НЕКА СЕ ЗНАЕ!

 За 100-годишнината от гибелта на Васил Левски новосъздаденият седмичник за политика и култура „Антени” отпечата в 200-хиляден тираж извлечение от протоколите на съдебния процес в София. Дотогава те бяха известни само на тесен кръг специалисти чрез изданието на Народната библиотека от 1959 т. Публикацията предизвика необикновен интерес сред читтилите.

Редакцията обяви издирване на неизвестни  и малко известни сведения за Левски и дейността на Вътрешната революционна организация.

Най-ценните постъпления бяха пространни разкази за Новоселската република от 1876 г., изградени по стенографски записки на участници в нея от 20-те години, спомените за Иван Арабаджията от Царацво,  записки на Генчо Динчов от Елешница, писма на поп Минчо Кънчев от диарбекирската тъмница.

Последваха самостоятелни издания:

 Михаил Лазаров „Девет глътки свобода”,  Държ. изд. „Георги Бакалов” –Варна /1983/;

Владимир Игнатов „Бащата на апостолите” Държ. изд. „Славена”-Пловдив /1992/;

”Дни на борба горда”. Съставители Милко Кръстев и Илия Пехливанов. Държ. изд. „Христо Г. Данов” – Пловдив /1976/;

„Достойно есть”. Песнопения и ракази на очевидци за Април-1876. Любимото песнопение на Васил Левски. Изпълнение на камерния състав „Иван Кукузел” с худ. рък. Таня Христова. Съвместно издание на „Антени” и „Балкантон” /1876/.

 Имаше и непредполагани неща...

Дойде един ден късно следобед  в редакцията на ул. „Хан  Крум” № 12 дребен човечец. Той носеше странно обратно излъчване.

- Нали издирвате сведения за Левски – каза той. – И моят дядо  е участвал. Когато турците строили бесилката, той дал греди за нея от неговите...

Останах втрещен. Човекът си отиде. Можеше ли да се измисли това, което той извести!

Остава да поразсъждаваме върху написаното от проф. Кръстьо Кръстев в сп. „Мисъл” навремето:

„Левски е такова дълбинно извержение на народнта душевност, което науката е безсилна да обясни.”

Прословутите четири питанки след думата „НАРОДЕ” в джобното тефтерче, които някои обичат непрестанно да припомнят, си остават нерзгадани. Случайно ли е, че те са изписани по пътя от София за Бистрица.? И цялата страница след тях е оставена празна. За дописване...

                                                                                                                

Написано в дните около 140-та годишнина от гибелта на Васил Левски – когато отново зашумоляха страниците на българската история. По улици и площади тръгнаха разгневени  млади и стари, носейки потрета на Апостола и плакати с негови откровения. Това досега не се беше случвало.

ДОСТОЙНО ЕСТЬ ВЪВ ВЕЧНИЯ ГРАД

Първият благослов на новоизбрания Българския патриарх Неофит 24.февруари 2013г.
 Снимка Борислав Николов

РИМ, от пратеника на в. „ЗА БУКВИТЕ” Илия Пехливанов

    Бр. 2 / декември 1979 г.

Тазгодишният 24  май събра в сърцето на Вечния град десетки българи – не само от родината, но и от различни страни на Европа. В този рядък момент средоточието от паметници на световната история и култура спомагаше да се усети непреходното  в апостолското дело на братята Кирил и Методий.

Седмица преди това в най-голямата зала на площад „Венеция” бе открита изложба с български икони от ІХ-ХІХ век, предизвикала изненада и възхита в

десетина световни столици.

В самото навечерие на празника вратите на Ватиканската апостолическа библиотека, векове наред пазила загадъчно мълчание, се разтвориха, за да покажат пред посетители от цял свят свидетелства за величието на българския дух. В Сикстинската зала – най-тържественото място за такива случаи, върху чиито стени може да се види образа на Константин Философ редом с кирилските писмена – бе открита изложбата „Ватикански ръкописи и документи за историята и културата на България”. В словото си проф. Александър Фол - водач на официалната българска делегация, заяви, че „България е вероятно най-старата държавна организация в Европа, която съществува и днес”. И още същия ден в. „Осерваторе романо” с пълно доверие подчерта това заключение.

Свещените български книги, разтворени в стъклените витрини, всъщност бяха безспорното доказателство за това.

Най-голямо вълнение будеше поклонението пред гроба на Св. Кирил в подземията на базиликата „Св. Климент”. Тържествената възхвала на славянските първоучители, изпята вдъхновено на това съкровено място от хор „Йоан Кукузел” като пратеник на Българската православна църква, не може да се предаде с думи.

