ВА­СИЛ АП­РИ­ЛОВ

„Ден­ни­ца на но­во­бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние”

/1841/

Пър­ви от всич­ки бъл­га­ри габ­ров­ци за­вър­за­ха връз­ки с Ру­сия.

След Кю­чук­кай­нар­д­жиш­кия мир те за­поч­на­ха да про­да­ват в Бу­ку­рещ коп­ри­на, ко­я­то се про­из­веж­да­ше в са­мо­то Габ­ро­во и в окол­ни­те се­ли­ща. Но там слу­чай­но из­го­рял кня­жес­ки­ят двор /кур­те/, кой­то бил пре­не­сен на дру­го, по-удоб­но мяс­то, а пре­диш­но­то се обя­ви­ло да про­дан на търг. Не­кол­ци­на габ­ров и се сдру­жи­ли и ка­то го ку­пи­ли, раз­де­ли­ли си го по жре­бие, ос­та­ви­ли по сре­да­та му мяс­то за ули­ца, а ос­та­на­ло­то зас­т­ро­и­ли с къ­щи и дю­кя­ни. Днес те по­лу­ча­ван го­ле­ми до­хо­ди от то­ва мяс­то. Тая част на гра­да и до­се­га се на­ри­ча Ста­ри­ят дво­рец /курт ве­ки/.

След ка­то се нас­та­ни­ли в Бу­ку­рещ, габ­ров­ци взе­ли да но­сят сво­и­те сто­ки и в Мос­к­ва, къ­де­то ос­но­ва­ли и тър­гов­с­ки кан­то­ри, но те не са има­ли ус­пех.

По­ра­ди тия връз­ки с Мос­к­ва и аз – още ма­лов­ръс­тен – бях от­ве­ден от своя брат в Мос­к­ва през 1800 г.

ТО­ДОР ПЕ­ЕВ /1842 – 1904/ е ви­ден бъл­гар­с­ки въз­рож­де­нец, учи­тел, дра­ма­тург. В Бра­и­ла по вре­ме на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия праз­ник той про­из­на­ся сло­во пред ру­мън­с­ки­те бъл­га­ри:

…Мал­ко по-се­ри­оз­нич­ко чо­век ако се по­за­мис­ли, то той да­ле­че съг­лед­ва ед­но не­из­ка­за­но благо­де­тел­но не­що, ко­е­то е би­ло един­с­т­ве­на­та ос­но­ва, вър­ху ко­я­то се е за­зи­да­ло ко­ло­сал­но­то зда­ние на сла­вян­с­т­во­то, по­не­же чрез сло­вен­с­ки­те прос­ве­ти­те­ли Ки­ри­ла и Ме­то­дия се нач­на още и книж­но­то уче­ние.

Тия скром­ни ду­ми „книж­но уче­ние” пред­на­чер­та­ват час­т­но бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ко­я­то вед­на­га по­дир на­ши­те прос­ве­ти­те­ли нач­на да се об­ра­бот­ва и раз­ши­ря­ва от тех­ни­те уче­ни­ци Го­раз­да, На­у­ма, Кли­мен­та, Ан­ге­ла­рия и дру­ги при ве­ли­ко­душ­но­то цар­с­ко пок­ро­ви­тел­с­т­во на бла­го­чес­ти­вия ни са­мо­дър­жец Бо­ри­са, у ко­го­то уче­ни­те лю­де са на­ми­ра­ли не са­мо най-от­лич­ни­те по­чес­ти и оце­не­ния – но още и сил­но са по­буж­да­ва­ни към по-жи­ва и по-бър­за де­я­тел­ност в кни­жов­но­то по­ле. То­ва уче­ние от­пос­ле ста­на тол­ко­ва въз­люб­ле­но и на по­чит, що­то го пре­гър­на­ха и дру­ги ца­ре, а имен­но Си­ме­он Ве­ли­кий, кой­то го ук­ра­си със сво­е­то цар­с­ко пе­ро, пред­по­чи­на­ю­щиц по­чет­но­то име спа­си­тел на цар­с­ко­то ве­ли­чие. А изоб­що то­ва уче­ние е би­ло и пред­на­чи­на­ние и на всич­ка­та прос­т­ран­на ли­те­ра­ту­ра и у дру­ги сло­ве­ни на­ши бра­тя, как­во­то у ру­си, че­си и мо­ра­вци, сър­би и дру­ги.

