НЕВЕРОЯТНИЯТ КОРЕСПОНДЕНТ НА „ДЕЙЛИ НЮЗ"

Дженюариъс Макгахан пише репортажи с бъдеще време в миналото

На неговия гроб и днес всеки истински природен българин може с чисто сърце да положи цвете. Един от невероятните мъже на XIX столетие е неотделимо вграден в българската народностна съдба. 150-годишнината от неговото рождение е повод за преклонение и размисъл.

Малко са примерите за подобна мощ на словото, която го доближава до неговата библейска същност. Кореспондентът на Дикенсовия „Дейли нюз" успява като свидетел от мястото на събитията да изгради по такъв начин световното обществено мнение, че имперска Британия, която има за свой пръв приятел Турция заради користните си интереси, застава в защита на озлочестения български народ. Стига се дори дотам, че в дните, когато се подписва мирният договор в Сан Стефано, английската флота плахо се таи зад егейския остров Принкипо, предопределяйки по такъв начин за десетилетия напред съдбата на балканските страни.

Американецът Дженюариъс Макгахан като вездесъщ дух търси мостове с Европа, подтикван от кризата на американската демокрация скоро след нейното рождение. Той се озовава на барикадите в Париж сред комунарите като кореспондент. Сетне следва генерал Скобелев в похода му до Средна Азия. Привлечен от саможертвата и духовното величие на българите, през лятото на 1876-а той без бавене се явява в опожарените и опозорени села и градове на Родопите и Тракия, за да участва в анкетата на великите сили.

Напълно последователен в действията си, Макгахан се включва сред 50-ината кореспонденти, акредитирани към Генералния щаб на руската армия, още в самото начало на нейния поход на Балканите, за да бъде един от петимата журналисти, представили телеграфически на света от Сан Стефано края на войната. Макар с контузен крак, той участва в съдбоносните сражения при Плевен, Шипка         '            и Шейново. Накрая, заразен от тифус, умира няколко    месеца  след подписването на мира.

Нему принадлежат  редки   с  проникновение  то си редове. С времето те стават все I по-живи:              

„Колкото се касае до направлението на русите, аз не забелязвам нито признаци, нито загадки на желание или надежда да обсебят Цариград или каквато и да е част от Турската империя. Като казвам тъй, аз не засягам тайните планове на руските дипломати или на руските държавни мъже, за които нямам претенции да знам нещо определено. Може би те и да питаят мисълта да се възползват от великодушните стремления на руския народ във вид на завоевателни цели.

А що се касае до РУСИТЕ КАТО НАРОД, то те завоевателни планове нямат. Ако попитат от какви подбуди в такъв случай се ръководят те като желаят война, аз отговарям: от ненавист към неприятеля и от симпатия към страдащия народ, който им е родствен по произход, език и религия.

Аз знам, че сред нас, хората от англо-саксонската раса, има обичай да се надсмиват над такива подбуди и да изразяват недоверие към тях. В отговор на тези надсмивания и на това недоверие аз ще кажа, че не е всякога безопасно да се съди за подбудите на противника от своите собствени, особено когато те, подобно на нашите в настоящия случай, се признават за подбуди от най-егоистично естество.

Вечната участ на хората, които разбират само користните цели, е да претърпяват поражение и да се измамват, когато имат работа с противник, който се ръководи от по-високите подбуди на честта, законността, правото, състраданието и великодушието."

(Написано е като част от кореспонденция в Кишиньов на 10 (22) април 1877 г. Подчертаното е от автора).

Този рядък текст идва да ни помогне днес, за да постигнем екологическа чистота на политическите понятия, с които боравим учудващо произволно. Стане ли дума например за славянството, тоз час се привежда терминът „пан-славизъм", който предполага на всяка цена първенствуваща политическа роля на Русия. Говори ли се за християнство, има се предвид главно източноправославното християнство. Ако се обсъждат правата на човека, следи се предимно за защитата на мюсюлманите.

