С ДАЛ­НО­ВИД­НОСТ И СИС­ТЕМ­НОСТ

Или как в на­ши дни проф. Иван Доб­рев

про­дъл­жа­ва – ду­хом и тя­лом – ап­ри­лов­с­ка­та про­зор­ли­вост

В Ка­тед­ра­та по ки­ри­ломе­то­ди­е­вис­ти­ка на Свети-Кли­мен­то­вия уни­вер­си­тет в Со­фия проф. Иван Доб­рев оби­та­ва  ка­би­не­та, в кой­то пре­ди не­го са ра­бо­ти­ли го­ди­ни на­ред про­фе­со­ри­те Лю­бо­мир Ан­д­рей­чин и Стой­ко Стой­ков – уче­ни мъ­же с го­ле­ми зас­лу­ги към бъл­гар­с­кия език. Пре­по­да­ва ста­ро­бъл­гар­с­ки език на сту­ден­ти­те фи­ло­ло­зи. По­гъл­нат е все­ця­ло от жаж­да­та да про­уч­ва първоизво­ри­те на на­ша­та ду­хов­ност. И то­ва във вис­ша сте­пен не е слу­чай­но.

Вмес­то ви­зит­ка – пог­лед в статията за него в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та ен­цик­ло­пе­дия.

Ро­ден е през 1938 г. в Сли­вен. За­вър­ш­ва сред­но об­ра­зо­ва­ние в род­ния си град и бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия в Со­фийс­кия уни­вер­си­тет. Асис­тент и до­цент във Фа­кул­те­та по сла­вян­с­ки фи­ло­ло­гии. Спе­ци­а­ли­зи­рал в Мос­к­ва и Санкт Петербург. Ста­ва про­фе­сор през 1986 г.

Ези­ко­вед и па­ле­ог­раф, спе­ци­а­лист по ста­ро­бъл­гар­с­ки език и ис­то­рия на бъл­гар­с­кия език. Из­да­ва Зог­раф­с­кия и Бо­ян­с­кия па­лим­п­сест. Из­с­лед­ва глаголица­та, ка­то от­х­вър­ля хи­по­те­зата на Тей­лър–Ягич–Лес­кин за ней­ния прототип. Под­чер­та­ва на­род­нос­т­на­та при­над­леж­ност на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­вия език. Тру­до­ве­те му се от­ли­ча­ват с ори­ги­нал­ност и са за­щи­те­ни с бо­га­та еруди­ция. При­веж­да но­ви до­ка­за­тел­с­т­ва за бъл­гар­с­кия пър­во­об­раз на „Изборни­ка“ от 1073 го­ди­на – де­ло на цар Си­ме­он, и на „Ма­ке­дон­с­кия ки­рил­с­ки лист“ – мно­го ра­нен па­мет­ник, създаден в Плис­ка или Прес­лав в края на ІХ век.

– Пър­во да по­тър­сим ду­хов­но­то род­с­т­во с Васил Ап­ри­лов.

– Ап­ри­лов си ос­та­ва ще­дър да­ри­тел и мно­го дал­но­ви­ден чо­век. Ако се изра­зим с днеш­ни ду­ми, но­во­то бъл­гар­с­ко об­ра­зо­ва­ние е не­гов ин­те­лек­ту­а­лен про­дукт. Той не са­мо е проз­рял пол­за­та от свет­с­ка прос­ве­та, но е нап­ра­вил всич­ко, ко­е­то е би­ло въз­мож­но, за да дой­де тя при нас, бъл­га­ри­те. Ка­то го­рещ ро­до­лю­бец, естес­т­ве­но е да по­мис­ли пър­во за род­ния си град Габ­ро­во. Но не са­мо за­що­то там е ро­ден той са­ми­ят, а по­не­же там жи­вее мно­го буд­но балканд­жийс­ко на­се­ле­ние с от­во­ре­ни очи за но­во­то. Ап­ри­лов да­ва фи­нан­со­ви сред­с­т­ва не са­мо за пос­т­ро­я­ва­не на сгра­да­та на учи­ли­ще­то, но е мис­лил сериоз­но и за пре­по­да­ва­те­ли­те в не­го, за учеб­ни­те прог­ра­ми. Щас­т­ли­во обсто­я­тел­с­т­во е, че в Габ­ро­во от по-ново вре­ме е има­ло ме­тох на Рил­с­кия манас­тир (още рус­ките мо­на­си са оце­ни­ли пре­ди не­го Габ­ро­во) – там имен­но поч­ва Въз­раж­да­не­то. Да спо­ме­нем гра­до­ве ка­то Бан­с­ко, Са­мо­ков, Копривщица и дру­ги. Жи­ва­та връз­ка с ма­нас­ти­ра в Ри­ла осъ­щес­т­вя­ва Не­о­фит Рил­с­ки, кой­то, ма­кар и в ра­со, е учи­тел от свет­с­ки тип. Пос­лед­ни­ят при­те­жа­ва вро­ден усет къ­де ще бъ­де люл­ка­та на но­ва­та бъл­гар­с­ка ду­хов­ност. За­ха­ри Зог­раф го ри­су­ва с гло­бус в ръ­ка, не с еван­ге­лие и кръст.

