Майчиният език

Изконното откровение все още живее

Разпиляха се напоследък насамнатам по глобуса хиляди българи – млади и нетолкова млади. Тъжни бащи поеха по старите гурбетчийски пътеки на дядовците си. Майки с насълзени очи, разпънати над Голямата вода, търсят красиво и спокойно място да доизкарат остатъка от биографията си като тъщи на някой снажен юнак, потомък на ацтеките. Сами до последна старост в България остават тези, на които не им се ще да напуснат родината си. Малцина си го признават, ала няма имигрант, който да не е плакал за България... Другото как да е, но българският език за кратко време се превърна не във втори, не в трети, а вече в четвърти език. Мнозина сънародници неистово се стремят да го забравят и още на следващата година след отдалечаването си от родината, почват да го говорят завалено и с акцент. Вместо с кирилица, предпочитат да пишат на „интернетица“. Децата им, учещи в чужди училища, нямат възможност да отделят достатъчно време за българската граматика. Техните майки не са загубили все още порива да ги научат на езика на своите предци - поръчват книжки с приказки за траки, прабългари, славяни на български език, бабите им везат след консултация с етнографи премени с шевици. Нали в многонационалните държави всяка нация следва да се представи с нещо наистина характерно. За кой ли път отново чухме проникновеното предупреждение на Хилендареца: „Българино, не се подмамвай!“ Припомни ни го преди време – на английски език! – пред вратите на храма „Св. Александър Невски“, не някой друг, а самият американски президент Бил Клинтън. Така или иначе животът властно отваря новата-стара тема, защото точно тези деца, които не знаят там, в чужбина, българската граматика, пишат покъртителни писма до близки в България и откликват на литературни конкурси на разни български институции и издания с мъдри и покъртително откровени есета, посветени на милата стара родина. Тези деца сънуват дядовия двор, първото училище, старите приятели, даже омразната тютюнева нива, на която са ги водили едва проходили още в тъмни зори. Отваря се този въпиющ проблем, естествено като първостепенна тема, и за Кирило-Методиевския вестник. Нали е казано: езикът е превелик дар Божи – да борави с него комуто както му идва от сърцето!... 

  Бр. 22/Май 2006 г.

 

 

Единоверни от десет века

Възвръщане към началото

Едно е да се проучва и уточнява кое как точно е станало в Балканския военен театър преди 130 години. Другото, по-същественото, е да се осъзнае защо именно е станало. Историята не винаги е безпристрастно точна и честичко послъгва – философията на историята има друго предназначение. Във времена на големи промени, като днешните, мътилката на всекидневието става все по-гъста. Ако решим да я пречистим, за да отделим от нея трайното и стабилното, следва да се върнем колкото може по-назад във времето. Избавлението на българския народ и връщането на България отново върху картата на Европа става възможно единствено благодарение на единението на два славянски народа. Единородни от 15 века, от десет века единоверни. Наистина няма друг случай в историята, когато една могъща империя води кръвопролитна война за освобождението на друг малък народ. Това дава живот на понятието освободителна (без нужда от уговорки). Сродна с нея е гражданската война между Севера и Юга от обратната страна на земното кълбо, която довежда до премахване на робството. Целите на руския царизъм да осигури достъп до Проливите и топлите морета е безспорна. Надделяват обаче хуманните подбуди във войната, застъпничеството на най-добрата част от руския духовен свят, готовността за саможертва – главна отлика на славянското. И свободата нам не е била подарена! Участието на българите е значително не само в редовете на Опълчението, а и в разузнаването по пътищата през Балкана и по-нататък, снабдяването с храна, вода и боеприпаси, лекуването на ранени и болни. Някои тактически грешки заплашват с провал големия поход на Балканите. Надделява обаче народният порив за възвръщане към началото на нашето православно единство.