Цената на писаното от кореспондента на „Дейли нюз" може да се определи най-точно, като се вземе предвид, че Макгахан има ирландско потекло. А в ранното средновековие ирландците изпълняват мисия, сродна на Кирило-Методиевата. Монаси прекосяват Ламанша под ръка със Свещеното писание и вършат единствена по рода си дейност по въвеждане на християнството, достигат до земите   на   Велика   Моравия.   С десетилетие разлика във времето там те срещат сродната мисия на братята Кирил и Методий и техните ученици. Така се създава едно генетично и духовно родство с България, допринесла решително за въвеждането на християнството в значителна част от тогавашния свят. (Това дава основание на ирландеца Пиърс О. Махони в началото на настоящия век да уреди създаването на единствена по рода си фреска в манастира „Св. Николай" край Мъглиж, близо до Стара Загора, на която славянските равноапостоли са изобразени редом с ирландския покръстител Св. Патрик.)

Срещата на християнството с исляма на Балканите в края на отминалия век надхвърля обикновените разпри за земи и територии. Тя се превръща в спор за ценности. Кръстопътят на интересите е едновременно кръстопът на духовността. Правителствата са си правителства - те следват винаги своите користни интереси. Ала в крайна сметка при критични съдбоносни събития надделяват тежненията на отделните народи. На Шипка пред очите на целия свят под знамето от Самара с образите на солунските братя побеждават именно нравствеността, желанието за надмогване на грубо материалното, дава се преднина на духовните пътища за общуване.

Повече от столетие по-късно с удивление наблюдаваме как този спор се води още по-драматично на същите тези Балкани - сякаш не е станало докрай ясно каква е вечната участ на онези, които се водят само от своите користни, грубо материалистични цели. Нов парадокс се яви: въпреки държавния атеизъм, наложен с десетилетия, и официално следваната философия на материализма народите на източното православие си останаха по-духовни от западните хора, които са неотстъпно водени от грубо материалистично поведение.

Белег ли е наистина късата историческа памет на цивилизованост? Така ли следва да  приключи второто хилядолетие от появата на християнската вяра, спомогнала достатъчно да не се превърнат човеците в човекозаври?

Има какво да подскаже кореспондентът на „Дейли нюз" на съвременния свят.

ТРО­ПАР

ОТ СЛУЖ­БА­ТА

ЗА СВ. СВ. КИ­РИЛ И МЕ­ТО­ДИЙ

На­пи­сан на цър­ков­нос­ла­вян­с­ки език

в сре­да­та на XIX век

Ка­то еди­нон­рав­ни

на апос­то­ли­те и учи­те­ли­те

на сла­вян­с­ки­те стра­ни,

бо­го­мъд­ри Ки­ри­ле и Ме­то­дие,

мо­ле­те вла­ди­ка­та на всич­ки [Бо­га],

да ут­вър­ди всич­ки сла­вян­с­ки на­ро­ди

в пра­вос­ла­вие и еди­но­мис­лие,

да уми­ри све­та

и да спа­си на­ши­те ду­ши.

(В пре­вод на но­во­бъл­гар­с­ки език)

За пър­ви път от­пе­ча­та­н през 1866 г. в Санкт Пе­тер­бург от А. С. Кня­зев в кни­га­та „Свят­ые рав­но­а­пос­толь­н­ые Ки­рилл и Ме­фо­дий, прос­ве­ти­те­ли сла­вян“.

Дя­ко­нът Лев­с­ки го за­пис­ва с осо­бе­но ста­ра­ние и го­ле­ми бук­ви вър­ху първата стра­ни­ца на своя ли­чен бе­леж­ник, кой­то е но­сел ви­на­ги със се­бе си, със заг­лав­на ко­ри­ца „Agenda“ (от лат. „Онова, което имам да правя“).