Две са пър­ви­те сре­ди­ща на но­во­бъл­гар­с­ка­та прос­ве­та: Ап­ри­лов­с­ка­та гимна­зия и – кол­ко­то и да е не­ве­ро­ят­но – учи­ли­ще­то на Не­о­фит до Рил­с­кия ма­нас­тир.

– А как­во зна­че­ние има Ап­ри­лов ка­то учен-сла­вист?“ – попитах .

– Не­го­ва­та „Ден­ни­ца“ е ед­на ве­ли­ко­леп­на кни­га. Нея след­ва по-чес­то да я раз­г­ръ­щат до­ри ис­то­ри­ци­те на Бъл­гар­с­ко­то сред­но­ве­ко­вие. От нея мо­же да се на­у­чи нап­ри­мер дос­та под­роб­но за съд­ба­та на Прес­лав­с­ка­та биб­ли­о­те­ка. Раз­ка­за­но е и за „Рейм­с­ко­то еван­ге­лие“, над ко­е­то в про­дъл­же­ние на це­ли векове са се кле­ли френ­с­ки­те кра­ле при ко­ро­на­ци­я­та им. Ап­ри­лов жи­во е следял как­во се пи­ше за бъл­га­ри­те глав­но в Ру­сия, бил е в те­че­ние на българска­та прос­вет­на ми­съл.

И не е слу­чай­но, че тък­мо си­нът на не­го­вия съ­миш­ле­ник Ни­ко­лай Палаузов Спи­ри­дон ста­ва пър­ви­ят бъл­гар­с­ки учен-ис­то­рик в ев­ро­пейс­ки смисъл. С не­го­ва­та ди­сер­та­ция, за­щи­те­на през 1852 г. в Санкт Пе­тер­бург, е въ­ве­де­но по­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“. То­ва не са ис­то­ри­чес­ки слу­чай­нос­ти. Ако Въз­раж­да­не­то ни не бе де­ло на най-буд­ни­те то­га­ваш­ни бъл­га­ри, България ед­ва ли ще­ше да я има изоб­що. След­ват ги уче­ни-ис­то­ри­ци ка­то Марин Дри­нов и Ва­сил Зла­тар­с­ки, а в об­ласттта на ези­коз­на­ни­е­то – Сте­фан Мла­де­нов. Тях­но­то го­ре­що ро­до­лю­бие е под­п­ла­те­но със здра­ва ев­ро­пейс­ка на­уч­на под­го­тов­ка.

По­доб­ни лич­нос­ти не се по­би­рат в на­ши­те из­д­реб­не­ли днеш­ни пред­с­та­ви за мяс­то и ро­ля в ис­то­ри­я­та. То­ва са хо­ра, ко­и­то са зна­е­ли как­во да нап­ра­вят, как да го нап­ра­вят и за­що да го нап­ра­вят.

Чу­дя се ед­но – за­що Габ­ро­во не е да­ло кни­жов­ни­ци от ве­ли­чи­на­та на Соф­ро­ний или Ра­ков­с­ки ка­то Ко­тел нап­ри­мер, или Бо­тев ка­то Ка­ло­фер, или Ва­зов ка­то Со­пот. Ос­та­ва ед­на за­гад­ка.

– А как­во оз­на­ча­ва Ап­ри­ло­вият из­раз „при­ро­ден бъл­га­рин“?

– Чо­век, кой­то си ос­та­ва с ми­съл и чув­с­т­во за ро­да си, къ­де­то и да се намира по све­та.

Стиг­нах­ме до кръв­на­та ро­до­ва връз­ка на проф. Доб­рев с Габ­ро­во. Майката на не­го­ва­та пра­ба­ба на име Иван­ка е каз­ва­ла „вуй­чо“ на Ва­сил Апри­лов. Той е би­вал у до­ма им, ко­га­то е по­се­ща­вал гра­да. Ней­на­та май­ка е мо­же би Ке­ра, сес­т­ра­та на Ап­ри­лов, ко­я­то е под­дър­жа­ла пис­мов­на връз­ка с не­го. А дъ­ще­ря й Ки­на е же­не­на за Еким Гун­чев, тър­го­вец и ин­дус­т­ри­а­лец. Имат шест дъ­ще­ри, две от ко­и­то уми­рат не­о­мъ­же­ни. Вну­ци­те на ос­та­на­ли­те че­ти­ри са бра­тов­че­ди на про­фе­со­ра.