В онези времена не е имало нито радио, ни телевизия. И вестниците са били оскъдни. А преобладаващата част от руската войска е съставена от селяни. Те са могли да научат нещо важно само от своите селски свещеници – кога и как са покръстени България и Русия в Христовата вяра, откъде са дошли първите богослужебни книги и на какъв език са били написани, как в по-късно време българи са оглавявали Руската църква, как търновски воини са се притичвали да възпират татарските нашественици откъм Изтока и прочие. Същото съвпада с тежненията на най-добрата част от руската интелигенция.

До неотдавна ние имахме зрима представа за знамето, извезано в Самара и подарено на Българското опълчение, от картината на чешкия художник Ярослав Вешин. Когато в навечерието на стогодишнината от Освобождението художникът-реставратор Михаил Малецки обнови със съпругата си тази светиня, ние с изумление видяхме върху него не само образа на Св. Богородица, но и ликовете на двамата славянски просветители Кирил и Методий. От румънския град Плоещ създателите на нашето „Аз-Буки“ съпровождат бойните колони на опълченците. В боя при Стара Загора, след смъртта на други знаменосци, подполковник Калитин загива набучен на щикове – но над него са сияли Светите апостоли. На връх Шипка трупове на убитите са летели към настъпващите вражески пълчища – все под тези Свети образи. И офицерите-благородници, и селяните от Орловска и Брянска губерния тръгват, за да разкъсат робските окови на своите многострадални родственици. Ала в същото време те са освобождавали и самите себе си – не по-леко робство е тежало тогава и над руската земя. Съдбоносни въпроси разкъсвали душата и съвестта на руските мислещи напредничави хора. Нужно им е било да докажат, че са способни на подвиг в името на общочовешки идеали, саможертва в помощ на ближния, извисяване над тегобите на всекидневието. Завоевателните стремежи на официалните кръгове на руската държава съвпадат с националните тежнения на българския народ и са подкрепени от непреодолимия народен порив на състрадание и взаимопомощ. В крайна сметка именно това решава изхода от войната. Като висше откровение над всички са сияли образите на Солунските братя, благодарение на които два славянски народа са намирали опора в истините на православната християнска вяра. Простено и безнаказано ли е да забравяме всичко това!

Неотдавна бе прието държавно решение за възвръщане името на старинния руски град Самара, разположен на едноименната река. В този град монахини от Самарския манастир под ръководството на игуменката Антонина Иванова извезват през 1876 г. трицветно знаме от тънка коприна с вшити в нея златисти кръстове. Светите образи върху него са дело на художника Николай Симаков. Знамето е благословено от Московския митрополит Инокентий и положено върху нетленните мощи на Св. Алексей Московски заедно с икона на светеца, която е връчена на главнокомандващия като бойно благословение. На 6 (18) май 1877 г. в град Плоещ, Румъния, знамето е осветено. На следващия ден дружините на Българското опълчение дават клетва пред него. По-късно то е поверено на Трета опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин, под командването на генерал-майор Николай Столетов.

Горното бе отпечатано върху първата страница на в. „Днес“ (бр. 8 от 3 март 1991 г.). Сетне е препечатано от в. „Самарская газета“ с превод на руски език на Людмила Карпенко, преподавател-българист в Самарския държавен университет. Под заглавие „Ради спасения души“ в. „Советский Мурман“ от 3 март 1992 г. също го отпечата, като добави статия на писателя Виталий Маслов, председател на Мурманското отделение на Всерусийския фонд на културата. В нея се съобщаваше, че девойчета от местното Професионално-техническо училище по шивачество заедно с техни учителки повтарят делото на самарските монахини (като имат за модел първата страница на в. „За буквите“ от март 1981 година).