ЕДИ­СОН НА ХХ ВЕКТЪР­СИ НО­ВА АЗ­БУ­КА

Стран­но из­к­лю­че­ние е за един аме­ри­ка­нец да бъ­де същ­нос­т­но ос­ве­до­мен за ис­то­ри­чес­ка­та зас­лу­га на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий в гра­де­жа на све­тов­на­та кул­ту­ра. Ро­ман Якоб­сон, Фран­ти­шек Двор­ник, Ра­до Лен­чек, Ма­тея Ма­те­ич и дру­ги во­де­щи славис­ти в го­ле­ми­те аме­ри­кан­с­ки градо­ве всъщ­ност са дош­ли от Ев­ро­па.

Ко­га­то през де­кем­в­ри 1970 г. Джон Ата­на­сов из­не­над­ва­що е удос­то­ен с ор­ден „Ки­рил и Ме­то­дий“ – I сте­пен, ка­то аме­ри­кан­с­ки учен от бъл­гар­с­ки про­из­ход „по слу­чай пре­би­ва­ва­не­то му в Бъл­га­рия ка­то гост на Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те и за го­ле­ми­те му зас­лу­ги и при­нос в на­у­ка­та“ (Указ №2071 на Пре­зи­ди­у­ма на На­род­но­то съб­ра­ние на На­род­на ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия от 22 де­кем­в­ри с.г.), той го при­е­ма ка­то въз­мож­но най-ви­со­ко от­ли­чие с яс­но съз­на­ние за пос­ве­ще­ни­е­то му към съз­да­те­ли­те на сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка. То­ва ста­ва три го­ди­ни пре­ди края на 6-го­диш­ния съ­де­бен про­цес в Ми­не­а­по­лис относ­но па­тен­та на ком­пю­тъ­ра, ко­га­то фе­де­рал­ни­ят съ­дия Ърл Лар­сън неочак­ва­но от­съж­да, че счи­та­ни­те до­то­га­ва за пър­во­от­к­ри­ва­те­ли на електронна­та сме­тач­на ма­ши­на два­ма фи­зи­ци от Уни­вер­си­те­та на Пенсилвания Джон Уилям Моуч­ли и Джон Прес­пър Екърт всъщ­ност са из­в­лек­ли основ­на­та идея за не­го от работите на проф. Джон Ата­на­сов.

Точ­но 20 го­ди­ни по-къс­но пре­зи­ден­тът на САЩ Джордж Буш-стар­ши на тър­жес­т­во в Бе­лия дом наг­раж­да­ва Ата­на­сов с На­ци­о­на­лен ме­дал за тех­ни­ка и тех­но­ло­гия, ка­то под­чер­та­ва не­го­вия бъл­гар­с­ки про­из­ход с пре­по­ръ­ка­та отк­ри­ти­е­то сво­ев­ре­мен­но да бъ­де впи­са­но в ен­цик­ло­пе­дии, спра­воч­ни­ци и учеб­ни­ци ка­то на­ча­ло на ин­фор­ма­ци­он­на­та ера.

Ле­ка-по­ле­ка фа­ми­ли­я­та на Ата­на­сов се явя­ва ре­дом с име­на­та на Лайб­ниц, Блез Пас­кал, Чарлз Ба­бидж, Хер­ман Хо­ле­рит, вър­ху ме­мо­ри­ал­ни пло­чи в Смит­съ­но­вия му­зей на техниката ив Уни­вер­си­те­та в Айо­ва, как­то и в но­вите рус­ки спра­воч­ни­ци по инфор­ма­ти­ка. „Заб­ра­ве­ни­ят ба­ща на ком­пю­тъ­ра“ – на­ре­чен та­ка в заг­ла­ви­е­то на прос­т­ран­на­та кни­га от но­си­те­ля на наг­ра­да­та „Пу­ли­цър“ за раз­с­лед­ва­ща жур­на­лис­ти­ка Кларк Мо­лен­хоф, из­да­де­на през 1988го­ди­на – сам раз­каз­ва в ме­мо­а­ри­те си за Ки­рил и Ме­то­дий и по­се­ще­ни­е­то си в ро­ди­на­та на своя ба­ща.

