СЪКРОВИЩА ПОД НОСА НИ

_{Или как австрийският музиколог д-р Жералд Флориан Меснер открива бистришкия триглас}

Една докторска дисертация във Виенския университет откри за Европа единствения по рода си бистришки триглас, оцелял до наши дни на километри от София, в полите на Витоша. Името на откривателя е Жералд - Флориан Меснер (Gerald Florian Messner), времето - седемдесетте години на отминалия век. Пряка заслуга има именитият изследовател на българската фолклорна музика проф. Стоян Джуджев, доктор на Сорбоната, родом панагюрец.

 Младият австриец идва в София за конкурса на млади оперни певци. Не му провървява твърде в състезанието, но се сближава с много хора, които му откриват какви са истинските българи. Новите му приятели го отвеждат и в Бистрица. Там Меснер чува за пръв път записи на местните народни певици, направени от Асен Александров. Тогава той не може да повярва на ушите си: възможно ли е в наши дни да съществува в живата музикална практика пеене, което да звучи толкова архаично?! Така случайно-неслучайно той се заема с изследване на българската народна песен, което го завладява толкова дълбоко, че сам се учудва на себе си. Той усеща, че е изправен пред музикална култура, твърде различна от средноевропейската. А нали тъкмо Виена е музикалната столица на Европа!

 Меснер започва да следва музикознание във Виенския университет. Едновременно с музиката на българите се заема да овладее и техния език. Помага му славянската основа на семейството, което има словенска и чешка кръв. Слуша безброй пъти не само песните на бистричанки, но и неподражаемите им разкази. Познавайки законите на школуваното пеене, той се убеждава, че песенният стил на Бистрица съвсем не е "първобитен опит за многогласие", както твърдят някои, а нещо много по-сложно.

Застоява се по-задълго в Бистрица. Прави специализирана анкета - къде са пели местните жени, при какви поводи, кои песни? Защо при всяка отделна песен се подреждат различно. Оказва се, че под покрив, в стая, те интуитивно усещат резонанса и се стремят към акустични условия при пеенето на открито. Мелодията им се изплита от три гласа: "ока", "бучи право" и "бучи криво". Българските музиколози дотогава не са различили бистришкия триглас, а той другаде наистина е непознат. Меснер означава явлението като "интерфереционна диафония" и така озаглавява своята докторска дисертация.

Какво се крие зад този термин? Основният тон на песните звучи през цялото време и служи като център, към който се стремят останалите тонове. Невнимателният слушател чува само два гласа, които се кръстосват. Понятието "бучи" издава определен вид постановка на гласа, характерен за пеенето в Източното Средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан. Съществено е да се знае, че тригласната организация се корени както в музикалната, така и в социокултурната сфера. Тя е свидетелство за друг тип изживяване на времето. Ето първата съществена част на феномена "бистришки триглас". Всяка певица има свой ярък характер. Взаимното допълване на техните характери - обикновено певиците са осем на брой - води до сливането им, което е необходимо за този вид пеене. Свидетелство за древност. Лека-полека средноевропейското чувство за превъзходство почва да намалява.

 При подготовката на дисертацията си Меснер тръгва да изследва образци от диафонията в различни части на света. Отива и на Адмиралтейските острови. Стари източници от началото на века отбелязват, че там музикознанието се изправя пред загадъчно явление. Отива Меснер сред папуасите. Пуска им запис от песни от Бистрица. Казват му: "Това е музика от островите Би-Пи, само че звучи странно, понеже не се разбират думите!..." Меснер обяснява, че това е музика от Европа ("папуасите не са чували нищо за България"). Отговарят му категорично: европейците не пеят така, както пеят тези жени от записа. Те пеят мисионерски песни или "рок-енд-рол", казват папуасите. За по-убедително правят имитации. "Така, както чухме, пеем само ние...", заключават те. След като виждат цветни диапозитиви от Бистрица, папуасите изпитват почуда и радост от своето откритие.

