Интервюто взе Росица Николова
Илия Пехливанов е роден през 1941 г. в село Върпища, Дряновско. Завършил е Априловската гимназия и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охидски”. Работил е във в. „Средношколско знаме”, в. „Народна младеж” и в. „Антени” като е преминал от литературен сътрудник до заместник главен редактор. Един от основателите и в момента главен редактор на Кирило-Методиевския вестник „За буквите-О писменехь”, списван от международен редакционен комитет на видни учени, писатели, публицисти и общественици, за чието издаване преди шест години пое отговорност новосъздаденият Университет по библиотекознание и информационни технологии и лично неговият ректор проф. д-р Стоян Денчев
Печатал е в различни български и чуждестранни вестници и списания.Сътрудничи от години на Българкото национално радио. Автор е на филмови очерци, излъчвани по Българската национална телевизия. Единственият български журналист, представен в сп.”Куриер ЮНЕСКО” на 32 езика- и на брайлово писмо за слепци с публикация за една каменна библиотека от Х век, открита край гара Равна, Провадийско.
Женен, с две дъщери и внучка.
- Разкажете за детството си.
- Роден съм в малко селце над пещерата при Дряновския манастир, откъдето идва названието му. Баба ми Ирина е родом от Скорците-село с търновско потекло. Пееше стотина народни песни от Предбалкана. Дядо ми Илия като войник през Европейската война не успява да види с очите си Охрид, където са заложени първоначалата на нашата духовност. Остава да лежи неопят в общо гробище край град Гевгели, където се събират границите на три балкански държави. Майка ми Дешка остава тригодишно сираче и макар да е имала по всичко шестици е напуснала училище още на четвъртата година. А баба ми кръщава с името на убития си съпруг първия си син и първия си внук. Тя ме отнася в студена зима да ме кръсти в Дряновския манастир-в селото ни няма черква, то е в енорията на манастира. Негови жители са строили, възстановявали и пак строили манастира след всякакви премеждия. Осигурявали са и много други услуги в него.
/В Дряновския манастир е кръстен и поетът Радко Радков. Неговият баща-трудов офицер във Велико Търново, решава да стори това напълно съзнателно, като поканва двайсетина негови колеги да отидат с файтони на кръщавката. Не е имало тогава фотоапарат да запечата сцената как пренасят кръщелника през техния шпалир... Радко празнуваше имен ден на Архангеловден. Като ученик живях една година у тях на Бичкинята./
Почнах да уча в училище”Поп Харитон” в родното си село-единственото с този патрон. Продължих в училището „Бачо Киро” на село Върбаново , както тогава се наричаше временно Царева ливада. В Дряновската гимназия „Максим Райкович” учих три години. Живях в дома на учителя-художник Иван Койчев-един истински възрожденец.
Той бе нарисувал портрети на героите от Дряновската епопея през май 1876-а. Преди поредните тържества ни отведе десетина момчета да ги окачим по чардаците на манастира. Тогава от любопитство влязохме и в черквата. Kато дете съм запомнил строгите ликове на светците от иконите и топовния гърмеж навръх Великден. Това тутакси стигна до Градския комитет на БКП: секретарят на Ученическия комитет на Комсомола въвежда съучениците си в храма. През годините на държавния атеизъм подобно нещо бе наказуемо, макар за нас в случая да беше напълно естествено. Наложи се да напусна гимназията. След унгарските събития през 1956 г. по указания „отгоре” беше наложено да се заздрави идеологическия фронт.
Станах мебелист-дърводелец в една кооперация. Чиракувах двойно по-дълго от обикновеното. Работих със стари майстори-занаятчии от Трявна, Дряново и Велико Търново. Сетне отидох да уча в Априловската гимназия.
тук искам да подчертая нещо съществено. Нашенски филмоправци се гордеят с „култоватата” си лента по песента на Бийтълз „Вчера”. Силя се да твърдя, че тя въвжда новите поколения в крупна неистина. В този филм учителите са представени карикатурно, като изроди и дебили. А в езиковите гимназии отиваха да учат тогава по правило децата на високата власт, за да се готвят за дипломати. Тъкмо те при Промяната побързаха да застанат срещу бащите и майките си. А ние , непривилигерованите, заварихме живи наследници на възрожденската традиция-конкретни личности,с неподражаема духовност и човешко поведение. Лично аз съм особено задължен на своите учители-априловци, приемайки от тях в чит вид възрожденска закваска. По никакъв нач ин не мога да обясня например какво означава всяка сутрин на път за учебната стая да минаваш край гроба на Васил Априлов!...
- А след гимназията...
- Завърших с отличие – имах петица само по физика. И докато ме вземат в казармата, с десетина съученици раб-отих като бетонджия на строежа на Електротелферния завод в северната промишлена зона на Габрово.
