ЗА БУКВИТЕ ПО БНТ

И защо следваше да се харчи цял един час скъпоценно телевизионно време на първото предаване по Първа програма  относно основния български влог в европейската култура, за да се води безсмислен разговор с един господин, който си позволавя да не уважи търсенията на поколения учени и изследователи на Средновековието  от разни страни в продължение на два века!

Маргарет  Димитрова, като един от най-дейните днешни кирилометодиевисти  и Пламен Павлов с опита си на водещ телевизионно предаване по друга гледана и в странство  телевизия се опитаха да насочат донякъде  разговора към главното: двете старобългарски азбуки са  създадени като средство за християнизация на половин Европа; в тях е закодирано Христовото учение по неповторим начин; с изкования по такъв начин нов език са пренесени от Византия към славянския свят ценности от най-сложните философски творби на древната литература. (А дали братята Кирил и Методий имат български произход е второстепенен и третостепенен въпрос наистина.)

Появява си реална опасност  предстоящият Трети конгрес по българистика в София, който ще заседава тъкмо около Кирило-Методиевия празннк, да бъде отклонен в погрешна и непродуктивна посока!

/Не за пръв път се отваря дума: „Българи ли са Кирил и Методий?”. Някои твърдят дори, че те са от рода  Дуло. Наши приятели от чужбина се гаврят по този повод с нас: „Добре, Кирил е българин, а Методий - грък...”/

Написано на ранина във вторник сутринта, 14 май 2013 г.

                                                                   

УМБЕРТО ЕКО

Виден писател и философ-семиотик, преподавател в Болонския университет

„Изпитвам голямо любопитство към древните български букви. Поразен съм от графическото съвършенство на глаголицата. Нейната символика – т ТРИЪГЪЛНИК, КРЪГ, КРЪСТ – е твърде многозначителна. Това не може да бъде случайно.

Средновековният „Физиолог” е истински бестселър за онези времена, когато  всички хора са четели книги. Той представлява своеобразна енциклопедия на животните, разглеждани като религиозни и морални символи. Особено ценни са онези животни, които вече са изчезнали от земите ни. Например лъвът, подгонен от ловци, заличава дирите си с опашка.

Не е ли това символът на Христос, който изкупва нашите човешки грехове?

Целият средновековен свят вярва, че животните от „Физиолога” наистина съществуват.  Тогавашните хора са убедени, че лъвът има по-голямо въображение от своя преследвач. Това е една много уместна метафора на средновековната култура.”

Умберто Еко е провъзгласен за почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, декември 1992 г.

АНТОАН МЕЙЕ

Френски славист /1866-1936/

 „Кирилицата е една от най-съвършените писмени системи в света.”

ГАБРОВО ПРЕЗ 7О-ТЕ

 Очерк на Мерсия Макдермот в английско списание

Видната съвременна българистка проф. д-р Мерсия Макдермот неотдавна навърши 87 години. Тя живее понастоящем в английското градче Уортинг, северно от Лондон на брега на Ламанша. Есенният брой за 2012 г. на списание, издавано от Асоциацията „Уйлям Морис”, публикува неин пространен очерк за Мерсия Макдермот под заглавие „Заводи подкрепят изкуството и възможностите за развлечение:  възспоминания за социалистическа България.

 Специално за читателите на в. „100 вести”авторката предостави копие от този очерк.

 Преди 40 години един български журналист ми подари материали за Габрово и илюстрована картичка с картината „Васил Априлов и габровски първенци даряват за ново училище”. Това възбуди у мен интерес да видя самата картина. Преди това бях при  художника Цанко Лавренов в неговия софийски дом.

Заедно с моя приятелка – деятел на английските профсъюзи посетихме тогавашния Електротелферен завод „Подем” в северната промишлена зона на града. В приемната на завода  ни показаха картината, поставена в специална витрина пред панорамен изглед на възрожденско Габрово. Разгледахме с удивление и каменната стена в двора, върху която са изсечени ключови събития от българската история от основаването на българската държава през 681 г. до наши дни, древни сентенции и стихове на видни български поети. Това наистина е твърде необичайно и значимо за един завод, красиво и вълнуващо. Изказахме своето възхищение пред домакините, а те скромно отвърнаха, че това е присъщо  за габровските работници, които са предприемчиви по природа  и пълни с всякакви подобни идеи.

В града е построен внушителен Дом на културата. Негов автор е архитектът Карл Кандулков,  председател на градския народен съвт, който през своята младост като студент в Германия попада като затворник в концентрациония лагер „Бухенвалд” и успява да избяга оттам при един масов разстрел. Трудно е той да  бъде  намерен в своя кабинет, понеже непрестанно обикаля града със свои нои проекти в ръка.