При вто­ро­то си ид­ва­не у нас за кон­фе­рен­ци­я­та „Де­ца­та в информационния век“ ка­то по­че­тен гост през май 1985 г., Ата­на­сов приз­на на прес­кон­ферен­ци­я­та: след от­ка­за за суб­си­ди­ра­не на ра­бо­та­та му вър­ху компютъ­ра през 1941 г. той пре­ми­на­ва на ра­бо­та при во­ен­ни­те. И още по време на Вто­ра­та све­тов­на вой­на поч­ва сво­и­те про­уч­ва­ния от­нос­но про­ект за но­ва аз­бу­ка вър­ху ос­но­ва­та на елек­т­рон­на­та тех­ни­ка, ка­то пос­ве­ща­ва на не­го през след­ва­щи­те го­ди­ни десет хиляди ра­бот­ни ча­са.

Иде­я­та за ре­фор­ма на ан­г­лийс­кия пра­во­пис при­над­ле­жи на ве­ли­кия ирлан­дец Бър­нард Шоу. Той за­ве­ща­ва ця­ло­то си бо­гат­с­т­во за та­зи цел. През 1946 г. Ата­на­сов из­п­ра­ща пис­мо до не­го с въп­ро­си, ко­и­то жи­во го интересуват. Не по­лу­ча­ва от­го­вор, из­г­леж­да по­ра­ди нап­ред­на­ла­та въз­раст на пи­са­те­ля.

В Со­фия Ата­на­сов два пъ­ти раз­го­ва­ря с акад. Вла­ди­мир Ге­ор­ги­ев. Световно­из­вес­т­ни­ят бъл­гар­с­ки ези­ко­вед се от­на­ся скеп­тич­но към тър­се­не­то на но­ва аз­бу­ка, ка­то за­я­вя­ва, че то­ва е те­ма за но­вите по­ко­ле­ния. Ата­на­сов обаче про­дъл­жа­ва тър­се­ни­я­та в та­зи на­со­ка до края на дни­те си.

Бъл­гар­с­ки­ят пи­са­тел и дип­ло­мат Кра­син Хи­мир­с­ки по­се­ща­ва Джон Атана­сов в не­го­ва­та фер­ма бли­зо до Ва­шин­г­тон. Пред не­го уче­ни­ят из­по­вяд­ва:

„Бъл­га­ри­те пи­шат без по­мощ­та на реч­ник. В то­ва се със­тои раз­ли­ка­та меж­ду сла­вя­ни­те и аме­ри­кан­ци­те. Ки­рил и Ме­то­дий пол­з­ват фо­не­ти­чния прин­цип при със­та­вя­не­то на аз­бу­ка­та. Бъл­га­ри­те пи­шат оно­ва, ко­е­то чуват с уши­те си. Ан­г­ли­ча­ни­те, япон­ци­те, иран­ци­те, ки­тай­ци­те и мно­го дру­ги на­ро­ди из­го­ва­рят ед­но, а пи­шат не­що раз­лич­но. Ла­тин­с­ка­та ос­но­ва на ан­г­лийс­кия език го е от­къс­на­ла от жи­ва­та раз­го­вор­на реч. Слож­ност­та на на­шия пра­во­пис се пре­вър­на в на­ци­о­на­лен проб­лем за на­ше­то ця­лос­т­но разви­тие. Мно­зи­на у нас не мо­гат да пи­шат пра­вил­но и си ос­та­ват в извест­на сте­пен нег­ра­мот­ни. Тък­мо по­ра­ди то­ва аз ра­бо­тя за въ­веж­да­не­то на уни­вер­сал­на аз­бу­ка за всич­ки ези­ци.