„Да ра­ду­ют­ся вси ро­ди сло­вен­с­тии, слав­но тор­жес­т­ву­ю­ще па­мят рав­но­а­пос­тол­них свя­ти­те­лей, Ки­ри­ла и Ме­то­дия, ими же на­ча­ся

на срод­нем нам язи­це свя­щен­ное бо­гос­лу­же­ние и книж­ное уче­ние.”

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ВАСИЛ АПРИЛОВ

Алек­сан­дър Те­о­до­ров — Ба­лан

пър­ви­ят рек­тор на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“

„През 1885 г., по слу­чай хи­ля­до­го­диш­ни­на­та от смърт­та на Ме­то­дия, бъл­гар­с­ки­ят княз Алек­сан­дър I на­пи наз­д­ра­ви­ца в На­род­но­то съб­ра­ние, а си­ро­ма­си, иде­ал­ни бъл­гар­с­ки сту­ден­ти от Ки­ев, сло­жи­ха вед­на­га за­лъ­ка си — не­що 140 руб­ли за уни­вер­си­тет­с­кия фонд — ни­щож­на кап­ка за мо­ре­то нуж­ни сред­с­т­ва, ала бляс­кав до­каз за от­зив­ли­во­то сър­це на бъл­гар­с­ка­та мла­деж!...

Слав­ни­ят габ­ро­вец Ва­сил Ап­ри­лов, кой­то с ед­на школ­с­ка ко­ли­ба в род­ния си град раз­во­ди по ця­ло­то бъл­гар­с­ко оте­чес­т­во тък­ме­ше с лич­ни­те свои 60 000 руб­ли сре­бър­ни да въз­диг­не на бъл­га­ри­те и на­ци­о­на­лен уни­вер­си­тет. По за­ве­ща­ние той на­ре­ди как да олих­вя­ват тия па­ри, та от лих­ви­те им на­по­кон да мо­же се въз­диг­на сгра­да и от­во­ри и под­дър­жа  ако не уни­вер­си­тет, а то по­не ня­коя ака­де­мия или ли­цей...

За­ве­ща­но­то от Ап­ри­лов за ви­со­ка на­у­ка в по­ро­бе­на Бъл­га­рия тряб­ва­ше да се от­во­ри  те­пър­ва на 1927 го­ди­на.

Ос­во­бо­де­на­та Бъл­га­рия го от­во­ри с 40 го­ди­ни по-ра­но.

Тя из­не­на­да с не­го и кар­лов­с­кия име­нит бла­го­де­тел Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, кой­то бе впи­сал в за­ве­ща­ни­е­то си и по-обил­ни сред­с­т­ва от Ап­ри­ло­ва уз­д­ра­вил меч­та­та за бъл­гар­с­ки ун­вер­си­тет. Ала не­го­ви­ят за­вет пред­с­тои да се осъ­щес­т­ви вър­ху сна­га­та на се­гаш­но­то Вис­ше учи­ли­ще, как­то е бил в най-скром­на­та си фор­ма осъ­щес­т­вен и за­ве­тът на Ап­ри­ло­ва със се­гаш­на­та Габ­ров­с­ка Ап­ри­лов­с­ка гим­на­зия.

Из от­че­та на Вис­ше­то учи­ли­ще зе 1902-1903 учеб­на го­ди­на, че­тен на 25 но­ем­в­ри 1903 г. Про­че­те­но пов­тор­но на офи­ци­ал­но­то тър­жес­т­во за 100-го­диш­ни­на­та на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, 6 ок­том­в­ри 1988 г.”

Дмитрий Лихачов

„От ця­ла­та си ду­ша же­лая на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия не са­мо на Бъл­га­рия, но и с по­мо­щта на съз­да­ва­на­та от нея бъл­гар­с­ка ин­те­ли­ген­ция на­ша­та мла­деж да нав­ле­зе в XXI век кул­тур­на, ху­ма­ни­тар­на, ху­ман­на, ми­ло­сър­д­на и да про­дъл­жи дви­же­ни­е­то на чо­ве­чес­т­во­то към съз­да­ва­не­то на веч­ни кул­тур­ни цен­нос­ти.“

Впи­са­но в по­чет­на­та кни­га на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия при пос­лед­но­то по­се­ще­ние в Бъл­га­рия, 7 ок­том­в­ри 1988 година.

Бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не про­дъл­жа­ва

В сво­я­та кни­га „Пос­ле войны” из­вес­т­ни­ят рус­ки ху­дож­ник Вла­ди­мир Не­ми­ро­вич-Дан­чен­ко, учас­т­ник в Рус­ко-Тур­с­ка­та вой­на, пи­ше:

„Уди­ви­тел­на е на­ис­ти­на та­зи де­мок­ра­тич­на стра­на! Ед­ва вче­ра из­ле­зе из пе­ле­ни… и стрем­ле­ни­е­то към об­ра­зо­ва­ние е об­х­ва­на­ло ця­ла­та стра­на.”

