Отнасяте се с пълно безразличие към миналото. Аз преживях вече  седемдесет и пет години и през цялото време – сред корупция. Самият аз съм корумпиран, само че имам смелостта да си го призная, а другите не смеят да сторят това. Рим, Париж, Виена, Петербург, Лондон – всички са корумпирани, а Вашингтон, видите ли, е чист!

Длъжен съм до ви го кажа, че аз през целия си живот не съм виждал такава корумпирана страна като Съединените щати...

Навсякъде у вас може да се види измамата  и на държавата, и на частните лица. Крадат се  безбожно пари,  укриват се всякакви похищения от държавната хазна.

Вие, господа сенатори, обичате да декларирате шумно, че вашите велики Съединени щати, възглавяват цивилизования свят и няма на какво да се поучат от останалия свят. Наистина вие сте прави, съвършено прави! В това отношение не е нужен пример за великите Съединени щати.

Но аз  безкрайно съжалявам, че не ще мога да поживея още стотина години. Ако тогава бих могъл да се върна отново във Вашингтон, аз бих бил далеч  по-доволен, отколкото сега. Кълна се, че тогава Щатите ще бъдат далеч по-корумпирани, отколкото Рим при Калигула, църквата при папа Лъв Х и Франция при Регентството.”

Посланикът на несъществуващата по онова време балканска държава произнася пророчески слова.

Литературният  наблюдател на лондонския вестник „Таймс” открива в свой коментар паралели между описаното в книгата и аферата Уотъргейт, както и с войната във Виетнам. Това може да изненада и самия автор, доказвайки, че истинският писател е и провидец. Без особен труд могат да се открият успоредици между управлението на генерал Грант и управлението на Ричард Никсън. И в двата случая американската политическа система търпи значителни деформации. Могат да се добаваят и много по-късни примери за същото.

Добре е горното да го знаят и онези нашенци, които тръгват да си търсят късмета  отвъд Голямата вода...