Военната си служба прекарах при преустройството на зенитната артилерия в ракетна. Преживяхме и вдигането на Берлинската стена и последвалата карибска криза, когато „бъдещето можеше и да не настъпи”- както се оказа впоследствие- едно реално начало на Третата световна война. Като командир на разчет трябваше за определени минути да поставям бойната част на ракетата. Тренировките бях всекидневно. Мястото за това беше празно, казваха, че там седи кучето Лайка-първото живо същество, което летя в Космоса. По същото време летя и Юрий Гагарин. Наличието на руски ракети в България тогава беше държавна тайна. Показаха ги на парад през следващата година. Съчетаването на тези противоположни по същество събития предизвикваше търсене на духовни устои от всякакъв вид. Опитвах се да ги изразя с публикации във военния вестник „Страж на родното небе”. В съвременните учебници по история липсва каквато и да е информация за тези събития.
- Как избрахте попрището на журналистиката?
-Като ученик печатах дописки в търновския вестник „Борба” и габровския „Балканско знаме”. Във втори курс на университета Комсомолът ми отне стипендията според свидетелството на председателя на селския народен съвет-бях по-силен ученик от неговия син, а баща ми беше частник майстор-строител. Потърсих помощ при Дамян Обрешков и Николай Куманов във в. „Народна младеж”. Повикаха ме да сътруднича в отдел „Учащи” – правехме седмична страница „Звън”/ по-късно „Юноша”/ под ръководството на Дарина Герова. През лятото ме назначаваха за три месеца в бригадирския отдел. Списвахме двамата с Радослав Цветков седмична страница с репортажи и очерци за разни бригади-национални и международни. По същото време в отдела работеше и Юлия Кръстева-днешният именит френски учен от български произход, която също пишеше бодри бригадирски материали. В един свой репортаж тя сподели, че напоследък в коридорите на редакцията се били появили момчета „с домашно плетени пуловери” като мен. Явно тя беше схванала това като опасност за своето бъдеще и побърза да замине на дългосрочна специализация в Париж като предпочете да си остане там.
Благодарен съм на своите учители по вестникарство. Те приемаха тази професия преди всичко като своя вътрешна отговорност пред нацията.
- А как възприемате днешната българска журналистика?
- Днешната българска журналистика след Промяната пое по доста кални пътища, но не престава да хвърля кал и върху предишните вестникари, към които принадлежа и аз самият. Драстично бе нарушена приемствеността между две съседни поколения, приемайки, че ние сме били изцяло подчинени и зависими идеологически.
Всъщност идеологическата зависимост може да бъде заобикаляна и преодолявана - и ние го правехме неведнъж. Икономическата зависимост обаче е непреодолима.
Колкото и да се кълнат днешни законодатели на пресата, че не са купени и несвободни, толкова по-ясно това им личи. Напоследък те официално си го признават, но не е ясно какво може да се промени, след като финансовата им зависимост става все по-могъща.
Предишните германски собственици на основните наши издания негласно забраниха да се явяват по техните страници имена на известни отпреди автори.
- Имате ли свой пример за това?
- Имах един особен конфликт с в. „24 часа”. Предстоеше 100-годишнината от рождението на Джон Атанасов, наречен „Едисон на ХХ век” и „Електронният Прометей”. Следя откриването на Джон Откривателя от самото начало, понеже отдел „Учащи” на Младежкия вестник организира през лятото на 1970 г. школа за първенци от математически олимпиади на Хаинбоаз, ръководена от тогавашния декан на Математическия факултет проф. Благовест Сендов. Тъкмо тогава бяха разменени първите писма с пенсионирания професор от Университета в щата Айова, в които той потвърди, че неговият баща е българин. Имам десетки публикации по тази тема. Моя страница в „Антени” с първите известия за приключилия 6-годишен съдебен процес относно патента на компютъра стоя с месеци окачена на официално табло в Математическия факултет на Свети Климентовия университет. Бях единственият журналист в Националния инциативен комитет за стогодишнината, оглавяван от акад. Сендов като председател на Народното събрание. Чрез Пенчо Ковачев, също „предишен” журналист, предложих тогава материали, които има единствено в моя личен архив. След седмица те се появиха бъв вестника с подписа на някаква Адриана. Обяснението бе: не съм се съобразил със спецификата на изданието... Нито пък получих възнаграждение. Какво означава това, да попитаме.
Не някъде другаде, а на годишна научна конференция във Факултета по журналистика и масови комуникации водещи професори с гордост обявиха, че, видите ли, нашата сегашна жуналистика, се доближила до световните стандарти, приемайки правилото на Трите С /Сензация, Скандал, Секс/. Сензации истински рядко се случват; скандали дал Господ – ако ги няма, медиите ги формират сами и в бързината дополовина си ги доизмислят; една разголена дама за един брой е малко-трябва да бъдат най-малко две. Лошото бе, че почнаха с редки изключения да им подражават всякакви местни издания в други градове. Да не говорим за вкарването във всеобща употреба на уличния жаргон.