в. „За буквите“ ,бр.29

 

 

Чистият понеделник

Камбаните от църквите на Колю Фичето в старопрестолния град биха тържествено за Деня на Независимостта – както са били и преди столетие

Както се казва, в този ден Господ не само беше българин, но и търновец. Чудесно слънчево време – тъкмо за среща на граждани и гости отблизо и далеч. Около 25 000 души превърнаха временно в истинска столица Търново – българи, руси, немци, британци, французи, японци. Не само на официалните прояви, но и при близки, роднини и приятели на интимна трапеза или почерпка. Също като американците на техния Ден на независимостта. Триста и петдесет национални флага, подарени от Националната секция на фолклорните фестивали при ЮНЕСКО и нейния председател Емил Павлов, осветени от Великотърновския митрополит Григорий, бяха окачени и по балконите на местните жители – не само около главната улица. Беше ден понеделник – както и преди сто години! Съдбовен знак за ново начало, опряно на стародавна традиция... На утринната света литургия в Иван-Асеновата църква, отслужена от Великотърновския митрополит Григорий, внукът на Цар Фердинанд І Симеон Сакскобургготски, настоящ лидер на НДСВ, прочете „Символ верую“-то. Сетне в двора на светилището-майка на всички български църкви бе осветен огромен трицветен флаг. Десетина гвардейци го понесоха по стръмното към историческия хълм Царевец. Под оглушителния звън на камбани – както и преди столетие. Горе в царския дворец, запомнил стъпките на 27 властители от Второто българско царство, трицветното знаме бе издигнато на висок пилон. Президентът Георги Първанов поздрави почетната рота. Министър-председателят Сергей Станишев в кратко слово заяви: „За мен е забележително, че през всичките тези години е надделявало чувството за принадлежност към един народ, към една съдба, към нашето хубаво отечество. Започва вторият век на българската независимост. На добър час!“ Зазвуча Иван-Шишмановата песен „Откога се й, мила моя майно льо, зора зазорила“ – химнът на старата ни столица. Сетне възстановената каменна пирамида в чест на обявяването на Независимостта бе отрупана с венци и цветя не само от официални лица, а и от български граждани и гости. Шествието продължи към паметника „Майка България“ в центъра на града, където министър-председателят раздаде почетни книжки на офицери от запаса. На площада „Цар Асен І“ пред Царевец имаше тържествена вечерна проверка. Командваше я Началникът на Националния военен университет „Васил Левски“ бригадният генерал Цветан Харизанов. Като при древно жертвоприношение бяха извикани имената на държавници и просветители – от Хан Аспарух през Раковски и Левски до Отец Матей Преображенски. Многоцветни празнични илюминации осветиха Царевец и Трапезица. Българската национална телевизия предаде за пръв път пряко в ефира спектакъла „Царевград Търнов - звук и светлина“. Отново зазвучаха празнични камбани. На другия ден младо девойче - първокурсничка от университета, запита развълнувано Президента: „Защо няма повече такива празници!“ Наистина поради что (речено с думите на Хилендареца). Горното е за сведение на телевизионните пийпълметрици и някои проповедници от отдавна изчерпано телевизионно предаване, които две вечери поред обсъждаха с гавра Решението на Министерския съвет за честване на 100-годишнината. Пропуснаха обаче да коментират повишената издателска активност и чувствата на порядъчните българи относно светлата дата.

„На 22 септември 1908 г., в 12 часа, в църквата „Св. 40 мъченици“ в присъствието на министрите от правителството на Александър Малинов, депутати от Народното събрание, духовни лица и търновски граждани, след тържествен молебен, отслужен от протосингела на Търновска митрополия свещеник Стефан Абаджиев, княз Фердинанд І провъзгласява Княжество България, васално на Османската империя, за независимо царство и приема титлата „Цар на българите“.“ Паметна плоча пред църквата „Св. 40 мъченици”

 

 