През 1976 г. Меснер защитава с голям успех своята докторска дисертация за бистришката интерферационна диафония. В последвалите години новата информация постепенно прониква сред музиколозите. Сам новият доктор изнася лекции в различни университети по света - на Филипините, в Нова Зеландия, в Австралия, Хавайските острови, Калифорния, Тексас, Колумбийския университет на САЩ в Ню Йорк, в Берлин, в Полша, Югославия и другаде.

 Днешните бистришки певици са напълно сраснати със собствената си традиция и тя е неотделима от начина им на живот. Те нищо не правят "на ужким"! Но тази жизненост и песента им ще си отидат заедно с тях. Защото тя е не само в пресъздаването, а и в опита на живота им, в семето, заложено от хора, също живели в тази традиция. Подобен е опитът на различни култури, преживели същата ситуация и сполетени от същата съдба. Когато хората променят своя бит, песните им загубват смисъла и предназначението си. Но австрийският музиколог призовава: "Не забравяйте тези песни!"

Консултант и научен ръководител на дисертацията "Интерферационна диафония в село Бистрица. Изследвания върху многогласните песенни форми на едно село в Средна Западна България" е световноизвестният австрийски учен - музиколог Франц Фьодермайер. Дисертацията е истинска изненада за световните музиколожки среди. Тя доказва съществуването на отмиращи остатъци от много стара звукова система, която напомня за една много висока музикална и танцова култура, загатната от митологията на древните траки, фриги, елини. Проф. Д-р Стоян Джуджев, почетен доктор на Сорбоната, който през 30-те години на отминалия век защищава в нея дисертация върху българската народна песен, също консултира пряко Меснер в присъствието на самите бистришки певици, утвърждава:

"Парадоксално е, че ние имаме цялото това звуково богатство, всички тия макротонове и микроинтервали, така да се каже, под носа ни. Но не можем да ги чуем, понеже нашата слухова острота е притъпена от темперования строй на западната композиторска музика.”

Естетическият кодекс на бистришките певици не се отличава твърде много от нормите на западноевропейската музикална естетика, но той е диаметрално противоположен на тях. Бистришкият триглас е в открит конфликт със западната полифония и хармония. Хармоничният принцип на шопския музикален диалект може да се нарече "хармония на дисонанса". Бистришката диафония открива широко поле за по-нататъшни изследвания. След забележителната студия на д-р Меснер българската фолклорна наука навлиза в нов етап на развитие. Най-ценен принос за това дава бистришкият вокален стил, запазен в своята кристална чистота благодарение на женската певческа група от селото. Знаем ли прочее с какво наистина сме богати! И дали прословутото шопско твърдоглавие няма и положителни измерения? Благодарение на него под носа ни са съхранени съкровища чак до началото на третото хилядолетие.

След защитата на докторската дисертация на Жералд Меснер във Виенския университет "Интерферационна диафония в Бистрица" местните певици бяха удостоени и с голямата Хердерова награда редом с други светила на съвременната европейска култура. По този повод Хердеровата фондация покани бистричанки на почивка в нейно имение край Хамбург. Осемте жени отиват в Германия, като носят със себе си странен реквизит: кобилици, менци, хурки и прочие. Преминават по транспортните ленти на летищата тези техни домашни потребици - за удивление на всякакви пътници. Настаняват ги в някаква вила, подобна на замък край Северното море. Радват се на песните им. Ала остава много свободно време. И нали не са свикнали да седят със скръстени ръце, докато се разхождат из зелената морава, бистричанки съзират из нея стръкове киселец. Разгеле! Ще им разточат на немците една хубава баница със зелена подплънка. Така дават да се разбере, че техните единствени по рода си древни мелодии са наистина неотделими от начин на живот, сраснат с природата. Както впрочем твърди в дисертацията си и виенският доктор по музикознание.