Пет­ко Ра­чов Сла­вей­ков до­ба­вя на свой ред:

„Не­дей­те съ­ди за нас по днеш­но­то по­ло­же­ние. Дай­те ни 15 го­ди­ни спо­койс­т­вие и вие ще ви­ди­те как­во пред­с­тав­ля­ва Бъл­га­рия в то­ва вре­ме. Ня­ма да ос­та­не ни­то ед­но мал­ко кът­че без учи­ли­ще, ня­ма да има град без гим­на­зия, а във Ве­ли­ко Тър­но­во, Рус­чук и Со­фия от­го­ре на то­ва ние ще ус­т­ро­им уни­вер­си­те­ти. Нас не ни пла­шат ни раз­хо­ди­те, ни мъч­но­ти­и­те по тия ра­бо­ти. По­пи­тай­те и най-прос­тия се­ля­нин и той ще ви ка­же, че без книж­ка ня­ма щас­тие, ня­ма сво­бо­да.”

В пър­ви­те го­ди­ни след Ос­во­бож­де­ни­е­то в Со­фия с по­мощ­та на рус­ки бла­гот­во­ри­те­ли се пос­та­вя на­ча­ло­то на На­род­на­та биб­ли­о­те­ка. Сла­вян­с­ко­то дру­жес­т­во в Пе­тер­бург да­ря­ва 1756 кни­ги. Да­ря­ват кни­ги съ­що Пуб­лич­на­та биб­ли­о­те­ка, Ар­хе­о­ло­ги­чес­ки­ят ин­с­ти­тут, Ико­но­ми­чес­ко­то дру­жес­т­во, биб­ли­о­те­ки­те при Мос­ков­с­кия и Хар­ков­с­кия уни­вер­си­те­ти. Пър­во­на­чал­на­та идея при­над­ле­жи на со­фийс­кия прос­ве­ти­тел Ми­ха­ил Бу­бо­ти­нов, но дви­га­те­ли на осъ­щес­т­вя­ва­не­то й ста­ват проф. Ма­рин Дри­нов и Пе­тър Ала­бин, ро­дом от Са­ма­ра, кой­то дър­жи на­роч­на реч на та­зи те­ма в Пе­тер­бург.

Изюм­с­ки­ят дво­ря­нин Бе­ло­зе­ров из­п­ра­ща 55 све­ще­ни пра­вос­лав­ни кни­ги. Вър­ху ед­на от тях из­пис­ва пос­ве­ще­ние:

„Ког­да­-то мы са­ми учи­лись у бол­гар

и кни­га­ми от них све­щен­ны­ми снаб­жа­лись!

Те­перь приш­лось и нам им зап­ла­тить за дар,

Чтоб к на­ше­му стыду должны им не ос­та­лись”.

Про­фе­со­рът от Хар­ков­с­кия уни­вер­си­тет Иван Ва­си­ли­е­вич Пла­то­нов да­ря­ва 2 000 то­ма от лич­на­та си биб­ли­о­те­ка, а сет­не про­дъл­жа­ва да съ­би­ра и из­п­ра­ща кни­ги. На 16 яну­а­ри 1879 г. той пи­ше пис­мо на им­пе­ра­тор­с­кия ко­ми­сар княз Дон­ду­ков-Кор­са­ков след­но­то:

„Ва­ше си­я­тель­с­т­во, было вре­мя, ког­да ус­т­ро­ен­ная Ва­ми Бол­га­рия, пред­ва­рив Рос­сию, до­ро­гое на­ше Оте­чес­т­во, целым сто­ле­ти­ем в при­ня­тия св. кре­ще­ния, на­де­ли­ла еe учи­тель­н­ы­ми кни­га­ми и спо­соб­с­т­во­ва­ла че­рез прос­ве­ще­нию толь­ко что вышед­ше­го из мра­ка яз­ы­чес­т­ва рус­ско­го на­ро­да. Те­перь приш­ла оче­редь Рос­сии – слав­ной, мо­гу­чей, по­бе­до­нос­ной – от­п­ла­чи­вать бывшей сво­ей по­соб­ни­це в прос­вя­ще­нию тою же мо­не­той.”

Да­ри­те­лят нас­то­я­ва вър­ху вся­ка от­дел­на кни­га да бъ­де на­пи­са­но:

„В дарь Бол­га­рии из Рос­сии”.