Една от неговите най-необикновени идеи е да преустрои бивша фабрика като международен Дом на хумора!

Тук вече се уреждаше биенале на хумора и сатирата и карнавал, в чието начало, естествено, върви кукла на огромна котка – символът на Габпово,  с двамина мъже отстрани, а нейната  опашка се отрязва ритуално под всеобщи радостни възгласи. Аз и моята дъщеря Александра бяхме сред първите посетители на Дома. Разгледахме току-що откритите изложби и галерии в него и получихме честта да се разпишем на първата страница в Книгата за почетни гости.

Видимо през 70-те години  Габрово изглежда беше образец за другите български градове и се доближаваше до моята собствена представа за един социалистически град, отколкото само място за развлечение и забавление. Завод „Подем” и Домът на хумора не бяха изолирани примери за това. Целият град беше обзет от нови идеи и  самочувствие. 

Стремежът към новото обаче не означаваше да се забрави старото. Съхранен бе един стар  квартал в центъра на града с часовникова кула.  Стари занаяти оживяха в етнографски парк  със стари къщи и работилници, в който посетителите  можеха да видят воденичари, златари, обущари и много други майстори, които работят с традиционни инструменти и техника, включително падаща вода. На всичко отгоре тук дори имаше двойка от котките Манкс – подарък от Спикера на парламента на о-в Мен в Ирландско море Джордж Керуиш, който бе посетил официално Габрово със своята съпруга.

А какво собствено .се случи след всичко това, че капитализмът се върна отново в България, аз самата не знам, но  се боя, че не е на добро. Възвърна се безработицата.  Високо образовани млади българи тръгват да търсят препитание в чужбина.

Извлечение от очерка направи със свои думи Илия Пехливанов. 

ЦАРЯТ ЗАЛЮБВА ЕВРЕЙКА

Еврейското присъствие във Второто българско царство е твърде осезателно. Документира го и рисунката на царския пчелар Димитър от търновското село Мусина в Брашовския миней от ХІV век. На нея над Евтимиевата черква „Възнесение Господне” на хълма Царевец е изобразена Давидова звезда.

При управлението на  Цар Иван Александър настъпва Втори Златен век на книжнината и изкуствата.

В съзнанието на народа ни търновският владетел остава и с прищявката си на стари години да изостави царица Теодора и се оженва за еврейката Сара, като я поставя до своя престол като царица. Както свидетелства историографът Мавро Орбини, той я вижда за пръв път на някакъв съдебен процес, а византийският хронист Халкокондил добавя, че еврейката го „наранява в сърцето”. Царят отпраща влашката царица в манастир и без колебание покръства еврейката с името Теодора, която става ревностна християнка. Тя щедро дарява черкви и манастири. Нейният първороден син Иван Шишман е провъзгласен за престолонаследник.

Угрижен да разгадае особеностите на българската историческа съдба, народният поет Иван Вазов посвещава своя повест на цар Иван Александър. По-късно той пише и драма на същата тема под многозначителното заглавие „Към пропаст”. В нея той предава две неизвестни народни песни. Ето първата от тях:

Де се е чуло, мамо, видяло

цар да залиби мома еврейка?

Саро ле, Саро, божур в градина,

Саро ле, Саро, ясна зорнице!

Сeднала Сара на трем високи,

тихом си ниже ситни бисери.

Песен си пее и си говори:

„Цар ме залиби, цар ме милува,

бяла царица аз ще да стана,

бяла царица, светла кралица...”

Саро ле, Саро, божур в градина,

Саро ле, Саро, ясна зорнице.

Така пеят болярите и царската стража по време на сватбената веселба. Логотетът Раксин, велик болярин на преклонна възраст, пророкува наближаващото бедствие на държавата пред чуждоземни нашественици. Знак за това е и другата народна песен:

Де се , мале, чудо видяло

цар да залиби пуста еврейка!

Саро ле, Саро, дяволска дъще...

Вазовата пиеса е поставена за първи път в Народния театър през октомври 1908 г. под режисурата на артиста Иван Попов. В нея Сара е облечена с богата свилена еврейска носия, украсена с бисери. В последното действие тя се явява като царица с корона на главата  и в багреница.

Царица Тедора е увековечена върху началната страница на Иван Александровото четвероевангелие от 1356 г., което се съхранява в Британския музей в Лондон и на два пъти бе показвано в Криптата на катедралния храм „Св. Александър Невски” в София през 80-те години на миналия век.

И нещо лично: Честит бях да го видя с очите с през юли 1971 г. в самия музей – беше изложено в един ъгъл близо до до залата с египетските мумии и клинописи. 

 В. „Женско царство”, Страница „Песен и памет”, 2-8 декември 2004 г.