На връщане обаче кобилиците на бистричанки някъде засядат по транспортните ленти на летищата и жените се прибират вкъщи без тях. Друга година ги поканват на фестивал в Загреб. Момчето, което трябвало да ги посрещне на гарата, закъсняло. Бистричанки без бавене свили едно хоро насред мегдана, както са си били с шопските носии. Подхванали и песен. Нямало как посрещачът им да не ги разпознае сред навалицата. Явяват се на фестивала, представят се. Ала една от жените на връщане нещо се замотала из кулисите на театъра. Вървяла между някакви огледала и заблудена, че с нея вървят все същите жени с шопски носии, излязла от страничен вход, та се загубила сам-саменичка из града. Броят се жените една по една - няма я баба Катина! Имало според тогавашните правила "изкуствовед" в групата. Поприщил се човекът от притеснение и страх дали няма да се върне в София без баба ти Катина...

Подобно нещо не може да измисли и филмовият майстор от Бусманци Рангел Вълчанов. Всичко друго става от пременена в шарено бистришка шопкиня - само не и невъзвръщенка, нали? И то не само поради носията, а по дълбоки вътрешни причини. И заради внучетата, разбира се, които очакват шекер и кукла от Загреб. Ала по онова време страхове имаше безмерни, та и това подозрение е обяснимо. Баба Катина така или иначе сама открила мястото за нощувка. Но и излиза име "Баба Фестивалка". Като се прибират в Бистрица, осемте жени, вместо да разказват на близките си за балканските си пътеки, по-присъщо им е да изпеят песен:

"Тръгнали са осем баби, осем баби бистричанки, осем баби щуроглави. Една била щуроглава, друга била празноглава, а третата акъл нема - сите били кусурлии. Па тръгнали по държави да се баби надпеват... Па си влака погрешили - нема кой да ги посрещне... Па стояха, па чекаха, па чекаха ден до пладне. Па се баби разиграха, па се баби разпеяха... Па се чудат и се маят къде баби да се деват... Въжа носят да се бесят - нема дърво да си найдат, вода нема да се давят... Ето иде младо момче, младо момче небричено, па си пита осем баби: "Вие ли сте бистричанки?" Отговарят осем баби: "Та ние сме бистричанки!..." Па се баби разсмеяха, па се баби разпеяха!..."

                                                       Бистришките баби 2008г.

КИРИЛИЦАТА ВЛИЗА В ЕВРОПА ЧРЕЗ БЪЛГАРИЯ

"Цар Симеон сред книжовниците във Велики Преслав".
Из цикъла "Златният век". Художник Алфонс Муха (30-те години на XX в.)

               

Преди три десетилетия в околностите на Провадия, при гара Равна, иманяри попаднаха с булдозер на останки от древен манастир. Сетне археолозите, ръководени от д-р Казимир Попконстанинов, разкриха неизвестно светилище от ІХ век. То е извънредно богато на каменни надписи и рисунки върху варовиковите стени на църквата. Чуждестранни изследователи на старината, които по време на международен колоквиум по старобългаристика в София пожелаха лично на място да разгледат разкопките, отсъдиха, че това откритие променя представата  за най-ранния период на славянската култура. Нали ръкописите, достигнали до нас, са все от по-късно време.

В манастира са съхранeни повече от 20 каменни надписа на шест древни езици: старогръцки, латински, старобългарски /глаголически и кирилски/, рунически, двуезични. Един от тях точно датира освещаването на църквата и нейния патрон – то е станало на празника Гергьовден през 889 година, а църквата е посветена на Св. Богородица.

Върху стените не са изписани само имена на светци, а има и доста женски имена от простолюдието. Следва да се знае, че по онова време манастирите са били смесени. Някоя си Марина била пропъдена оттам, понеже забременяла / наречена е „кучка проклета” поради волното си поведение, с което размирила манастира/.