До­да­тък към на­пи­са­но­то. През но­ем­в­ри 1903 г. то­га­ваш­ни­ят рек­тор проф. Алек­сан­дър Те­о­до­ров – Ба­лан че­те от­чет на вис­ше­то учи­ли­ще за те­ку­ща­та учеб­на го­ди­на и за­я­вя­ва ре­дом с дру­го­то и то­ва:

„Слав­ни­ят габ­ро­вец Ва­сил Ап­ри­лов, кой­то с ед­на школ­с­ка ко­ли­ба в род­ния си град раз­во­ди по ця­ло­то бъл­гар­с­ко оте­чес­т­во учи­те­ли за на­ци­о­нал­но обу­че­ние, тък­ме­ше с лич­ни­те свои 60 000 руб­ли да въз­ди­га на бъл­га­ри­те и на­ци­о­на­лен уни­вер­си­тет. По за­ве­ща­ние той на­ре­ди как да се олих­вя­ват те­зи па­ри, та от лих­ви­те им на­по­кон да мо­же да се въз­диг­не сгра­да и от­во­ри и под­дър­жа ако не уни­вер­си­тет, а то по­не ня­коя ака­де­мия или ли­цей…

За­ве­ща­но­то от Ап­ри­лов за­ве­ща­ние за ви­со­ка на­у­ка в по­ро­бе­на Бъл­га­рия тряб­ва­ше да се от­во­ри те­пър­ва на 1927 г.

Ос­во­бо­де­на­та Бъл­га­рия го от­во­ри с 40 го­ди­ни по-ра­но. Тя из­не­на­да с не­го и кар­лов­с­кия име­нит бла­го­де­тел Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, кой­то бе впи­сал в за­ве­ща­ни­е­то си и с по-обил­ни сред­с­т­ва от Ап­ри­ло­ва оз­д­ра­вил меч­та­та за бъл­гар­с­ки уни­вер­си­тет. Ала и на не­го­вия за­вет пак пред­с­тои да се осъ­щес­т­ви вър­ху сна­га­та при се­гаш­но­то Вис­ше учи­ли­ще, как­то е бил в най-скром­на­та си фор­ма осъ­щес­т­вен и за­ве­тът на Ап­ри­ло­ва със се­гаш­на­та Габ­ров­с­ка Ап­ри­лов­с­ка гим­на­зия.”

Про­че­те­но­то бе пов­то­ре­но на тър­жес­т­во­то за 100-го­диш­ни­на­та на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет през ок­том­в­ри 1988 г.

 А един прос­ве­тен ми­нис­тър, акад. Асен Ха­­д­жи­о­лов на меж­ду­на­род­на на­уч­на се­сия „Ва­сил Ап­ри­лов и бъл­гар­с­ка­та въз­рож­ден­с­ка къл­ту­ра” в Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия за­я­ви след­но­то:

„За­поз­нах се с из­с­лед­ва­не на Ма­са­чу­зет­с­кия тех­но­ло­ги­чес­ки ин­с­ти­тут, ко­е­то ана­ли­зи­ра бъ­де­ще­то на САЩ. Зак­лю­че­ни­е­то е: най-ефек­тив­но­то ка­пи­та­лов­ло­же­ние на вся­ка на­ция е ка­пи­та­лов­ло­же­ни­е­то в ос­нов­но­то и сред­но­то об­ра­зо­ва­ние; та­зи на­ция, ко­я­то вло­жи там сво­и­те ре­сур­си, ще ус­пее.

За мен е ра­дост и гор­дост да ус­та­но­вя, че пре­ди 150 го­ди­ни Ва­сил Ап­ри­лов е нап­ра­вил то­ва от­к­ри­тие и го е за­пи­сал в своя „За­вет”. Де­ло­то на Ап­ри­лов е от из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние за на­ша­та на­ция, но има и све­тов­но из­ме­ре­ние. Щас­т­лив съм, че съм в сре­ди­ще­то, къ­де­то се е прък­на­ло пър­во­то зрън­це на ед­на тол­ко­ва пер­с­пек­тив­на идея.”

Чу­дес­на фор­му­ли­ров­ка на прос­ло­ву­та­та габ­ров­с­ка пес­те­ли­вост – за­дъл­жи­тел­но че­ти­во за де­пу­та­ти и ми­нис­т­ри, нас­то­я­щи и бъ­де­щи.