Александровото четвероевангелие от 1356г.

Долни Върпища

Монахини учат на четмо и писмо балканджиите от Горни и Долни Върпища

В книгата си "История на град Дряново" - проф. Петър Чолов пише: "В първите години след Освобождението, Дряново е един от просветните центрове и градът се нарежда на едно от първите места в страната, с 67 процента грамотност при мъжете и 41 процента при жените. Училищата в околните на Дряново селища и махали, в онова време, въпреки не добре уредени, изиграли положителна роля в просвещението." Това важи особено за бедните дряновски селища, сред които са и двете "братски" села Долни и Горни Върпища - села, дали значителни майстори и цели потомствени строителни фамилии. След Освобождението тези две селища наброявали общо 58 къщи и население 326 жители - 26 къщи със 146 жители в Долни Върпища  и 32 къщи и 180 жители в Горни Върпища.

Практичните и предприемчиви строители от двете селища ясно осъзнавали необходимостта и силата на познанието и просветното дело. Този стремеж към ограмотяване, години наред подклаждал мечтите за построяване на училище в селото, "за да дойде просвещението при нас" - както се изразявал знаменитият майстор строител Геню Белчев - Светогореца от Долни Върпища. Водени от неудържимия стремеж за изучаване на българско писмо и четмо, децата на тези две селища изпитвали всеки учебен ден трудностите, особено през тежките зими, когато изминавали 10 километра, за да посещават килийните училища в селата Бочуковци и Чакали.

Освобождението на България от турско робство заварва все още живи бляновете на селяните - дюлгери, да видят своето училище. Дядо Генчо от село Долни Върпища, внук на Светогореца и летописец на рода пише, че най-после /по спомени на баща му уста Георги Генев/, мечтите на местните майстори се сбъдват. Това става още на следващата година след Освобождението и  е свързано непосредствено с рода на Светогореца. След женитбата си, най-големият му син Белчо, построява в южната част на родовото имение нова къща. Започва да живее в нея, но същата година се преселва в село Варана, Павликенско и къщата остава празна. Идва Димитровден и дюлгерите се завръщат.
Майстор Геню Белчев вече в заслужена пенсия и тричленния селски старейшински съвет, свикват общо събрание. Предложението: в къщата да се открие училище се приема. Избира се училищно настоятелство и се утвърждава правилникът за обучение в "частното селско" училище. Годината е 1879. Първият учител е монахиня от Габровския девически манастир. Архиепископ Йосиф Соколски, след установяването си в Киево-Печорската  лавра, предложил монахини от Габровския девически манастир да отидат на обучение в Русия. Така през 1869 година във Флоровския девически манастир в Киев били изпратени монахините-учителки Зиновия Константинова и Елисавета Паскалева. След завръщането си те преподавали в Габровско девическо училище. С помощта на монахинята Олимпиада със светско име Миланка Генева - дъщеря на Светогореца и по-късно игуменка на метоха, за учителка в село Долни Върпища била изпратена монахинята Наталия. Неустоимият дух и вяра в новото начинание, вродената скромност и честолюбие на обикновените трудови селяни впечатлили младата монахиня и тя без условия приела да служи за тяхната кауза. По-късно тя споделя с игуменката Олимпиада: "Откритите селски души, скритият пламък в очите им, техните погледи втренчени в мен, като в икона, както и огромното желание към начинанието, предизвикваха умиление и щастливи мигове, дори сълзи в очите ми".

Първоначално учебната година започнала с 35 ученици. Настоятелството запознало учителката с всичко предостъпено за обучението. Целият горен етаж на двукатата къща бил определен за него: две големи южни стаи, свързани с голям коридор, учителска стая и две стаи оборудвани за жилище на учителката. В утвърдената учебна програма, на първо място стояло желанието на настоятелството: паралелно с обучението на децата, всички мъже в работоспособна възраст да преминат обучение и бъдат ограмотени. През следващата 1880 година в училището, при голям интерес се сформирал курс за обучение на девойки. За целта била настанена още една учителка. Записаните 32 девойки от двете села, по примера на обучението в Руските девически училища се обучавали не само в четмо и писмо, но и в ръкоделие, шиене, плетене и бродиране. Изменила се и програмата за обучението и на момчетата. В учебния процес били включени и някои наложителни практически умения, които бъдещите майстори трябвало да притежават. Започнало обучение, свързано с дърводелски, резбарски и каменоделски умения. Навесът в двора на къщата бил пригоден и оборудван с необходимите материали, приспособления и инструменти. Тези занятия се водели от местни майстори. Създадената по този начин основа, може би е главната причина тези две селища дълги години да дават потомствени строителни фамилии и майстори - оставили значими строителни обекти из Европа и Азия.