Най-го­ля­ма­та от дъ­ще­ри­те на ба­ба Ки­на на име Ган­ка е учи­ла фи­ло­со­фия в Швей­ца­рия. Дру­га се каз­ва Йор­дан­ка. Трета на име Иван­ка, кръс­те­на на ба­ба си, е же­не­на за проф. Сте­фан Бон­чев, един от на­ши­те пър­ви ге­о­ло­зи. Не­ин син е акад. Еким Бон­чев.

Дру­гата дъ­ще­ря на име Ма­рия има от своя стра­на три де­ца: най-го­ля­ма­та й дъ­ще­ря Бой­ка е май­ка на проф. Доб­рев, кой­то има брат Ди­ми­тър, до­цент в Ма­те­ма­ти­чес­кия фа­кул­тет. Бой­ка има сес­т­ра Ка­тя с дъ­ще­ря Ма­рия Са­мо­ков­ли­е­ва, му­зи­ко­вед и про­фе­сор в Плов­див­с­кия уни­вер­си­тет. Бра­тът на Бой­ка е Бра­ни­мир Па­па­зов, про­фе­сор по ме­ди­ци­на. Не­го­ви­ят син Бо­ян Па­па­зов е ки­нос­це­на­рист – бе­ше на­пос­ле­дък в кул­тур­на­та служ­ба на на­ше­то по­сол­с­т­во във Ва­шин­г­тон.

Нас­лед­ни­кът на Ап­ри­лов не прес­та­ва из­дир­ва­ни­я­та си над древ­ни­те кирил­с­ки тек­с­то­ве. Тру­па но­ви от­к­ри­тия и до­гад­ки с на­деж­да ня­кой да от­де­ли вре­ме и сред­с­т­ва за тях­но­то об­на­род­ва­не, имай­ки ка­то жив при­мер Ва­сил Ап­ри­лов.

Септември 2004 г.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ВАСИЛ АПРИЛОВ

Алек­сан­дър Те­о­до­ров-Ба­лан

Пър­ви рек­тор

на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“

„През 1885 г., по слу­чай хи­ля­до­го­диш­ни­на­та от смърт­та на Ме­то­дия, бъл­гар­с­ки­ят княз Алек­сан­дър I на­пи наз­д­ра­ви­ца в На­род­но­то съб­ра­ние, а си­ро­ма­си, иде­ал­ни бъл­гар­с­ки сту­ден­ти от Ки­ев, сло­жи­ха вед­на­га за­лъ­ка си – не­що 140 руб­ли за уни­вер­си­тет­с­кия фонд – ни­щож­на кап­ка за мо­ре­то нуж­ни сред­с­т­ва, ала бляс­кав до­каз за от­зив­ли­во­то сър­це на бъл­гар­с­ка­та мла­деж!...

Слав­ни­ят габ­ро­вец Ва­сил Ап­ри­лов, кой­то с ед­на школ­с­ка ко­ли­ба в родния си град раз­во­ди по ця­ло­то бъл­гар­с­ко оте­чес­т­во учители за национално учение, тък­ме­ше с лич­ни­те свои 60 000 руб­ли да въз­диг­не на бъл­га­ри­те и на­ци­о­на­лен универ­си­тет. По за­ве­ща­ние той на­ре­ди как да олих­вя­ват тия па­ри, та от лих­ви­те им на­по­кон да мо­же се въз­диг­на сгра­да и от­во­ри и под­дър­жа ако не уни­вер­си­тет, а то по­не ня­коя ака­де­мия или ли­цей (нещо вероятно като Ришелевския лицей в Одеса, който е сега Новорусийски университет).

За­ве­ща­но­то от Ап­ри­лов завещание за ви­со­ка на­у­ка в по­ро­бе­на

Бъл­га­рия тряб­ва­ше да се от­во­ри те­пър­ва на 1927 го­ди­на.

Ос­во­бо­де­на­та Бъл­га­рия го от­во­ри с 40 го­ди­ни по-ра­но.

Тя из­не­на­да с не­го и кар­лов­с­кия име­нит бла­го­де­тел Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, кой­то бе впи­сал в за­ве­ща­ни­е­то си и с по-обил­ни сред­с­т­ва от Ап­ри­ло­ва и уздра­вил меч­та­та за бъл­гар­с­ки ун­ивер­си­тет. Ала не­го­ви­ят за­вет пред­с­тои да се осъ­щес­т­ви вър­ху сна­га­та на се­гаш­но­то Вис­ше учи­ли­ще, как­то е бил в най-скром­на­та си фор­ма осъ­щес­т­вен и за­ве­тът на Ап­ри­ло­ва със се­гаш­на­та Габ­ров­с­ка Ап­ри­лов­с­ка гим­на­зия.“

Из От­че­та на Вис­ше­то учи­ли­ще за 1902/1903 учеб­на го­ди­на,

че­тен на 25 но­ем­в­ри 1903 г.