Новоизбраният глава на Римо-католическата църква папа Йоан  Павел ІІ даде във Ватикана 40-минутна аудиенция на българската делегация като произнесе слово на френски език.

Един истински български празник не може да мине без импровизации. Когато нашите певци разглеждаха катедралата „Санта Мария Маджоре”, научавайки, че там преди 11 века братята Кирил и Методий и техните ученици са отслужили над  първете ни книги литургия на славянски език, огласиха величествения храм със съкровени старобългарски песнопения.

А на празничната трапеза в Секретариата за християнско единство, пред самите стени на Ватикана, прозвуча любимото „Достойно есть” на Апостола Левски, изпято от архимандрит Неофит.

                                                     

24 февруари 2013 г.

Имаме ПАТРИАРХ - неговото име е Н Е О Ф И Т!

Достойно есть!

На многая и благая лета!

БОРИС ХРИСТОВ ЗАПИСВА РОДОПСКИ ПЕСНИ

Борис Христов в ролята на Борис Годунов

Бас № 1 на ХХ век Борис Христов пее молитвено на църковно-славянски език  по световните сцени православни песнопения като „Хвалите имя Господне”, „Нине отпущаещи” и „Разбойника благоразумнаго”. Негова неосъществена мечта остава намерението фирмата „Хиз майстър,с войс” да издаде няколко грамофонни плочи с български фолклор.

Успява да запише единствено  две родопски песни ”Айшенко, кузум хубава” и „Добре ми дошъл, деверко” и една македонска песен. Това става през 1944 г., когато той държи неуспешно изпит във Виенската опера.

С писма до близките си в България той уговаря да получи нотни записи от творби на Марин Големинов и Филип Кутев, които много харесвал.

Тези сведения днес стават известни чрез книгата на Пенка Касабова ”Любов и талант. Младостта на Борис Христов.”, която  „Литерапринт” АД с подкрепата на Община Стара Загора издаде през 2012 г. с редактори Леда Милева и Боян Николаев.

На младини Борис Христов пее дълго време в хор „Гусла”. Според неговото завещание „гусларите”  изпяват на гроба му в София народната песен „Булка върви из гора зелена” /повече известна като „Черней горо, черней, сестро”/, която проф. Александър Балабанов оценява като щедьовър на  световната лирика.

Съвременници твърдят, че  той е обичал да пее македонската песен „Дафино вино”, напомняща за родния край на неговия баща Кирил.

Да припомним, че той изпява пред студенти по българистика в Болонския университет на старобългарски език творбата „За буквите” от Черноризец Храбър през месеците, в които  България е обвинявана без доказателства в опит за покушение над папата.

Горното представя съчетаването на древно езичество и ранно християнство, което е сърцевина на българската култура през отминалите векове до днес. То става насъщно и заради предстоящата 100-годишнина от рождението на Борис Христов, която се очаква да бъде вписана в Календара на ЮНЕСКО за 2014 година.

Единствените по рода си записи на двете родопски песни се съхраняват в Националната фонотека – Златния фонд при Българското национално радио и е наложително да зазвучат наново.

http://www.youtube.com/watch?v=GmJaY5_T15o

ПО НОВОТО ЗИДАНИЕ

Сто и четиридесет години без Апостола Левски – въпроси, които чакат  отговор

1.Чуждестранни изследватели на Българското Възраждане /д-р Мерсия Макермот от Лондонския унверситет, проф. Степан Иванович Сиделников от Харковския университет и други/ наричат Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за ХІХ век не само в Европа  - „революционно-демократична народна партия”. Какви основания има за подобно определение?

2. В какъв смисъл „Наредата на работниците за освобождението на българския народ” представлява колективно дело?

3. Кои са най-дейните съратници на Левски при изграждането на Организацията?

4. Колко именно са частните революционни комитети и какъв социален състав имат те  /съставена ли е у нас подробна картотека, каквато има в Харков/?

5. Както пише Захари Стоянов, Левски е предлагал върху печата на БРЦК да бъде изобразен лъв с корона на главата. Противоречи ли това на републиканските идеи на Апостола?

6. Един от псевдонимите на Левски е „Стойчо Бешикташът”. Разчитал ли е той на съучастие в освободителното дело от страна на ислямски еретици, каквито са бешикташлиите?

7.Априлското въстание е обявено с т. нар. Карловско знаме, извезано с участието на Левски и Ангел Кънчев. Това само сшимвол ли е?

8. Планът на Левски за въстание и времето на неговото обявяване можоело  ли е да бъдат спазени съобразно конкретната обстановка на Балканите?

9. В какъв смисъл четирите питанки от тефтерчето на Левски се отнасят и за нас?