Най-ценен е надписът, в който изрично е цитиран папа Климент Римски, третият по ред римски папа. Както се знае, Кирил и Методий откриват в морето край Херсонес неговите мощи – „с ръждясала котва на шията”. Когато те ги отнасят ритуално през цяла Европа като необикновен дар на тогавашния папа Адриан ІІ, той най-тържествено ги посреща в Рим с огромно множество и спечелват неговото благословение на свещените славянски книги с разрешение да изнесат богослужение на славянски език в пет големи тукашни църкви. Това събитие е означено понастящем с паметна плоча върху стените на църквата „Санта Мария Маджоре”, открита от българския президент Георги Първанов / подменена впоследствие от премиера Бойко Брисов заради две пропуснати запетайки в нейния текст, изписан на италиански и български език./.

Така че кирилицата е изобретена в Плиска и Преслав – събитие, доказано с изсечени върху камък безспорни свидетелства. В един друг манастир край шуменското село Черноглавци бяха открити по-късно 84 каменни надписа, включая и един с глаголица. А в земите на Моравия след многодишни разкопки е намерен един-единствен каменен надпис на кирилица - и той е посветен на българския княз Персиан.

Надписите във Филипи, Северна Гърция, и Главиница /Балши/ в Албания са на гръцки език.

 През 1992 г. при приемането на България в Съвета на Европа председателят на Парламентарната асамблея Мигел Мартинес, по убеждения социалист, имаше всички основания официално да заяви, че с България в Стария континент влиза и една нова азбука-кирилицата, както е исторически достоверно и справедливо. Италианският премиер Романо Проди предложи тогава върху евробанкнотата  редом с надписите на гръцки и латински да има и кирилски надпис Европейската конституция беше подписана и на български език. Докладът за присъединяването на България към Европейския съюз също е написан и на български език. В него изричен раздел огласява кирилицата за трета официална азбука на Европа като „самобитен български принос в културата на Европа”. По идея на тогавашната министърка по европейските въпроси Меглена Кунева българският химн „Върви, народе възродени” беше преведен на всички европейски езици и разпространен нашироко.

Историята ни предлага възвръщане към началото на славянската култура, която е приета равноправно от останалите европейски народи. Именно така си представяме ние нашето приобщаване към Европа – като отдавнашни европейци със значим принос в културата на континента, а не като новодошли натрапници, приети по милост в антрето на общия ни дом. Да се знае: люлка сме, а не заден двор!...

 Да припомним също, че първоначалното название на Европа се отнася за областите около Проливите възоснова на древната легенда за похищението на Европа от Зевс, преобразен като бик. И е по-естествено западняците да казват  „Отиваме в Европа” като се качват на самолета на път за Несебър или Созопол, а не ние да  изричаме обратното, отивайки в  Щутгарт или Тулуза.

Духовното здраве на европейците наистина зависи пряко от дълбокото осъзнаване на техните истински корени.

/Ала какво да им речем като видят как по софийските улици нашироко шества латиницата. Дори един наш бивш президент-китарист навръх 24 май, досами паметника на изобретателите на славянската азбука, не се посвени да предложи да сме си помислили дали не трябва да си сменим вече азбукатга, за да станем истински европейци.../

Додатък

 В преамбюла на преправената напоследък Конституция на Република Словакия е вписано, че  Кирило-Методиевото дело е в основата на съвременната словашка култура.

Колко по-съществени основания имаме ние, българите, да сторим същото, нека да се

попитаме.

В. 100 вести”-Габрово,  22 март 2005 г.

Преписано, разширено и допълнено на 27 януари 2011 г., четвъртък .

КЪМ ЕВРОПА – ЗАДНЕШКОМ!?

Разговор с проф. Джанкарло Джираудо от университета във Венеция

Слободия. Слободия тя надува, побола тя е слободия-широко ти е около врата, та не знаеш какво правиш. Слободия-печена божура. Слободия-поразия. Слободията е по-тяжка /по-лоша/ и от неволията. Сиромашията може да ся търпи, а слободия не може.

Найден Геров. ”Речник на Българския еазик”, час пета, Пловдив, Държавна печатница „Съгласие”, 1904.

„Манафи - в парламента!” – не преставаше да се удивлява Бай Кою Янков като един истински  природен българин, наследникът на габровеца  Райчо Каролев и възрожденски калоферски род, още в зората на уж-демокрацията. И добавяше тихичко: „Ала не сме ние у д.../ дупе / правени...” Добре че не е жив сега да гледа докъде стигнаха българските работи.

