ПРИБЛИЖЕН ДО ХРИСТА

Нов руски филм за Гогол – дело на Наталия Бондарчук

В края на октомври т.г. в София,. Варна и Бургас имаше прекрасно уредена Седмица на руските филми в България. Показани бяха шест съвсем нови киноленти, които за жалост няма да се появят  по нашите екрани. Честити бяха онези, които единствени се срещнаха с тях.

Главно събитие беше показването на филма „Гогол. Приближеният.” Негов сценарист и режисьор е Наталия Бондарчук – дъщерята на Сергей Бондарчук. В екипа й са все нейни близки.  Филмът  трае 105 минути и се гледа на един дъх. Произведен е от Продуцентски център „Златен век”.

Ето какво сподели със зрителите  Наталия Бондарчук в препълнената зала на Дома на киното при първото показване на филма:

„Един Златен век има в руската литература: Державин, Пушкин, Гогол, Некрасов, Тютчев, Достоевски, Чехов, Толстой.

По-късно се явява и Сребърният век: Борис Пастернак, Ана Ахматова, Зинаида Гипиус, Осип Манделщам, Игор Северянин, Иван Бунин. И среброто е благороден метал - аз самата много го обичам - но все пак си остава сребро...

Филмът е вдъхновен от това, което малцина знаят, че в знаменитата картина на Александър Иванов „Явлението на Христос сред народа” е изобразен Николай Василиевич Гогол. Той седи вдясно, има остър профил, обърнат е към Спасителя като неговия най-приближен от тълпата. Двамата са дружали всекидневно по време на тяхното пребиваване в Париж. Обсъждали са всячески ценностите на християнството и най-вече на православието.

Главната тема на филма са духовните и метафизически търсения на Гогол, неговия стремеж да живее по християнски. Представени са последните дни на писателя с ретроспекция на миналото му.

В съветско време се разпространяваше  версия за последните години на Гогол: видите ли, той се е умопобъркал и преди смъртта си приема православната вяра като дори изгаря втория незавършен том на „Мъртви души”. Това се правеше според доктрината на държавния атеизъм. Внимателното проучване на документи, спомени  и разни материали обаче води до друга истина за този гениален мислител и писател.

Той общува с монасите от известната Оптинска пустиня, посещавана и от Достоевски, и от Толстой също. Дори изявява желание пред игумена сам да се замонаши в нея, но получава отказ. Тогава дава втория том на „Мъртви души” на монаха Матей за мнение. След време последният му връща ръкописа с преценката, че той не бива да се печата. И тогава огънят превръща хартиените страници в пепел...

Обзет от мистицизъм, Гогол се подготвя да се яви пред Бога чист духовно. Смята, че смъртта е очищение и опрощение за греховете на човека. Заживява с убеждението, че неговите герои всъщност са навредили на народа. Според замисъла за продължението на „Мъртви души” те е следвало да се преродят духовно. Плюшкин например заминава за Сибир  да гради там православни храмове. Ала възможно ли е да стане  това наистина?

Писателят престава да се храни, отказва всякаква лекарска помощ, взима причастие...Оставя като наследство на приятелите си само един-единствен чадър за дъжд. И подарява 2 000 рубли за подмомагане на начинаещи писатели.

Последната Гоголева творба е описание на Божествената литургия. Тя е отпечатана след кончината му в малък формат, за да бъде разпространявана масово сред вярващите. И днес могат да се намерят екземпляри от това издание в Троицко-Сергиевата лавра и другаде. Имат го и някои българи.

Завещанието на Гения е:

„Човекът не е добитък някакъв - главното у него е духовността. И демокрацията не е свобода, главното е вътрешната свобода на човека.”

Залата отвърна със спонтанно  ръкопляскане на гореспоменатото съждение, пресъздадено художествено на екрана.

Наталия Бондарчук сподели също, че идва за първи път тук, но разбира българския език без преводач. Смята себе си за половин българка. Баща й е роден там, където са живели волжски българи. И гените проговарят...

Додатък

Тридeсeт и шест години са минали без да се появи нов филм за Пушкин. Когато всичко изведнъж се срутва с развалата на СССР, никой и не помислял за това. Календарът обаче повелявал за предстоящата 200-годишнина от Пушкиновото рождение все пак нещо да се направи. И Бондарчук с триста зора за цели осем години успява да осъществи филма „Пушкин. Последният дуел” . А преди доста години във филма „Звездата на пленителното щастие” – за жените на декабристите, които последват осъдените си съпрузи на заточение в Сибир – тя е изиграва Мария Волконска, също приближена на Пушкин. Тази част от лентата обаче неизвестно защо била изрязана.