На­вяр­но у мен се е вселил ду­хът на Ки­рил и Ме­то­дий“.

Джон Ата­на­сов

Американски учен от българско потекло,

Предтеча на информационната ера

Аз­бу­ки­те от­ра­зя­ват иде­и­те,

по­ро­де­ни в чо­веш­ко­то съз­на­ние.

След три хи­ля­до­ле­тия

пис­ме­на кул­ту­ра

из­ник­ва не­об­хо­ди­мост­та

от но­ви сис­те­ми,

съз­да­де­ни със сред­с­т­ва­та

на съв­ре­мен­на­та на­у­ка.

Мо­я­та дво­ич­на аз­бу­ка

е за­мис­ле­на да от­го­во­ри

на та­зи не­об­хо­ди­мост.

ПИСМО ДО БЪЛГАРИЯ

Ба­ща ми е ро­ден в Бо­я­д­жик ня­кол­ко ме­се­ца пре­ди Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние. Дя­до ми е бил убит от тур­ци­те, ко­га­то е бя­гал с же­на си, но­сей­ки на ръ­це невръс­т­ния си син. Кур­шу­мът за­сег­нал и гла­ва­та на де­те­то – то­зи бе­лег му ос­та­на за цял жи­вот. Ба­ща ми се пре­се­лил в Аме­ри­ка на 15-го­диш­на въз­раст и ни­кой от се­мейс­т­во­то ни до мо­е­то ид­ва­не в Бъл­га­рия през 1970 г. не се бе­ше връ­щал в ро­ди­на­та. Но у до­ма се за­па­зи­ха мно­го спо­ме­ни и лю­бов към нея.

През 1970 г. Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те на­ме­ри, че имам ре­ша­ва­ща ро­ля в пос­та­вя­не­то на ос­но­ви­те на елек­т­рон­ноиз­чис­ли­тел­на­та тех­ни­ка. То­зи факт не бе­ше ши­ро­ко из­вес­тен и приз­нат в САЩ. С указ на Пре­зи­ди­у­ма на На­род­но­то съб­ра­ние на Бъл­га­рия бях наг­ра­ден с ор­де­на „Ки­рил и Ме­то­дий“– I сте­пен.

През ок­том­в­ри 1973 г. след до­сад­но и скъ­постру­ва­що де­ло, ко­е­то продължи по­ве­че от 6 го­ди­ни, съ­ди­я­та Лар­сън от Фе­де­рал­ния съд в Минеаполис обя­ви, че на­ша­та ра­бо­та в Дър­жав­ния уни­вер­си­тет в Айо­ва е ори­ги­нал­на раз­ра­бот­ка и че от нея са про­из­лез­ли ня­кол­ко зна­чи­тел­ни открития. От­то­га­ва в ня­кои тър­гов­с­ки спи­са­ния и в мно­го пуб­ли­ка­ции започна­ха да ме на­ри­чат „ба­ща­та на елек­т­рон­ноиз­чис­ли­тел­на­та ма­ши­на“.

По­лу­чи се стран­на ано­ма­лия: бла­го­да­ре­ние на усър­ди­е­то на БАН България оце­ни мо­я­та дей­ност пре­ди Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти. Аз дъл­жа благодарност на ака­де­ми­ци­те за ока­за­но­то ми вни­ма­ние.

Имам и дру­га лич­на при­чи­на да бла­го­да­ря – то­ва, ко­е­то съм, се дъл­жи на смес­ва­не­то на кръв­та на три ве­ли­ки на­ции: ир­лан­д­с­ка­та, френ­с­ка­та, българска­та. Но по­ло­ви­на­та от та­зи кръв иде от юж­на­та стра­на на Бал­ка­на.

При­вет­с­т­ву­вам мо­и­те бъл­гар­с­ки пра­де­ди!