По същото време, когато първите „свободни” издания  придадоха на сергиите вътрешния вид на гинекологичен кабинет, всъщност мераклиите се радваха на отпечатани изрезки и копировки от всякакви европейски издания. По-евтино беше така, вместо да се представят нашенски голотии. Задници можеха да се намерят всякакви. Още не бе обявен явно конкурсът за най-угледно дупе.

Така или иначе тръгнахме към Европа не с лицето напред – според най-ценното, което сме дали на Европа и света от векове до днес. Ами заднешком!

 Споделих горното преди време в разговор с един виден професор от университета на Венеция  на име ДжанкарлоДжираудо, завършил история в Ленинград, гост на Научния център „Дуйчев”. Той доста се развесели и поиска разрешение да ползва този образ за лекциите пред своите студенти.

Всичко щеше да бъде наред и понастоящем по време на публичната демонстрация на содомитския грях в центъра на столицата ни, ако истинската демокрация беше налице. И това ли е сега най-яркото потвърждение, че сме я постигнали, нека да се попитаме.

Пази Боже сляпо да прогледа!

Материал за размишление за социолози и несоциолози: как стана така, че ние съединихме най-лошото от социализма с най-лошото от капитализма, вместо да сторим обратното, както другаде го правят? Дори се радваме и гордеем при това.

Или речено по нашему: ние ли се криво молихме – или ни Господ криво разбра...Накъде сме се отправили с тая крива молитва наистина.

Но докато мнозина се претрепваха да разхвърлят камъните /прелисти Библията-Еклесиаст/, други в същото време не преставаха да ги събират. Въпреки всичко.                                                                                                 

Да завършва със сененцията на проф. Джираудо „ В идеалната система на ценностите най-важно е чувството за история”. С пояснението, че на старогръцки език думата „политес” означава ” гражданин”, а думата „идиотес” – „случаен човек без памет”. Е, граждани ли сме или идиоти, както ни е нарекъл преди толкова време великият Калоферец?...
С извинение: Илия Пехливанов

ГАБРОВСКИ КАВАЛ В БРИТАНСКИЯ МУЗЕЙ

Мерсия Макдермот

През 1967 г.. в Лондон е издадена на английски език книгата „Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България от ХІХ век.”, осъществена и разпространена по цял свят от престижното издателство „Джордж Алън енд Ънуин”. Тъкмо това издание безспорно е разпространило засега най-пространната представа за Българското възраждане в чужбина.

На 9 юни 2009 г. пред лондончани бе представено ново българско издание на книгата на английски език . Сториха това Общобългарският комитет и Фондация „Васил Левски” според своята дългосрочна програма за запознаване на чуждата общественост с личността и делото на Апостола на българската свобода.

По тази програма на 3 март 2009 г. в Европейския парламент в Брюксел имаше нарочно тържество, което подготвиха група наши евродепутати от разни партии.

Голямата съвременна българистка Мерсия Макдермот всъщност продължава стореното от видни представител на английскатата обществена мисъл от предишните векове като Уйлям Гладстон, Джорджина Маккензи и Аделина Ърби,  Леди Странгфорд, Джеймз Баучер и други. По достойнство тя бе удостоена като почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Получи високи държавни награди. Нейните книги за Гоце Делче и Яне Сандански ги има във всяка голяма библиотека. Като се завърна след пенсионирането си в Англия тя издаде на английски език илюстрован сборник за български народни обичаи.Чакат своя издател нейни книги за богомилството и Димитър Благев.

Мерсия прояви жив интерес към Габрово. Бе официален гост на града през 1971 година. Разговаря тогава  с кмета Карл Кандулков. Първа се разписа в книгата за почетни гости на Дома на хумора и сатирата. Водеше със себе си дъщерята Александра, по професия инженер-химик, която живее понастоящем в Щатите.