Има нова руска пословица: „Если Бога нет, то хоть бы ... Пушкина.” Кое е нейното българско съответсвие, да се попитаме накрая.

Предаде със свои думи след като гледа филма       Илия Пехливанов /в деня на избора/

 Наталия Бондарчук

НЕКА ИМЕНУВАМЕ "НАШЕТО МОМИЧЕ" РУСЕВА

Политикан един, с мерак да става /недай Боже/ вицепрезидент, изрече без смущение глупост по национална телевизия: видите ли, посещението „на нашето момиче” Дилма било уредено нарочно тъкмо в началото на октомври, за да съвпадне с  предизборните разпри относно властта.

Опашата лъжа: тя предприе първата си обиколка насам, за да участва в конференция Бразилия-Европейски съюз, която е част от глобалната политика в последно време и има голямо бъдеще. Да се знае, че става дума за петата икономическа сила в света с нейните двеста милиона населeние. Едва ли г-н Барозу е имал предвид  родовия произход на очарователната бразилска президентка.

Спонтанното посрещане  в Габрово от малки и големи, повечето от които не успяха да видят гостенката наживо, не се е случвало отдавна и направи Габрово прочуто далеч извън пределите на страната ни. Завидя ни дори г-жа Хилари Клинтън! А говориха за Габрово и във Строасбург. Както написа в предговора на българската книга бразилския публицист Фернандо Габейра:

„Светът стана по-голям за Бразилия и България.”

При всекиднвните дивотии, които стават първа новина на медиите рано сутрин и се печатат с огромни букви от 10 см под заглавията на вестниците случи се нещо истинско: човешката история далеч надхвърли обърканата политическа тема, свързана с посещението на бразилската президентка и тя самата с поведението си извън протокола го показа.

Оказва се, че книгата за нея е издадена в Бразиия на португалски език в 7 ооо-ен тираж. А тукашният тираж от хиляда бройки се застояват за беда на издателите.

И друго си позволиха нови телевизионни коментатори: габровци искали да се изкарат все роднини на РУСЕВИте, подобно на известните деца на капитан Шмидт от романа на Илф и Петров. А не показаха ли и на екрана 3-метровото родословно дърво на  габровеца от Цуцуманите...

Книгата за Дилма е издадена в Бразилия на португалски език в 7 000-ен тираж. А тукашните хиляда бройки се застояха за обида на издателите. Попречи, види се, излишното политизиране в нея на презокеанското ни родство.

Ако питате мене, това може да се сравнява с неочакваното откритие от 70-те години, когато изненадващо се оказа, че сме вградени в „третата информационна вълна” чрез откриването на компютъра от Джон Атанасов с второ име Винсент-Непобедимия, който е всъщност Иван – наследник на ямболското село Бояджик. А можем ли да си представим съвременния свят без компютрите. Това е обезщетение за страданията и премеждията, които е преживял българският народ за своите хиляда и триста столетия пребиваване на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно или две племена, народност или империя, понякога и от няколко наведнъж.

Ще я има България - въпреки всичко! Не е тя в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще. Да си имаме в ума  непрестанно писаното от великия Калоферец в неговия вестник „Знаме”.

(Оказва се, че второ допълнено и разширено издание на книгата на Жамил Саде и Момчил Инджов за „Нашето момиче” не е възможна заради нуждата да се изискат авторски права от Бразилия. Без никакво бавене обаче следва да види бял свят документален сборник със снимки и репортажи за историческото посещение на Дилма РусеВА в България. Отделно може да се издаде пълното родословие, съставено от Красимира Чолакова, заедно със стиховете на Багряна и снимките от Белу Оризонте. Те стават за подарък на  всякакви държавни гости. И за част от домашна библиотека, както и за читалищна. 

И да я наричаме вече Дилма РУСЕВА, а не по американски с това „фф”. Америка не е само Северна – отдавна  сме станали далеч по-близки с хората от южната част на континента, и като южняци, и като бедняци.)

                                                       

Дилма в България

Елисавета Багряна

Уиски с лед и сълзи

В това бразилско бисерно предпладне

седим сами, от срещата смутени,

на тихата тераса,

над Рио де Жанейро извисена.