За няколко години училището, макар и с пропуски в образователната програма, повдигнало самочувствието и гордостта на жителите от двете селища. Младите девойки били вече предпочитана и търсена партия за женитба, дори и в издигнати и заможни семейства, а за младежите отваряло широко пътя при усвояване на строителния занаят. Частното селско училище изиграло своята основна роля, докато станало възможно строителството на основното училище в село Горни Върпища. То било открито в 1909 година и носело името "Поп Харитон" /единственото училище в България с името на воеводата от Априлското въстание и героя на епопеята в Дряновския манастир/. Това още веднъж доказва неразривната връзка на двете селища с историческия манастир и тяхното преклонение към живота и себеотдаването на героя за свободата на България. Основното училище "Поп Харитон" бе закрито през 1952 година. Последните учители в неговата история са на Дойно Даскала, Борис Даскала, Минчо Момеров и Мяна Вампорова.

Дядо Генчо - летописецът на рода Светогорски, починал на преклонна възраст, оставя в книгата на родословието няколко реда за откриването и живота на килийното селско училище. Според него, всичката писменост около създаването и съществуването на училището, както и личният дневник на учителката монахиня е съхраняван в метоха на Габровския манастир. След събарянето му през 1959 година съдбата на тези документи остава неизвестна.

                                                                                    
                                                    проучи  и написа  Генчо Димитров

Къщата, в която се е намирало първото частно-селско училище в село Долни Върпища

Яко Константину кресту

Матей Петров монах Святопреображенский

– един късен исихаст

Юношата Моно Петров от търновското Ново село, останал през „голямото чумаво време” кръгъл сирак, приема монашество в Иван-Александровия манастир „Св. Преображение Господне” над река Янтра, срещу Евтимиевия манастир „Св. Троица”. На няколко пъти той се заселва в околни  пещери. Там  преседява с Дякон Левски три дена в трескаво обсъждане на идеята за тайна комитетска организация – единствена по рода си в Европа за ХІХ столетие.

В своя най-ранен ръкопис от 1853 г. Отец Матей преписва извадки от проповеди на преподобния Ефрем Сирин – църковен учител от времето на Константин Велики, и на основателя на исихазма Григорий Синаит, като добавя към тях своето „Чудное повествование щу са случи в наши дни сос един отец пустиннолюбний в лето 1840”. Десетина години той престоява в Света гора, будувайки над стари книги в богатите манастирски библиотеки.

Не се е забавил  да пробва сам Гутенберговото изобретение. В новооткритата вилаетска типография на Митхад паша в Ручук той отпечатва  шест свои книги. Една от тях носи заглавие „Подобни на осъмтях гласове”- сборник с най-употребявани при богослужение в църква православни песноопения. В нея има тропари, кондаци и стихири за празниците Богоявление, Сретение Господне, Възкресение Христово, Възнесение, Въздвижение на честния Кръст, Преображение, Три светители, Димитровден. Включени са песни за прослава на  Св. Седмочисленици и Св. Св. Кирил и Методий. /Не ги ли е вписал Левски в самото начало на джобното си тефтерче под диктовката на Матея?/

Досега не се знаеше, че същата книга е издадена повторно през 1924 г. от печатница „Фъртунов и син”. Пазил я е години наред сред личните си вещи йеромонах Севастиян от Бачковския манастир. Ето нейното пълно заглавие:

„Подобиите за осъмтях гласове. Събрани из церковните книги от Матея Петров монах Св. Преображенский, а сега поправил, допълнил и издал игумен архимандрит Кирил Д. Святопреображенский. Второ издание.”

Върху задната корица е отпечатано с църковнославянски букви Матееви стихове: „Възлюблении дети, учете се, докат сте во млади лети, докат още в вас владее младост...”

А на последната празна страничка в книжката е поместен документ, намерен в черковния миней на Петро-Павловския манастир, който е саморъчно написан и подписан от Търновския митрополит Климент: „Записка. На 11 срещу 12 м. август 1893 г. през нощта, часа тъкмо по 12, Горне-Оряховския околийски началник с един старши и двама конни стражари вземаха ме от Петро-Павловския /Лясковски/ манастир, без да ми кажат къде ще ме закарат.”

Това е следа от арестуването на писателя Васил Друмев, заточен по заповед на Стефан Стамболов в Гложенския манастир. Уместно е да припомним  веруюто на бележития духовник: ”ИМА ПРАВОСЛАВИЕ – ИМА И БЪЛГАРИЯ. НЯМА ЛИ ПРАВОСЛАВИЕ – НЯМА И БЪЛГАРИЯ.”

Духовната светлина на Търновската книжовна школа  достига и до ХХ век.