Про­че­те­но пов­тор­но на офи­ци­ал­но­то тър­жес­т­во

за 100-го­диш­ни­на­та на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет,

6 ок­том­в­ри 1988 г.

„От ця­ла­та си ду­ша же­лая на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия не са­мо на България, но и с по­мо­щта на съз­да­ва­на­та от нея бъл­гар­с­ка ин­те­ли­ген­ция на­ша­та мла­деж да нав­ле­зе в XXI век кул­тур­на, ху­ма­ни­тар­на, ху­ман­на, мило­сър­д­на и да про­дъл­жи дви­же­ни­е­то на чо­ве­чес­т­во­то към съз­да­ва­не­то на веч­ни кул­тур­ни цен­нос­ти.“

Дмитрий Лихачов

Впи­са­но в По­чет­на­та кни­га на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия

при пос­лед­но­то му по­се­ще­ние в Бъл­га­рия,

7 ок­том­в­ри 1988 година.

Що е да­мас­кин

Сбор­ник с раз­но­об­раз­но съ­дър­жа­ние, съз­да­ван от пре­во­да­чи и пре­пис­ва­чи от края на XVI  в. до на­ча­ло­то на XIX век, дос­тъ­пен за ши­рок кръг чи­та­те­ли. По про­из­ход той е свър­зан с твор­чес­т­во­то на гръц­кия пи­са­тел от XVI век Дамас­кин Сту­дит и не­го­вия сбор­ник под на­с­лов „Сък­ро­ви­ще“.

По­ве­че­то съз­да­те­ли на по­доб­ни сбор­ни­ци са ано­ним­ни. Из­вес­т­ни са даскал Сто­ян от Тряв­на, дас­кал Не­дял­ко и си­нът му Фи­лип, мо­нахът Йо­сиф Брада­ти, поп То­дор Вра­чан­с­ки, Ян­кул от Хре­льо­во, поп Йо­ан от Вра­ца, поп Пун­чо от ви­дин­с­ко­то се­ло Мок­реш, поп Стой­ко Вла­дис­ла­вов от Ко­тел (Софро­ний, епис­коп Вра­чан­с­ки) в на­чал­ния пе­ри­од на твор­чес­т­во­то им.

Да­мас­ки­ни­те са пред­наз­на­че­ни за че­те­не из­вън чер­к­ва­та.

По пра­­ви­­ло наз­­­ва­­нието на дамаскините идва от се­­ли­­ще­­то, къ­­де­­то са създа­­де­­ни. Има Дря­­нов­­с­­­ки, Трев­­­нен­­с­­­ки, Елен­с­ки, Сви­­щов­­с­­­ки, Копривщенски, Тро­­ян­­с­­­ки, Кот­лен­с­ки, Со­пот­с­ки, Па­на­гюр­с­ки, Ад­жар­с­ки, Плов­дивс­ки, Етрополски, Бо­бо­шев­с­ки, Лу­ко­вит­с­ки, Ки­чев­с­ки, Люб­лян­с­ки, Про­­то­­по­­пин­­с­­­ки да­­мас­­­ки­­н и др.

По „Ста­ро­бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра. Ен­цик­ло­пе­ди­чен реч­ник“.

Със­та­ви­тел Дон­ка Пет­ка­но­ва. София, Д-р Пе­тър Бе­рон, 1992 г.

Но­ви да­мас­ки­на­ри

В Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те жур­на­лис­ти ста­на им­п­ро­ви­зи­ра­на сре­ща между съз­да­те­ли­те на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“ по по­вод ус­пеш­но­то из­ли­за­не на не­го­вия вто­ри брой.

Пред­се­да­те­лят на СБЖ Ве­се­лин Йо­си­фов – гла­вен ре­дак­тор на изданието, в чий­то ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет ре­дом с во­де­щи на­ши старобългарис­ти са впи­са­ни и пър­ви­те два­ма но­си­те­ли на Меж­ду­на­род­на­та наг­ра­да „Бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“ ака­д. Дмит­рий Ли­ха­чов и проф. Ро­же Бер­нар, бла­го­да­ри за твор­чес­ко­то съ­у­час­тие при осъ­щес­т­вя­ва­не­то на най-но­вия бъл­гар­с­ки вес­т­ник, ка­то из­ра­зи въ­о­ду­шев­ле­ни­е­то, ко­е­то пре­диз­ви­ка не­го­ва­та по­я­ва. Го­во­ри­ха съ­що проф. Асен Ва­си­ли­ев, проф. Алек­сан­дър Ми­лев, Ак­си­ния Джу­ро­ва, Мер­сия Мак­дер­мот, Сте­фан Ве­лич­ков от Славян­с­кия ко­ми­тет в Бъл­га­рия, дип­ло­ма­тът Ма­рин Ди­мит­ров, ди­рек­то­рът на Дър­жав­на пе­чат­ни­ца „Бал­кан“ Ни­ко­ла Ба­ла­ба­нов.