Аз впивам своите зеници жадно

в замайващия изглед,

изплавал, вмрежен в слънчевия блясък

като мираж над водната пустиня.

Неволно зажумявам, стискам мигли

и бързо после ги разтварям пак,

за да се уверя, че е реалност,

а не от синерамата картина

това видение, което свети

сред двете полусфери сини

на океана и небето.

Че е реалност

и моето присъствие случайно

на този фантастичен бряг...

А ти – отпиваш ти на глътки бавни

уиски с лед,

с невиждащ поглед вгледан

не тук, а някъде далече, явно

оттатък океана, бреговете.

Натегнал е на устните ти бледи

и болка изрисувал на лицето

въпросът – непресекващ, неизменен –

от дълго време чакащ просветление.

„Как там, у нас?”-

най-после се откъртва

на твоя български, полузабравен,

от тридесет години неговорен.

-Кажи ми истината.

За живи

и за мъртви.”

Скала ли от гърдите се събори?

Опомням се от твоята забрава,

откъсвам обектив от кръгозора,

обръщам го навътре,

към сърцето,

и заговарям

за България.

Полека, непревзето.

За миг се взираш

в мене с поглед мътен,

изпълнен с влага.

Главата ти се свежда все по-ниско,

ръката ти трепереща посяга

към чашата кристална-

от слънцето

в отблясъци спектрални.

И вдигаш я,

и гълташ – жадно, бързо.

Но виждам аз

как в нея

от очите ти

две ручейчета бликнали

се стичат...

И пиеш ти

уиски с лед

и сълзи...

/Разказ за среща на Елисавета Багряна с Петър-Педро Русев от Габрово, баща на новия президент на Бразилия Дилма Русеф в Белу Оризонте през 1960 година. Из „Бразилски цикъл”./

Багряна в Бразилия

СОФИЯ И ДУХЪТ НА МЯСТОТО

  

Заслужава си наистина да се огледа в подробности духовността на новата столица на Третото българско царство София през отминалия ХХ  век след столетията на мрак и неведение. Как се възражда тя като птица от пепелта на времето, за да докаже, че този древен народ не е „в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще”.

Нали в нашия бърз и кратък живот на земята съдбата ни е дала най-голямата утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието.

А само диващината, подлостта и невежеството не уважават миналото, като се прекланят единствено пред настоящето.

Чужденците, които за пръв път се появяват тук, с удивление установяват, че от жълтите виенски павета на сегашния град  хлътват неочаквано върху плочестите улици на Сердика от VІ век. Домакините припомнят изповедта на император Константин Велики, който въвежда християнството като държавна религия, „Сердика е моят Рим” /„Serdika mea Roma est”/ с намерението да я направи своя столица. Отпивайки лековита от непресъхващите до днес минерални извори край стените на крепостта и разгледали църквата, дала името на града, те  научават за Едикта на император Галерий, с който преди 1700 години е обявен принципът на веротърпимостта. Малка разходка из центъра на града, около изкопите на новостроящото се метро, които радват и археолозите, е достатъчна да се възприеме сравнението с Йерусалим. Православен храм, внушителна католическа катедрала, османска джамия с минаре и край нея еврейска синагога действително съществуват в рядко съседство помежду си.

Изследователите на миналото са затруднени да определят колко културни пластове лежат под нозете на днешните хора, които бродят по повърхността.

Но не се ли крие тъкмо в това обяснението защо още в първите години след появата на България върху картата на Европа тук пристигат въодушевени европейци и остават с години, като някои от тях дори побългаряват имената си. Да ги изреждаме ли: Ян /Иван/ Мърквичка, Ян Колар,  Парашчук, Йозеф Себастиан Обербауер...

Може би ги довежда тук преминалата през вековете светлина на Кирило-Методиевото дело, преживяло крушение на Запад и – според признанието на именити съвременни изследователи на европейската старина - намерило спасение в България.

Неслучайно тяхна първа грижа е да поставят основи на съвременно образование с грижа за подготовката на следващи местни строители на науката и културата. Университетът на името на славянския и българския първоучител Климент, Народният театър „Иван Вазов”, Държавното рисувално училище, приело за патрон възрожденския художник Николай Павлович, един радетел на общуването със западното изкуство, музикални училища...

Единствени по рода си скулптури, стенописи, стъклописи, мозайки с въодушевление създават мнозина художници в продължение на години.