Но та­зи ми­съл про­из­ти­ча от един по-ос­но­вен прин­цип – об­що­то бла­го на тру­до­лю­би­ви­те и чес­т­ни хо­ра от всич­ки на­ро­ди.

Не­ка оно­ва, ко­е­то ги раз­де­ля, бъ­де уни­що­же­но от из­б­ли­ка на но­ва мъдрост.

[1974]

Джон В. Атанасов

Писмото е изпратено

до Българската академия на науките

и се съхранява в Научния архив.

СИМЕОНОВ ВЕК

Спиридон Палаузов и неговата дисертация

По­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“ съз­да­ва бъл­га­ри­нът Спи­ри­дон Па­ла­у­зов. Наслед­ник на го­лям род тър­гов­ци от Габ­ро­во, за­се­ле­ни в Оде­са, той е еднов­ре­мен­но кру­пен пред­при­е­мач и ро­до­на­чал­ник на но­ва­та бъл­гар­ска исто­ри­чес­ка на­у­ка за Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ме­ди­е­вис­ти­ка) .

В сре­да­та на ми­на­лия век Па­ла­у­зов учи ико­но­ми­ка в Бон, Хай­дел­берг и Мюн­хен. В Гер­ма­ния ста­ва док­тор по ико­но­ми­чес­ки на­у­ки. За­ни­ма­ва се усър­дно с тър­гов­ска дей­ност.

През 1852 г. Па­ла­у­зов за­щи­ща­ва с пъ­лен ус­пех док­тор­ска ди­сер­та­ция по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Исто­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на универси­те­та в Пе­тер­бург. Тя има заг­ла­вие „Ве­кът на бъл­гар­ския цар Симе­он“ и е от­пе­ча­та­на под съ­що­то заг­ла­вие в ти­пог­ра­фи­я­та на Петербургска­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Основ­ни по­ло­же­ния в ди­сер­та­ци­я­та

I. При­об­ща­ва­не­то на вол­жки­те и вол­жко-ду­нав­ски­те бъл­га­ри, а след то­ва при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­ство­то от Бо­рис и не­го­вия двор окон­ча­тел­но ут­вър­жда­ват по­ли­ти­чес­ка­та са­мос­то­я­тел­ност на Бъл­га­рия ка­то сла­вян­ска дър­жа­ва.

II.Лич­нос­тта на Си­ме­он и по­ли­ти­чес­ко­то със­то­я­ние на съ­сед­ни­те държа­ви ста­ват при­чи­на за осо­бе­ния въз­ход на Бъл­га­рия в на­ча­ло­то на Х век.

III.Съз­да­ва­не­то на цър­ков­носла­вян­ска пис­ме­ност ста­ва чрез трудовете на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, на­пи­са­ни из­вън Бъл­га­рия; но ней­но­то ус­ко­ря­ва­не и по-на­та­тъш­но раз­ви­тие се из­вър­шва в Бъл­га­рия, осо­бе­но при мъд­рия при­ем­ник на Бо­рис – Си­ме­он.

IV.Цър­ков­носла­вян­ска­та пис­ме­ност в Бъл­га­рия при­до­би­ва осо­бен харак­тер, кой­то от­кри­ва­ме в най-древ­ни­те ръ­ко­пи­си.

V. Гла­го­ли­чес­ка­та пис­ме­ност в он­зи вид, в кой­то я поз­на­ва­ме по най-древ­ни­те кни­жов­ни па­мет­ни­ци, по­лу­ча­ва сво­е­то на­ча­ло в Бъл­га­рия през ца­ру­ва­не­то на Си­ме­он. От Бъл­га­рия тя пре­ми­на­ва в дру­ги зе­ми.