Множество изследвания

Българските учени и Ватикана

 Връзките между Ватикана и България датират още от ранното Средновековие: като се започне с управлението на княз Борис I (мисията на епископ Формоза по нашите земи през 866 – 870 г.), премине се през унията с латините по Калояново време (1204), стигне се до времето на Австро-Унгарската империя и се завърши с национално-освободителните борби от XIX в. Много български учени и общественици като Петър Гудев, Марин Дринов, Йордан Иванов, Богдан Филов и други поддържат близки отношения и научни контакти с Ватикана. Сред тях особено място заема личността на Иван Дуйчев (1907 – 1986). През 1932 г. младият Дуйчев спечелва българска стипендия и заминава за Рим, за да продължи обучението си и да работи в Архива и Библиотеката на Ватикана. По време на пребиваването си в Рим, от края на 1932 до пролетта на 1936 г., Иван Дуйчев има щастието да присъства на лекциите на няколко известни професори като Силвио Меркати, преподавател по история и византийска филология, който става негов учител, Н. Феста, В. Узани и др. Представяйки дисертация за българо-византийската династия на Асеневци, Иван Дуйчев получава титлата „доктор“. Продължавайки усърдно да работи във Ватиканския архив и библиотека, той посещава двугодишния курс на „Ватиканската школа по архивистика и палеография“ и през 1934 г. получава диплом за архивист–палеограф. Престоят на Иван Дуйчев в Италия и контактите му с италианските научни среди, са решаващи и плодотворни за израстването му като историк и филолог в областта на византологията и на западноевропейската история. През тези години ученият успява, благодарение на работата си и в Архива, и в ръкописните фондове на Ватиканската библиотека, да събере значителен брой документи и текстове, много от които необнародвани, от изключително значение за средновековната история на Византия и балканските страни. През 1934 г. Дуйчев открива в ръкописа Cod. Vat. gr. 2014, анонимен разказ за похода на император Никифор I в България през юли 811 г. Публикувана с неговото съдействие през 1937 г, и преиздадена през 1965 г. в Париж, тази повест, известна под името „Дуйчева хроника“, се счита за най-ценния исторически извор за събитията от 811 г. Благодарение на откритията си във Ватикана и в други италиански градове, Дуйчев се заема също и с изучаването на историята на XVII в., и предимно с историята на католицизма в България, а и с дейността на търговците от Дубровник на Балканите. Той публикува през 1935 г. в Рим и през 1937 г. в София две книги, съдържащи няколкостотин неизвестни архивни документи от XVII в., „avvisi“ (писма с информация), богати на сведения за политическото, военното и икономическото състояние на Османската империя през този период. На основата и на други неизвестни документи, открити във Ватиканския архив, в слабо ползвания фонд „Processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici“, Иван Дуйчев обнародва през 1937 г. в Рим, в колекцията на Папския институт за Изтока (Orientalia Christiana Analecta), книга за католицизма в България през XVII в. В предговора на книгата големият италиански учен - вторият учител на Дуйчев (заедно с брат си С. Дж. Меркати), монсеньор Анджело Меркати, по това време префект на Ватиканския архив, пише: „С изключителна старателност и интелигентност Дуйчев откриваше и събираше важни документи, с издателска грижливост и ерудираност той изясняваше и демонстративно обогатяваше своите публикации“. Като продължава да използва документи, открити във Ватиканския архив, Дуйчев издава през 1939 г. в София подробен указател към историята на Софийската католическа архиепископия през XVII в., като прилага известен брой необнародвани документи. На основата на гръцки и латински документи от Венецианския архив, ученият публикува през 1937 г. изследване върху законодателството, упражнявано от Охридското архиепископство над някои области в Италия. От началото на 60-те години на XX в. проф. Иван Дуй чев отново подновява контактите си на базата на своите учители от Ватикана и на личното си познанство с кардинал Ронкали, бъдещ папа. Благодарение на тези ползотворни контакти голяма група от изтъкнати изследователи започват през 70-те години системна работа във Ватиканската Апостолическа библиотека и в Секретния архив: Александър Фол, Боян Ничев, Илчо Димитров, Йоанна Списаревска, Георги Данчев, Георги Димов, Аксиния Джурова, Божидар Димитров, Красимир Станчев и др. В научно обръщение влизат множество ценни изследвания, касаещи българската и балканската история, връзките с католически Рим, палеографията, изкуствознанието, картографията и прочие.