Проф. Пе­тър Ди­не­ков под­чер­та, че при­със­т­ви­е­то на пе­ча­та­ри на сре­ща с жур­на­лис­ти, пи­са­те­ли и на­уч­ни ра­бот­ни­ци въз­в­ръ­ща ста­ра тра­ди­ция, от ко­я­то за­ви­си доб­ро­то качес­т­во на тях­на­та съвместна ра­бо­та.

Об­що­то нас­т­ро­е­ние се из­ля в сло­во­то на ар­хи­ман­д­рит Нес­тор Костенеч­ки, на­у­чен сът­руд­ник в На­ци­о­нал­ния цър­ков­ноис­то­ри­чес­ки музей, дъл­го­го­ди­шен пред­с­та­ви­тел на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва в Мос­к­ва:

„Та­зи с­ре­ща е ис­тин­с­ки бъл­гар­с­ки праз­ник – при­пис­ка в ле­то­пи­са на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник. Тук съб­ра­ни­те днес са вол­ни ка­ме­но­дел­ци в хи­ля­до­лет­ния храм на бъл­гар­с­ко­то сло­во, кой­то ни­ко­га не мо­же да бъ­де док­рай за­вър­шен“.

Де­кември 1979 г.

Ед­на ду­ма

за два­ма учи­те­ли и пе­ти­ма уче­ни­ци

Петко Тотев

Кои са Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци?

То­ва са Све­ти­те рав­но­а­пос­то­ли Ки­рил и Ме­то­дий и тех­ни­те пе­ти­ма Све­ти уче­ни­ци: Кли­мент, На­ум, Го­разд, Са­ва и Ан­ге­ла­рий.

В Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та тра­ди­ция с ед­на ду­ма са обе­ди­не­ни учи­те­ли  и уче­ни­ци. Ед­на ду­ма – ста­ро­бъл­гар­с­ка, об­щос­ла­вян­с­ка – из­ра­зя­ва трайността и неп­ре­къс­ва­е­мост­та на свя­то об­що­чо­веш­ко де­ло. В ед­на ду­ма са съб­ра­ни ис­то­рия и бъ­де­ще, труд­нос­ти и по­бе­ди.

Най-щас­т­ли­ви­те уче­ни­ци на Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий на­ми­рат прис­тан в Бъл­га­рия. То­ва е ис­тин­с­ко спа­се­ние за ве­ли­ко об­що­чо­веш­ко де­ло. Възкръс­ва то­ку-що съз­да­де­на, го­не­на и прес­лед­ва­на пис­ме­ност с общославян­с­ко, об­що­ев­ро­пейс­ко, об­щох­рис­ти­ян­с­ко зна­че­ние.

Уче­ни­ци­те про­дъл­жа­ват за­поч­на­то­то от учи­те­ли­те. В Бъл­га­рия, наскоро при­е­ла хрис­ти­ян­с­т­во­то, нас­ко­ро пок­ръс­те­ни­ят княз Бо­рис I приема с от­к­ри­ти обя­тия, с ве­ли­ка ра­дост уче­ни­ци­те на Све­ти­те равноапостол­ни бра­тя. Към де­ла­та на пър­во­у­чи­те­ли­те за­поч­ват да се приба­вят и при­ум­но­жа­ват де­ла­та на уче­ни­ци­те. И об­ща­та ра­бо­та е извърше­на. От пър­ви­те сла­вян­с­ки ма­нас­ти­ри по зе­ми­те на Бъл­га­рия, Сърбия, Ки­ев­с­ка Ру­сия все по-ши­ро­ко и по-ши­ро­ко се раз­п­рос­т­ра­ня­ва хрис­ти­ян­с­ко­то сло­во – сло­во за раз­би­ра­не и ра­зу­ме­ние, за съ­чув­с­т­вие и пока­я­ние, за брат­с­т­во на всич­ки хо­ра.

Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци и се­га из­лъч­ват свет­ли­на на рав­ноп­ра­вие и един­с­т­во меж­ду на­ро­ди и по­ко­ле­ния, меж­ду кул­ту­ри сла­вян­с­ки и неславян­с­ки. Са­мо уче­ни­ци­те мо­гат да про­дъл­жат за­поч­на­то­то от учителите. Обе­ди­ня­ва­ща­та ду­ма, в ко­я­то са съ­е­ди­не­ни уси­ли­я­та, трудовете, бла­го­род­с­т­ва­та на учи­те­ли­те и уче­ни­ци­те, под­чер­та­ва не­що съд­бо­нос­но важ­но – връз­ка­та на вре­ме­на­та, по­ко­ле­ни­я­та, кул­ту­ри­те. Всичко ос­та­на­ло е на вто­ро мяс­то. (Нап­ри­мер йе­рар­хи­я­та на зас­лу­ги­те, мяс­то­то в ис­то­ри­я­та, ана­ли­зи­те на ус­пе­хи­те и по­ра­же­ни­я­та и т.н.)

Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то ви­со­ко по­ня­тие Све­ти Сед­мо­чис­ле­ни­ци на­пом­ня на всич­ки, че в ос­но­ви­те на об­щос­ла­вян­с­ко­то сло­во­об­ра­зу­ва­не имат предим­с­т­во ду­ми­те за при­ба­вя­не и при­ум­но­же­ние – нап­ри­мер съ­зи­да­ние, сът­во­ре­ние, сът­вор­чес­т­во. Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци са ве­чен път на Слово­то от учи­те­ли към уче­ни­ци, от на­род към на­род, от ра­зум към ра­зум, от сър­це към сър­це. Път, кой­то не мо­же да бъ­де раз­ру­шен и ни­ко­га ня­ма да бъ­де без­лю­ден.

Слово, произнесено пред паметника

на Св. Св. Кирил и Методий,

Мурманск, 24 май 1990 г.

ЕДИ­НО­СЪЩ­НИ

Ста­ро­бъл­гар­с­ки­те кни­жов­ни сре­ди­ща Прес­лав и Ох­рид

 Пет­ко То­тев

Старобългарист, писател, литературен критик

Ос­но­ва­ва­не­то на Ох­рид­с­ка­та кни­жов­на шко­ла от Бо­рис I и Кли­мент е блес­тящ стра­те­ги­чес­ки ход на раз­цъф­тя­ва­ща­та Пър­ва бъл­гар­с­ка дър­жа­ва. Два­де­сет го­ди­ни след пок­ръс­т­ва­не­то (864) Бо­рис I на прак­ти­ка се убеж­да­ва в кон­со­ли­ди­ра­ща­та си­ла на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Съ­щев­ре­мен­но проницателният бъл­гар­с­ки вла­де­тел все по-ос­т­ро раз­би­ра как­ва го­ля­ма опас­ност е хрис­ти­ян­с­т­во­то ка­то ви­зан­тийс­ко по­ли­ти­чес­ко и иде­о­ло­ги­чес­ко про­ник­ва­не в Бъл­га­рия. Вед­на­га за­поч­ва бор­ба за не­за­ви­си­ма бъл­гар­с­ка цър­к­ва. След сло­жен дип­ло­ма­ти­чес­ки етюд, ра­зиг­ран меж­ду Рим и Цариград, в 870 г. Бо­рис I из­во­ю­ва пра­во­то на не­за­ви­си­ма бъл­гар­с­ка екзархия. Ог­ро­мен ус­пех! В свет­ли­на­та на те­зи круп­ни и пър­вос­те­пен­ни не са­мо за Бъл­га­рия, но и за ця­ло­то сла­вян­с­т­во ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия привлича­не­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви­те уче­ни­ци в Бъл­га­рия има един­с­т­вен сми­съл, оп­ре­де­лен из­ця­ло от яс­на­та и це­ле­на­со­че­на по­ли­ти­ка на българския вла­де­тел.

Ко­га­то се из­тък­ва с най-блес­тя­щи оп­ре­де­ле­ния де­ло­то на бра­тя­та Кирил и Ме­то­дий, ни­ко­га не би­ва ни най-мал­ко да се заб­ра­вя и под­це­ня­ва ро­ля­та на бъл­гар­с­кия княз Бо­рис І за въз­тър­жес­т­ву­ва­не­то на стре­ми­тел­ния раз­ц­вет на сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност и кул­ту­ра. Блес­тя­ща­та те­о­рия се въплъща­ва в блес­тя­ща прак­ти­ка. Как­во би ста­на­ло с де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий без Прес­лав­с­ка­та и Ох­рид­с­ка­та шко­ла? Зна­ме­ни­то­то сло­во на Кирил Фи­ло­соф сре­щу три­е­зич­ни­ци­те не би ли ос­та­на­ло за­дъл­го са­мо един блес­тящ по­ле­ми­чен текст, ци­ти­ран от из­б­ра­ни­ци за из­б­ра­ни­ци, ако Охридс­ка­та кни­жов­на шко­ла, под­гот­ви­ла 3500 кни­жов­ни­ци, не бе раз­сяк­ла ка­то сто­ма­нен меч дву­е­зич­на­та ос Рим–Ца­риг­рад? И то вед­на­га, ту­так­си, по го­ре­щи­те сле­ди на ог­не­но­то Ки­ри­ло­во сло­во във Ве­не­ция!