Д-р Кръстю Кръстев

Кръгът „Мисъл”

„Левски е такова дълбочинно извержение на народната душевност,

 което науката не може да обясни.”

Из статия от началото на ХХ век

НЕКА  СЕ ОПИТАМЕ ДА СИ ГО ОБЯСНИМ

 БЕЗ ПОМОЩТА НА ИСТОРИЦИ, СОЦИОЛОЗИ И ПОЛИТИЦИ!

23 януари 2013 г.

йеромонах Авксентий

Съдбата пощади игумена от турския ятаган, но българи го убиха заради пари

На братовий ми синъ Димитъръ Ивановъ подарявам ликътъ си на вечное воспоминание.
Игуменъ иеромонах Авксентий

Дряновски мънастиръ  "Свети Архангел Михаил"
/годината не се чете/

В едно мъгливо, мартенско утро на 1915 г.  Дряново се събужда разтърсено от жестока, кървава вест – през нощта в килията си е убит бившият игумен на Дряновския манастир йеромонах хаджи Авксентий Вълев. Опръсканите с кръв стени и множеството прободни рани говорят, че жертвата е водила отчаяна борба с нападателите си. Колко и кои са жестоките убийци се заемат да докажат полицейските власти.

Йеромонах Авксентий е роден в с. Горначево, Троянско, през 1852 г. Светското му име е Димитър Вълев. На 12 години напуска семейството и става послушник в Троянския манастир. Поради липса на светско училище манастирите по това време със своите килийни училища са били притегателен център за будните, жадни за грамотност и знания, младежи. След няколко месеца Димитър Вълев се премества в Дряновския манастир. Годината е 1864. Тук се обучават и кандидатите за свещеници. Получил необходимото образование, Димитър се замонашва и приема името Авксентий. Докосването до духовните ценности на нацията, съхранени в голямото манастирско книжовно хранилище, както и националните идеи и зараждащият се революционен дух, оказват влияние на монаха. Чести гости на манастира са Георги Измирлиев – член на Окръжния революционен комитет и Христо Иванов – другар на Левски. Но най-голямо въздействие върху младия монах оказва невероятната личност на Отец Матей Преображенски, винаги приеман свойски като бивш послушник на манастира. Допадат му дори и неговите „вятърничеви” идеи, опити и изяви в техниката.

По време на възстановяването на манастира след Априлското въстание майстор Георги Генев при разчистване основите на манастирските изби попада на керамичен тръбопровод. Оказало се, че това предприятие, градено по идея на Отец Матей, с дейното участие на йеромонах Авксентий свързва мазите с манастирското лозе, което се намира на 250-300 м.  източно над манастира. По него ширата от смачканото грозде идвала в манастирските изби. Възстановеният „винопровод” служи на манастира до 1893 г., когато бива прекъснат от трасето на строящата се Презбалканска ж. п. линия. По мнение на майстор Георги на йеромонах Авксентий много работи му идвали „отръки”.

През 1869 г. Васил Левски идва в Дряновския манастир на среща с Миткалото, а две години по-късно основава революционен комитет в Дряново. Негов член, заедно с игумена Пахомий, става и йеромонах Авксентий. 
Бурната революционна дейност на комитета превръща Дряновския манастир в тайна крепост, в която се съхраняват храни, облекло и оръжие, необходими за зреещото въстание. Организацията на въстанието в национален мащаб е предизвикало необходимостта от поддържане на действени връзки с другите комитети. Това се осъществявало чрез верни и сигурни куриери. За такъв таен куриер бива определен и йеромонах Авксентий. През пролетта на 1873 г. „додуха трима хора и са показаха чи са от Лович – пише в спомените си Пахомий Стоянов – тогавашен игумен на манастира – и те закачиха да ми казват за въстанието под кой вид ще стани. И ни казаха какви хора да прибираме и какъв нишан като ни пукажат. И от тогава стана този манастир пристанище на апостолити, които ходеха да подбуждат въстаницити.”

Идва дъждовната и студена пролет на 1876 година. Под прикритието, че отива да наема слуги, Авксентий заминава за Троян. В тия няколко дни, през които куриерът изпълнява своята тайна мисия, в манастира назряват нови събития. Игуменът Пахомий бива разпитван от архимандрит Стефан в Търново, за връзките на манастира с поп Харитон и Бачо Киро и за слуховете, че се „готви нещо”. Разсеял страховете на архимандрита, Пахомий се връща в Дряново. Тук го очаква пратеник на въстаниците от село Недан, със задачата да узнае колко храна и други потребности има на склад. Когато се завръща в манастира, разбира, „чи барутя” е прибран от хора на Дряновския комитет. Притеснен от бързината на събитията, Пахомий изпраща бърз хабер „на поп Авксентия да бърза, защото прачките фтасали, засадени на лозито”. Призован по този начин, йеромонах Авксентий веднага тръгва обратно. Пристига в Габрово на 29 април вечерта. Отбива се в женският метох да се види със сестра си - монахиня и тук научава тревожната вест за обсадените в Дряновския манастир въстаници. Приютен от монахините остава в метоха повече от месец. Така съдбата разминава йеромонах Авксентий с жестоките и кървави събития. Той е един от малцината останали живи божи служители от манастира.