в."За буквите" Бр. 23, Стр.16

 

 

60 000 скъпоценности Научна библиотека „Елена и Иван Дуйчеви“

Библиотеката съдържа около 60 000 единици и е една от най-богатите документални бази за изследване на българската, византийската и западноевропейската средновековна история, изкуство, палеография и литература. Обстойно е застъпен изворовият материал от класически и средновековни автори, справочната литература, български и чужди специализирани медиевистични издания. Изключително богатите фондове на библиотеката дават възможност за работа на много студенти и преподаватели от всички хуманитарни специалности. Благодарение на изключително активните международни контакти на проф. Иван Дуйчев, в библиотеката намират място и множество издания, които са уникални сред българските книжовни фондове. Като резултат на своята интензивна научна дейност и на голямата си печатна продукция, Центъра си извоюва авторитет в научните среди и редица изтъкнати български и чуждестранни учени му завещаха своите лични библиотеки: .Христо Гандев, Веселин Бешевлиев, Тодор Боров, Борис Геров, частично Тодор Герасимов, Любен Басмаджиев, Смоленският епископ Нестор, а други лични библиотеки постъпиха чрез откупки: Питър Харанис, Асен Василиев, Димитър Михалчев. В Центъра се съхранява най-богатата колекция от гръцки ръкописи в България (около 500 кодекса), повече от 70 славянски и около 200 ориенталски, дву и триезични ръкописи от IX до XIX в. По този начин в ръкописната сбирка са представени всички ръкописни и езикови традиции на Балканите: гръцки, славянски и ориенталски. Попълването на тези фондове продължава и сега чрез откупуване, като средствата постъпват от целеви дарения. Научната обработка, реставрацията и консервацията на ръкописната и архивна сбирка се осъществява по линия на няколко международни проекта с колеги от различни институти в страната и чужбина (напр. Japan Foundation, Sumitomo Foundation, Vaseda University – Tokyo, реставрационна лаборатория от Грац – Австрия и др.). Архивното богатство на Центъра „Иван Дуйчев“ включва научния архив и епистоларното наследство на изтъкнати университетски преподаватели: Иван Дуйчев, Никола Михов, Тодор Боров, Асен Василиев. Епистоларният корпус обхваща 20 000 писма на тези учени, както и дневниците от експедиции на Св. Гора и Балканите, заседанията на Историческия факултет – документи, свързани с историята на Университета. Центърът за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ и фондация „Елена и Иван Дуйчеви“ притежават богата колекция от икони, възрожденско и съвременно изкуство. Всички творби от тази сбирка са постъпили като дарения от автори и приятели на Центъра, а също така и са онаследени от цялостното дарение на проф. Иван Дуйчев, г-жа Нонка Дуйчева, Руска Гандева, Ирина Михалчева, Катя Василиева и др. Колекцията от икони обхваща периода от ХVІІІ-ХІХ в. Институтът притежава и гравюри на Христофор Жефарович и Захарий Орфелин, дарени от Негово Светейшество Павле, Патриарх Сръбски, както и маслени портрети на възрожденски майстори от ХІХ век. Особено богата е колекцията от творби на съвременното изкуство (над 200 творби), сред които се открояват имената на художници като: Анета Ходини, Златю Бояджиев, Васил Захариев, Курт Петерс, Симеон Велков, Александър Божинов, Георги Баев, Найден Петков, Светлин Русев, Енчо Пиронков, Николай Майсторов, Ради Неделчев, Йордан Кацамунски, Андрей Даниел, Греди Асса, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев, графиците Христо Нейков, Румен Скорчев, Любен Диманов, Христо Попов, Иван Нинов, Стоимен Стоилов и скулпторите Иван Пенков, Валентин Старчев, Крум Дамянов, Христо Харалампиев, Иван Русев, Богомил Живков, Ангел Станев, Емил Попов и др.