Заключение

„Ка­то ос­та­вям нас­тра­на на­род­на­та сло­вес­ност и ка­то се връ­щам от­но­во към книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те от ве­ка на бъл­гар­ския цар Си­ме­он, на­дя­вам се да ос­та­на без­прис­трас­тен, ако за­я­вя, че бъл­га­ри­те имат право да се гор­де­ят с та­зи епо­ха, ед­нак­во дос­то­па­мет­на и с политическите пос­ти­же­ния на тех­ни­те пред­ци, и с тях­на­та литературно-на­уч­на дей­ност.

Бъ­де­щи­те от­кри­тия и из­след­ва­ния на фи­ло­ло­зи­те – дай Бо­же! – ще до­ка­жат то­ва с нес­рав­ни­мо по-раз­но­об­раз­ни све­де­ния, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но се­га, ко­га­то про­уч­ва­не­то на бъл­гар­ски­те древ­ни па­мет­ни­ци ед­ва е за­поч­на­то с уси­ли­я­та на мал­ци­на тру­же­ни­ци на мла­да­та славянска на­у­ка.“

Ма­гис­тър­с­ка­та ди­сер­та­ция е под­гот­ве­на под пря­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во на рус­кия учен-сла­вист Измаил Срез­нев­с­ки. Тя е за­щи­те­на на 2 май – де­нят на кон­чи­на­та на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Па­ла­у­зов има не­ве­ро­ят­на не са­мо за вре­ме­то си еру­ди­ция. Той пол­з­ва ста­рог­ръц­ки, ла­тин­с­ки, нем­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и всич­ки сла­вян­с­ки ези­ци. Не­го­ва­та кни­га по­па­да в го­ле­мите биб­ли­о­те­ки на Ев­ро­па, а съ­що и в по­ро­бе­на Бъл­га­рия. Не­кол­кок­рат­но „Цариг­рад­с­ки вес­т­ник“ из­вес­тя­ва за по­я­ва­та й:

„То­ва со­чи­не­ние пре­воз­хож­да вся­ко пох­ва­ле­ние. Оно со­дер­жа­ва ед­но ис­то­ри­чес­ко опи­са­ние вър­ху Бол­гар­с­ка­та на­ша пис­меност, при царствова­ни­е­то на Си­ме­о­на, ца­ря Бол­гар­с­ка­го, с раз­ни от­лич­ни замечания“ (бр. 93, 94 и 100 от 1852 г.).

***

Додатък. Евро­па друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва. Извес­тни­ят българ­ски ин­те­лек­ту­а­лец Пе­тър Ува­ли­ев, жи­вял го­ди­ни на­ред в из­гна­ние от­та­тък Ла­ман­ша и об­хва­нат в края на своя жи­вот от тре­во­жен раз­ми­съл за съд­ба­та на род­на­та мал­ка Бъл­га­рия, на­ми­ра ду­шев­на опо­ра във възроденото Апри­ло­во заг­ла­вие „Ден­ни­ца“ – ка­то наз­ва­ние на спи­са­ние, спис­ва­но от учи­те­ли и уче­ни­ци на Апри­лов­ска­та гим­на­зия. В свое предаване на бъл­гар­ски език по Би Би Си той да­ва ви­со­ка оцен­ка на първото свет­ско учи­ли­ще. По то­зи по­вод при­пом­ня свой раз­го­вор с Ро­ман Якоб­сон, рус­ки ев­ре­ин, за­се­лен в САЩ, един от зна­ме­ни­ти­те сла­вис­ти на ХХ век, ог­ла­вя­вал дъл­ги го­ди­ни ка­тед­ра в Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. Якобсон каз­ва на Ува­ли­ев: 

„Вие, бъл­га­ри­те, тряб­ва да има­те яс­но съз­на­ние как­во оз­на­ча­ва още през де­се­тия век гла­ва на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва да бъ­де един чо­век ка­то цар Си­ме­он, за­вър­шил шко­ла­та Маг­на­у­ра в Ца­риг­рад.

То­ва е въз­мож­но най-ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние за вре­ме­то си. Евро­паот оно­ва вре­ме и дъл­го след то­ва друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва“.