Най-силно Мерсия Макдермот подкрепи тримата майстори, които цели четири десетилетия ваяха паметника на Левски в гората между Етъра и Соколския мнастир. Двамата с Петко Тотев я заведохме да го види. Фотографирахме се край него. Сетне отпечатахме в „Антени” нейния  собственоръчен автограф на български език:

 „Такъв паметник няма никъде по света...”

Братята Кою и Любен Янкови /Георги Танков не беше в града по това време/ подариха на Мерсия един кавал, който бяха доставили от известен шипчански майстор, с гравиран върху  него дарствен надпис.

Неотдавна в писмо до своята близка приятелка Ана Райкова тя потвърди, че е предала своята богата колекция от български носии в Британския музей. Заедно с нея – и този габровски кавал.

Засега това е единственият подобен паметник от земята на Орфей. Не е изложен в някаква експозиция. Съхранява се най-надеждно под номер в музейните фондове.

в."100 вести"  Габрово - 2010г.

ТЪРСЕЙКИ КОНСТИТУЦИИТЕ НА ЛЕВСКИ

Генчо Стоев

Писателят Генчо Стоев според оценката на видни европейски литературоведи е сред тримата най-ценни представители на изящната словесност за Стария континент от отминалия ХХ век. Неговата немноголовна повест „Цената на златото” , която представя драмата на априлци, сродна на класически грагедии, е преведена на десетина езика. Само че връстниците на чушкопека не го имат за нищо, а в поредицата на Издателство „Захарий Стоянов” авторът се крие някъде вкрая сред стотината български класици.

Продължението на тази повест се нарича „Завръщане”. Тя започва с последния ден на въстанието в Перущенската черква „Св. Архангел Михаил”. А оцелелият Павел Хадживранев се озовава сетне в Цариград. Съпроводен от младата българка Мария, той се завръща отново в родината. С каква цел я потърсва сега?

Воден от своите републикански мечтания, той тръгва да търси Конституциите на Левски, за които бил чул, че са укрити ...някъде по таваните на стара къща в градеца Дряново!

Генчо Стоев беше близък приятел и нещо като съредактор на седмичника „Антени” Били сме заедно с него  неведнъж в Перущица. С пътуващата книжарница „Матей Преображенски” пътувахме десетина дни из Пиринско по следите на една новоткрита песен „Е, комита море, Васил Левски”.

Уговорих с читалище „Развитие” среща с него за дряновските читатели. Той самият я пожела. Запитаха го тогава защо именно в Дряново според неговото писателско прозрение е възможно да има следи от Конституциите на Левски.

Отговорът бе:

” Когато бях преди години в Цариград, разговарях там с клисаря на българската черква „Св.Стефан” в квартала Фенер. Той ми каза, че е родом от Дряново. Само че е вече доста възрастен и едва ли ще може да  види Дряново отново. Името му съм забравил...За мен е естествено в годините след падането на Търново столични родове да са се придвижили към Балкана и да са останали именно тук.”

Беше на срещата и краеведката Бонка Тихова. Тя побърза да потвърди, че наистина има такива дряновски родове. Следователно писателкото усещане не беше подвело автора на повестта „Завръщане”.

Дали днешни невръстни дряновчета ше прелистят тази книга – тя не е никак дебела, да попитаме накрая.

Ходихме тогава на гости у Дора Ганчева. Сетне отидохме с колата на „Антени” и до Дряновския манастир. Съпровождаше ни Генчо Генев,  наследник на Генчо Светогореца, строил крепости и манастири и в самия Цариград, в Силистра, и на Света гора, и дядо му Генчо, възстановявал манастира след битката, сравнявана от генерал Фазлъ паша с битката при Севастопол.

Като спряхме пред мавзолея с костите на избитите четници, пред италианската скулптура на въстаник, когото тукашните хора наричат свойски Бачо Киро, Големият Генчо изповяда:

„Какво ли му е било на белочерковския даскал да тръгне със свои ученици на явна гибел наистина...”

Може да се обсъжда това днес не само в часовете по българска литература.