Ка­то ос­но­ва­ва ед­нов­ре­мен­но два иде­о­ло­ги­чес­ки цен­тъ­ра – Прес­лав и Ох­рид – с един­на кул­тур­на и по­ли­ти­чес­ка прог­ра­ма, Бо­рис I зор­ко до­ла­вя и твор­чес­ки раз­ви­ва ед­на от най-мо­гъ­щи­те идеи на вре­ме­то – децентрализа­ци­я­та на кул­ту­ра­та ка­то сред­с­т­во за вът­реш­на кон­со­ли­да­ция, за идей­но и кул­тур­но спо­я­ва­не на це­лия на­род, за пос­ти­га­не на здра­ва поли­ти­чес­ка цен­т­ра­ли­за­ция. В За­пад­на Ев­ро­па съ­щи­ят про­цес за­поч­ва по съ­що­то вре­ме, но про­ти­ча мно­го по-бав­но, муд­но, не­пос­ле­до­ва­тел­но. На съ­бо­ра в Тур (813) за пър­ви път се раз­ре­ша­ва в ка­то­ли­чес­ко­то богослужение пок­рай ла­тин­с­кия език да се до­пу­щат и „ро­ман­с­ки­те наречия“. Но ла­ти­но­е­зич­ни­ят ка­то­ли­ци­зъм е мощ­на кон­сер­ва­тив­на си­ла, ко­я­то се пре­о­до­ля­ва мъ­чи­тел­но. Ед­ва в 890 г. се по­я­вя­ва най-ран­ни­ят памет­ник на ста­роф­рен­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра – „Кан­ти­ле­на­та на Св. Ев­ла­лия“.

В съ­що­то вре­ме из­г­раж­да­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и ли­те­ра­ту­ра се прев­ръ­ща в дър­жав­на по­ли­ти­ка. Ето кое тряб­ва да се под­чер­тае кол­ко­то е въз­мож­но по-де­бе­ло, за да се раз­бе­ре, че Злат­ни­ят век не е пад­нал от небето, че той не е прос­то ня­как­ва щас­т­ли­ва слу­чай­ност по пъ­тя на ученици­те на Ки­рил и Ме­то­дий, че ста­ва ду­ма не за ня­ка­къв чис­то културен „бум“, пред­с­та­вян в свет­ли­на­та на тра­ди­ци­он­ни уто­пии за „просве­те­на мо­нар­хия“, а за един­с­т­ве­ния миг, кой­то не е би­ва­ло да бъ­де про­пус­нат и кой­то не е про­пус­нат! Бо­рис I и Си­ме­он Ве­ли­ки ре­ша­ват катего­рич­но въп­ро­са да бъ­де или да не бъ­де бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва на Балкан­с­кия по­лу­ос­т­ров.

Тен­ден­ци­я­та, ко­я­то си про­би­ва път и на цър­ков­ния съ­бор в Тур, в услови­я­та на край­но ин­тен­зив­ни­те ис­то­ри­чес­ки про­це­си на Бал­ка­ни­те изкрис­та­ли­зи­ра в по­ли­ти­ка­та на бъл­гар­с­ки­те вла­де­те­ли Бо­рис и Си­ме­он и вед­на­га се въп­лъ­ща­ва в жи­во дър­жав­но де­ло. Ох­рид не е прос­то и са­мо вто­ра кул­тур­на сто­ли­ца на Бъл­га­рия – то­ва е Прес­лав, из­не­сен на най-пред­на­та ли­ния Ца­риг­рад–Рим. Пог­лед­не­те на кар­та­та: Ох­рид раз­де­ля от­сеч­ка­та на гръц­ко-ла­тин­с­ка­та иде­о­ло­ги­чес­ка хе­ге­мо­ния на две рав­ни час­ти. Ще пос­лед­ва бур­но по-на­та­тъш­но де­ле­не в ця­ла Ев­ро­па. Пра­во­то на вся­ка на­род­ност да има своя не­за­ви­си­мост, не­за­ви­си­мост по­ли­ти­чес­ка и кул­тур­на – пра­во, ко­е­то ле­жи в ос­но­ви­те на бъ­де­щия ев­ро­пейс­ки прог­рес, на бъд­ния Ре­не­санс – е за­щи­те­но за пър­ви път от дал­но­вид­на­та дър­жав­на по­ли­ти­ка на един бъл­гар­с­ки вла­де­тел и от блес­тя­ща­та дей­ност на най-талан­т­ли­вия пряк уче­ник на Ки­рил и Ме­то­дий.

Из­вес­т­но е, че Кли­мент Охрид­с­ки по­лу­ча­ва ве­ли­ко­леп­на и всес­т­ран­на под­го­тов­ка и взе­ма учас­тие в най-важ­на­та дип­ло­ма­ти­чес­ка ми­сия на Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф – посещени­е­то при па­па Ан­д­ри­ан II.