Станала ли е някаква гадост или измама – тя се появява на първа станица с 10-сантиметрови букви. Но свещените кирилски букви не са създадени за това! Насилието над тях е непростим грях спрямо цялата ни духовност. Бих обобщил и другояче: това е нарушение на Европейския договор, според който кирилицата е обявена за трета азбука редом с гръцката азбука и латиницата като „особен български принос” в културата на Стария континент. Съответният исторически текст от Договора се появи дословно единствено върху първата страница на Кирило-Методиевския вестник.
Отмина 1100-та годишнина от кончината на Св. Наум Седмочисленик – един от създателите на кирилицата. Единствено в. „Трета възраяст” като нормален български вестник и габровското издание „100 вести”, както и Българското национално радио, огласиха това първостепенно събитие, заслужило вниманието и на ЮНЕСКО. Още един пример: на 24 май 2009 г. в Микулчице, Моравия, където по всяка вероятност е погребан Св. Методий Славянобългарски, бе открит голям паметник на Светите братя, чийто скулптор е българин от Братислава. Никъде не бе съобщено за това. Паметникът се появи отново върху първата страница на в. „За буквите” – оттам и в Интернет.
- Как схващате продължаването на възрожденската будителска традиция при днешни условия?
- Длъжни сме-„душеспасения ради”, както са пишели предишни книжовници-да се потрудим от цялата невероятна лавина на информационното общество да отделим най-главното, основното, непреходното, благодарение на което сме оцелели духом до днес на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от всякакви племена, народности и империи, понякога от няколко наведнъж. Новото поколение е претоварено с всякаква разнопосочна информация и има нужда от помощ именно в този смисъл. Радвам се, че в. „Трета възраст” следва съзнателно и последователно тази цел. Забелязал съм, че това се оценява и от читатели на средна възраст.
- А замяната на „хартиената” журналистика с електронна какви изисквания ни предлага?
- Тя ни заставя да пишем доста по-кратко и разбираемо отпреди. И да съчетаваме писаното слово със съответна документална илюстрация, предимно цветна. Това ни кара да отделяме много повече време и сили тъкмо за осигуряването на подобна илюстрация, която често пъти е по-съществена от писмената и се възприема много по-непосредствено, особено от младите. По такъв начин тя достига и до вече многобройните наши читатели в странство, които не изпитват особена нужда да следят тукашните всекидневни скандали, трагедии и измами. Българските училища в чужбина вече са сто и четиридесет на брой – нека се има предвид и това.
- Накрая, какви свои професионални термини сте оформили с годините чрез своя опит?
- Първото мое правило е /заплювам си го/:
„Една българска работа може да се счита за узряла, когато достигне до песен”. Песенното слово наистина е най-живо и най-проникващо. Това ме кара да се включвам редовно в многомилионата аудитория на Българското национално радио, главно във фолклорните предавания. С Цвети Радева, водеща предаването „Имат ли песните спиране” по Програма „Хоризонт”, удостоена с наградата на Съюза на българските журналисти за 2009 г., вече открихме Миладиновата година. Става дума за 150-та годишнина от появата на Сборника „Български народни песни” на Братя Миладинови през юни 1861 г. с помощта на бележития хърватски славист епископ Йосип Щросмаер, който е по-значим дори и от Паисиевата „История” като стожер на Българското възраждане. Прозвучават в ефира народни песни, записани от Миладиновци, които не са разпознати като техен основополагащ принос в нашето фолклорно наследство.
Второто мое правило е донякъде регионално:
„Една габровска работа може да се счита за узряла, само ако в нея бъде замесен поне един японец.”
Японците са известни като неуморни търсачи на самобитност по цял свят. Бърках „маята”на габровската идея от самото начало и обобщих този рядък за миналото феномен като доказателство за вътрешна свобода в рамките на целия социалистически лагер в книжка-анекдот под заглавие „Габровски път от/към Европа”. През 1972 г. посетих шотландския град Абърдийн като връчих на неговия кмет Лорд Провост Джон Смит послание от кмета на Габрово арх. Карл Кандулков с предложение за сближаване върху основата на народния хумор. Моята поредица репортажи „Големи габровци излязоха тези абърдийнци” вместо в „Народна владеж” се появи в „Антени” , което ми струваше „дисциплинарно уволнение”, заменено впоследствие от „уволнение по взаимно съгласие.”
Третото правило е доста особено, но дълго време премисляно:
„Пазете се от отмъщението на некръстените!”
Навремето техните родители са учили по марксизъм в ремсовите кръжоци, че „религията е опиум за народите”. За първи път 11 века след Борис Първи Покръстителя се появи поколение, което не е приело свето кръщение според извечните правила за това. Тъкмо от него много сме изпатили досега и много още има да патим.
Добавям едно доуточнение от последно време: „Връстниците на чушкопека не отмаляват”- те, завалиите, се опитаха да пренапишат нашата история от миналия век по вносен образец и с явни внушения отстрани, като получиха в отговор откровено пренебрежение и присмех от страна на широката ни общественост. Да сте ги чули да си го признаят?...