Идва Освобождението и живота на йеромонах Авксентий се променя. Дните имат вече друго измерение. Разрухата и обгорелите останки на манастира предизвикват болезнени травми в душите на останалите живи божи служители. Ежедневие станали странстванията на монасите из страната за събиране на средства и дарения, необходими за възстановяването на Божията обител. Близо две години продължава „втората епопея” в живота на манастира – неговото възстановяване. С лични средства на йеромонах Авксентий бива построена входната врата на манастира и сградата над нея, пригодена за килийно училище. След смъртта на Пахомий през 1892 година, за игумен на манастира бил избран йеромонах Авксентий. В желанието си да продължи благополучието в стопанската дейност на манастира посещава и проучва стопанските уредби и на другите манастири. Пътува и до светите места и става хаджия. Ръководно начало в неговата стопанска дейност е стремежът към придобиване на нови имоти и малки предприятия, които да носят добри приходи. Подтикван от идеите на отец Матея, Авксентий започва строителството на тепавици по река Андъка. Заедно с придобитите няколко мелници те носят значителни приходи на манастира. Съвсем актуална, в тия години станала задачата за самоиздръжка на църковните институции. В близкия женски метох в Габрово монахините сами решавали своята издръжка. Това било достатъчно за прозорливия игумен. Той със собствени средства изпраща няколко младежи, между които и двама свои племенници – Иван и Димитър Манастирски, които да учат занаят при известни шивачи. След придобиване на необходимите умения, те като послушници в манастира започват да шият дрехи на монасите и манастирския персонал, които преди това били доставяни на доста високи цени. Платовете се доставяли чрез размяна със селскостопански стоки и храни произвеждани в манастирските имоти.

В първите години на 20-ти век икономиката на манастира бележи значителен разцвет. Увеличава се добива на селскостопанска продукция. Излишекът излиза на пазара. По-бързо се възстановяват разходваните средства за закупуването на нова собственост. Увеличават се и паричните средства внасяни в Търновската популярна банка. Именно тия средства стават причина за кончината на йеромонах хаджи Авксентий. По решение на манастирското Братството, два дни преди фаталната дата, йеромонах Авксентий, който продължава да ръководи стопанската дейност, изтегля манастирските спестявания от Търновската популярна банка. Разбрали, по неведоми пътища за изтеглените пари, бандитите нахлуват през нощта в килията на йеромонах Авксентий, без да знаят, че парите са били само прехвърлени в Дряновската популярна банка. И го убиват.

След дълго протакане, следствието за убийството на йеромонах Авксентий приключва. Убийците остават неизвестни. За живота на благочестивия и достоен монах ще напомнят само делата му и издигнатият от Братството гранитен паметник в манастирското гробище, на който е написано, че тук почиват костите на злодейски убитият манастирски брат – йеромонах хаджи Авксентий Вълев.

С тия редове историята може да приключи. Но, не! Все още е рано. Провидението има думата. Година и половина след приключване на делото по това убийство, в зловещите дни на Първата световна война, от бойните полета край Дойренското езеро, санитарите отнасят в полевата болница тежко ранен български войник. Тежките рани вещаят фатален край, но въпреки лекарските прогнози, повече от седмица неподвижното, обезобразено тяло стряска с викове и стенания останалите ранени. Продължителните мъки и чести агонии станали причина и полковия свещеник да изпълни своите задължения. И когато молитвата свършва и той се навежда, за да допре кръста до устните на умиращия, изпод окървавените бинтове изригва глас на отчаяние:

Преди две години в манастира край Дряново, убихме в килията игумена на манастира – и с неравен глас, разтърсван от ридания, назовава имената на двамата мъже, с които извършил тежкото злодеяние – Убихме го с нож, за пари. А пари нямаше, той не издаде къде са скрити. Двете безжизнени, зловещи очи са притворени. Раненият е изпаднал в безсъзнание.

Още няколко безкрайни дни продължава агонията и виковете на обезобразения труп, който с отслабнал глас зове името на Бога и Божията майка, моли ги да облекчат мъките му. Но освен монотонният шум на есенния дъжд и стенанията на ранените, никой не отговаря..

                    Проучил и написал  инж. Генчо Димитров