Не мо­же да има ни­как­ва слу­чай­ност в пър­вос­те­пен­на­та по важ­ност исти­на, че най-та­лан­т­ли­ви­ят уче­ник на Со­лун­с­ки­те два­ма бра­тя зас­та­ва точ­но по сре­да­та – и ге­ог­раф­с­ки! – меж­ду Рим и Ца­риг­рад, при­е­май­ки во ве­ки ве­ков име­то Ох­рид­с­ки. Всич­ки из­точ­ни­ци со­чат, че пра­те­ни­кът на Борис I в Юго­за­пад­на Бъл­га­рия не се е уса­мо­тил край бре­га на див­но­то Охрид­с­ко езе­ро – мяс­то злач­но и по­кой­но, за да пи­ше кни­ги­те си и да се впу­ща в глъ­би­ни­те на те­о­ри­я­та и бо­гос­лов­с­ка­та дог­ма­ти­ка. Кли­мент ид­ва в Ох­рид, за да съз­да­де шко­ла, за да бъ­де апос­тол и прост ра­бот­ник на ед­на но­ва бъл­гар­с­ка кул­ту­ра.

Лъ­че­зар­ни­ят цен­тър, в кой­то се сли­ват всич­ки лъ­чи на Ох­рид­с­ка­та и Прес­лав­с­ка­та кни­жов­на шко­ла, е кул­тът към Со­лун­с­ки­те бра­тя. Цяла­та тра­ди­ци­он­на хрис­ти­ян­с­ко-ви­зан­тийс­ка тех­ни­ка за из­ди­га­не в култ за по­е­тич­но въз­ве­ли­ча­ва­не – тех­ни­ка, съ­вър­ше­но раз­ра­бо­те­на и из­г­ра­де­на вър­ху ра­дос­т­на­та ек­зал­та­ция (ка­то­ли­циз­мът из­би­ра ек­зал­та­ци­я­та на страда­ни­е­то) при­до­би­ва но­во съ­дър­жа­ние. В ед­на но­ва сре­да – сла­вя­но­бъл­гар­с­ка­та, се въз­ве­ли­ча­ват съ­вър­ше­но но­ви апос­то­ли, съв­ре­мен­ни­ци, най-ак­ту­ал­ни­те дей­ци на сла­вян­с­ко­то прос­ве­ще­ние.

Въз­тор­же­ни­ят по­лет на но­во­пок­ръс­те­ни­те бъл­га­ри към из­во­ри­те на духов­на­та ра­дост, към ед­но оте­чес­т­во, ко­е­то при­до­би­ва пред сма­я­ни­те им очи и своя един­на, ду­хов­на, идей­на те­ри­то­рия, се ок­ри­ля не тол­ко­ва с оди и хим­ни за Пе­тър и Па­вел, за Йо­ан Да­мас­кин и Гри­го­рий Бо­гос­лов, кол­ко­то с оди и хим­ни, пох­вал­ни сло­ва и об­ла­жа­ва­ния на Ки­рил и Ме­то­дий, на Борис I и Си­ме­он Ве­ли­ки, на Кли­мент и На­ум.

Въз­х­ва­ла­та на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло – ето здра­ва­та и не­ру­ши­ма идей­на, иде­о­ло­ги­чес­ка ос­но­ва и на Ох­рид­с­ка­та, и на Прес­лав­с­ка­та шко­ла.

Как­ва мо­гъ­ща бъл­гар­с­ка кул­тур­на тра­ди­ция се съз­да­ва, мо­же да се съди чак по круп­ни­те цен­т­ро­ве на Бъл­гар­с­ко­то въз­раж­да­не през ХVIII и ХIХ век – Ко­тел, Ох­рид, Стру­га, раз­по­ло­же­ни в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до ко­ре­ни­те на две­те ста­ро­бъл­гар­с­ки кни­жов­ни шко­ли.

Ки­рил и Ме­то­дий те­о­ре­ти­чес­ки раз­би­ват ве­ков­на­та дог­ма на триезично­то бо­гос­лу­же­ние. Ох­рид­с­ка­та кни­жов­на шко­ла на прак­ти­ка разкъс­ва дву­е­зич­на­та гръц­ко-ла­тин­с­ка въз­х­ва­ла на Бо­га, за да от­во­ри мяс­то – точ­но по сре­да­та на ос­та Рим–Ца­риг­рад – и за мо­лит­ви­те на старобъл­гар­с­ки език. В съ­що­то вре­ме Прес­лав­с­ка­та кни­жов­на шко­ла продъл­жа­ва те­о­ре­ти­чния бой в дъл­бо­чи­на, как­то яс­но ли­чи от бележитото съ­чи­не­ние на Чер­но­ри­зец Хра­бър – по­ле­ми­ка на све­тов­но рав­ни­ще, как­то бих­ме се из­ра­зи­ли в на­ши дни. Как­ва по-съ­вър­ше­на органи­за­ция на ед­но идей­но нас­тъп­ле­ние бих­ме мог­ли да си пред­с­та­вим?

В. „За буквите – О писменехь“, бр. 5, декември 1981 г.