По същото време наши даровити творци заминават в  западни университети и академии, за да направят успешен опит за сродяване с  общоевропейските ценности.

Не закъсняват да се явят в балканската страна и създателите на паркове, поставили начало на „пипиниерата” в покрайнините на София, преодолявайки съпротивата на шопските овчари, за да се слави  днес тя като една от най-зелените столици, което забелязват гостите ни още докато кръжат със самолета си към летището.

В Княз Борисовата градина по идея на Андрей Николов се поставя начало на алея със скулптурни портрети на бележити възрожденци, писатели от началото на века,  която  в днешно време продължава да се попълва.

A колцина наши съвременници, особено по-младите от тях, имат точна представа как е изграден архитектурния облик на столицата ни – кои са авторите на проекта за Университета, Храма-паметник „Св. Александър Невски” /най-голямата катедрала на Балканския полуостров/, Художествената академия, концертната зала „България”, Военното министерство, Народната банка, Съдебната палата, Градската баня, Градските хали, Читалище „Славянска беседа”, Столичната библиотека, мостовете с лъвове и орли кога са издигнати тези емблематични сгради и в коя именно година?

На всичко това дава отговор настоящият енциклопедичен справочник– резултат от будещо уважение проучване на експерти в Столичната библиотека, създали и подробна библиография на необходимите източници относно изкуството през последните десетилетия на ХІХ век и първата половина на ХХ век като начало на подобна поредица от необходими издания. То подкрепя идеята София, която растейки продължава да младее, да кандидатства с достатъчно основания за бъдеща културна столица на Европа.

Нека бъде!

Написано през септември 2011 г. в Неделята  подир Въздвижението на Животворящия кръст Господен

ЛЕСТВИЦА КЪМ САМАРГАТХА

 „Самаргатха” е местното непалско название на най-високия връх на                       света; а „лествица” на старобългарски език се нарича въображаема стълба, по която земните  хора се изкачват към небето в стремежа си към духовно съвършенство.

В анкета на Българската национална телевизия неотдавна зрителите отсъдиха, със значителна преднина пред други предложения, на първо място, като българско спортно събитие на ХХ век, да се приеме изкачването на връх Еверeст от българската експедция през 1984 г. и подвига на алпиниста  Христо Проданов.

Остава си нелека загадка за социолози и несоциолози: защо този резултат бе постигнат предимно с участието на млади хора. Зрителите в напреднала възраст  нито знаят що е това „ес-ем-ес”, нито пък имат непрекъснато мобилни телефони при себе си, за да боравят с тях всекичасно и всекидневно. Катeгорично бяха отграничени чисто спортните постижения от незрелищните други постижения като алпинизма / и толкова други победи на българския творчески ген/. Все пак шампионите – олимпийски, световни, национални дълго време се радват на слава, пари и обществено положение. Докато Христо Проданов остана в ледената прегръдка на Хималаите завинаги, следвайки  своята съкровена мечта.

И всичко това стана на 20 април! А това е датата, записана със златни букви в българския календар и е незаличима следа в българската душевност. Случайно ли беше...

По същото време екип на Кирило-Методиевския вестник обикаляше страната с пътуващата книжарница „Матей Преображенски”. Периодично в предавания по ефира и върху страниците на седмичника „Антени” се споделяха впечатления от непредполагани срещи с различни хора на различна възраст. Стана веднъж дума и за Христо Проданов. Тогава се обади по телефона от карловското село Войняговци млад човек по време на предаване необичайно развълнуван. Той потвърди, че Проданов, родом карловец, е носел заедно със себе си снимка на дъщеря си и малък портрет на Васил Левски. Като почва да слиза от върха, той отделя  в раницата си всичко ненужно, заедно с кинокамерата, и я изоставя. Следващите български алпинисти намират тази раница. В нея обаче те не откриват портрета на Левски...Следователно Христо Проданов го е взел за последно със себе си. Духът на Апостола го е карал да се стреми нагоре към върха. И по такъв начин Левски достига до границата между земята и небесата.

А една работническа бригада от Карлово събираше тогава пари за билет до България на Чованг Ринджи – шерпът, който съпроводи донякъде Проданов, изплаши се и се върна обратно. Всъщност причината за това отвежда към религията на хималайците. Според нея те не могат да се появяват при боговете горе на самия връх. Противно на това нашите българи с невиждан устрем към висините искаха сами да посетят живелището на боговете и да оставят там свой знак.

Човек намира в случая упование и вяра в своя народ. Не всички са крадци, измамници и всякакви други „изродици” /дума на Левски/, които днешните средства за масова информираност всячески се стараят да прославят.

Нека припомним и сентенцията на английския поет от началото на отминалия век Робърт Браунинг:

„Човек трябва да се опита да надмогне собствените си възможности – иначе защо са небесата!...”

Българският април – и през 1876-а, и през 1984-а е пряка приписка към горното.


 Преписано от бр. 32 на в. „За буквите” на 22 септември 2011 г.          

НОСТАЛГИЯ ПО ВИЗАНТИЯ

                                                                                                                   

По-значимо научно събитие досега България наистина не познава! Около 1200 учени от 46 страни цяла седмица обсъждаха в залите на Свети Климентовия университет  темата „Византия без граници” на ХХІІ-ия международен конгрес за византийски проучвания под патронажа на ЮНЕСКО. Тяхната средна възраст беше под 30 години. Появи се и доклад под заглавие „Носталгия по Византия – мисъл за ХХІ век”. Идеята за мултикултурата и отпадането на религията в нашата съвременност очевидно отслабва – засилва се тягата към духовност, която без многовековния опит на Църквата е невъзможна. А срещата межу християнството и исляма става все по-насъщна за днешна Европа и прави България необходима с нейната драматична история.

Габровското присъcтвие на този престижен форум е напълно естествено. Главен негов вдъхновител и организатор е акад. Васил Гюзелев – европейски признат изследовател на Средновековието, президент на българската Асоциация по византология и медиевистика, пряк потомък на един от първите просветни министри след Освобождението Иван Гюзелев, също  академик. Да добавим и проф. Василка Тъпкова-Заимова, доайенът на конгреса,  по потекло солунянка, свързана с Боженците по линия на своя съпруг проф. Йордан Заимов – една невероятна българка, учудваща с бодростта си за своите 83 години.

Честит бях да видя на екрана в американската зала портрета на Васил Априлов – нали той навремето включва в своята „Денница” старинни печати, византийски монети и миниатюра от Манасиевата летопис редом с печата на Габровското училище. Ако имаше запазен портрет на Спиридон Палаузов, той следваше да бъде показан най-едро сред всичките портрети. През 1852 г. той защищава в Санкт Петербургския университет с отличие дисертация на тема „Векът на българския цар  Симеон”, с което въвежда научното понятие „Симеонов век” и се счита за баща на българската медиевистика. По-късно големият габровец Райчо Каролев обнародва  първото изследване на богомилството. За пръв път на византоложки конгрес заседаваше секция, посветена на ересите и най-вече на следовниците на Боян Мага и Поп Богомил, които подготвят Реформацията в Западна Европа няколко века по-рано, с участието на учени от Франция, САЩ, Полша и България.

За първи път темата „Византия и славяните” имаше преднина в тематиката на конгреса. Само че в обсъжданията участваха малко руски учени, повече имаше от Сърбия и слависти от Гърция, Италия, Великобритания. Дори се появи един мургав славист от Бразилия, та и една славянка, дошла  чак от Австралия.

Да припомним., че в София става ІV конгрес по византология през далечната 1934 година, организиран от проф. Васил Златарски и проф. Богдан Филов, който значително усилва престижа на българската наука, въпреки скорошния държавен преврат и традиционния наш финансов недоимък.

По-многолюдно и значимо събитие се очаква да бъде Световният конгрес в Милано през 2013 г. по повод на 1700-годишнината от обявяването на християнството за официална религия на Византия от император Константин  Велики. Той се предхожда от кръглата годишнина на Сердикийския събор, с който император Галерий малко преди смъртта си обявява веротърпимостта между различните религии, макар да е бил върл гонител на християните. Това бе припомнено и от Президента Първанов, и от кметицата на София Фандъкова за сведение на конгресистите. В скоро време това събитие ще бъде ознаменувано с нов момумент срещу паметника на Вазов. Някои предлагат и сегашния булевард „Цариградско шосе” да приеме името на Константин Велики. Нали негово е откровението „Сердика е моят Рим”...

Оценката на водещи хуманитаристи като Дмитрий Лихачов, Клод-Леви Строс, Андре Малро и други, че ХХІ век следва да даде превес на духовността – иначе цивилизацията ни ще загине намира понастоящем внушително потвърждение откъм България.