За­що­то спо­ред от­к­ро­ве­ни­е­то на проф. Ри­кар­до Пи­кио, го­рещ по­чи­та­тел на Ап­ри­лов, след въз­рож­де­не­ца бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние все вър­ви по на­на­дол­ни­ще, за съ­жа­ле­ние. А проф. Ро­же Бер­нар, го­во­рил за Ап­ри­лов три де­се­ти­ле­тия по­ред в Сор­бо­на­та, из­пит­ва­ше ог­ром­но же­ла­ние да ви­ди с очи­те си не­го­во­то учи­ли­ще.

Габ­ро­во ве­че има уни­вер­си­тет, са­мо че тех­ни­чес­ки.

Приписки върху старите книги

Вър­ху бе­ли­те по­ле­та на све­ще­ни­те бъл­гар­с­ки кни­ги

кни­жов­ни­ци са за­пис­ва­ли в при­пис­ки

све­де­ния за важ­ни съ­би­тия и за са­ми­те се­бе си.

Аз, греш­ни­ят Бе­лос­лав, гре­шен и дър­зък на зло, а на доб­ро ле­нив, чи­е­то оте­чес­т­во е гро­бът, а бо­гат­с­т­во, - гре­хо­ве­те, блуд­та – сла­ва, на­пи­сах за бра­та Йо­сиф стра­ни­ца от псал­ти­ра.

Бог да прос­ти Пир­со­вия син, кой­то ми до­не­се два лис­та от за­як.

По­ме­ну­вай­те, бра­тя, Ива­на, зе­тя на Ем­нос­ти­на, за то­ва, че ми да­ва­ше пря­сол и мле­чи­це.

Прос­ти, Гос­по­ди, Те­о­до­ра, кой­то ми ско­ва но­жи­ца, та си пе­ро нап­ра­вих.

Бог да прос­ти ка­лу­ге­ри­ца­та от грях, за­що­то ми до­не­се мек хляб и яй­ца да се на­си­тя.

Пи­ян пи­сах. Ох, що ми се до­са­ди. По­ме­ни, Бо­же, ра­ба сво­е­го Ра­ду­ла.

Ох, гла­ден съм, та ми е сър­це сму­те­но! 

Мал­ко за смерт да има­те на ума си, зер ще ни съ­ди Гос­под Бог наш и все­ки­му ще да­де спо­ред де­ла­та.

Ис­ти­на ме бо­ле­ше гла­ва, ко­га пи­шех тоя тет­рад, и зъб бо­ли, зъб мал­ка кост – ве­ли­ка бо­лест, оле ме­не греш­ния, ве­ли­ки мъ­ки са то­ва, а на оня свят как ще бъ­де с ме­не греш­ния.

Взе­мах пе­ро­то и мас­ти­ло и до­ле­те му­ши­ца, из­пи ми мас­тил­це.

Пад­на джа­ми­я­та „Све­та Со­фия”, та на Сул­тан Ефен­ди два си­на уте­па и то­га­ва из­ля­зо­ха две опа­ша­ти звез­ди – ед­на на за­пад, дру­га на из­ток.

От ед­но дър­во мо­же кръст и ло­па­та да се нап­ра­ви, от един ба­ща се раж­да и зло, и доб­ро; къ­де­то има мно­го ре­ки и се сбе­рат на ед­но, там мно­го во­да те­че.

Да се знае ко­га спе­ше Ста­мат в тем­ни­ца­та, а тия го би­е­ха, а той пла­че­ше и мо­ле­ше им се, и пре­па­сал бе­ше кра­тун­ка на кръс­та.

Свещ­та ми угас­на. Пи­ша на­мер­ки, бра­тя, прос­те­те.

Ръ­ка­та ми пи­ше, но прах ста­ва; кой­то пи­ше и кой­то че­те, по­ме­ну­ван би­ва; а тая по­у­чи­тел­на кни­га ос­та­ва на све­та.

Тая кни­га е ку­пе­на да учат де­ца­та от нея. Ко­е­то де­те я скъ­са, да я ку­пи ба­ща му.

Пи­сах аз, гра­ма­тик Да­го­та… 

Ма­нол гра­ма­тик пи­са…

Пи­сах аз, греш­ни поп Стой­ко…

Пак пи­сах аз, поп Да­го­та…

Гра­ма­тик Ян­кул…

Поп Сто­ян…

Те­зи бла­го­чес­ти­ви кни­ги,

на­зо­ва­ни Ата­на­сии,

пре­ве­де по по­ве­ля на на­шия княз бъл­гар­с­ки

Си­ме­о­на

от гръц­ки на сла­вян­с­ки език

епис­коп Кон­с­тан­тин,

уче­ник на Ме­то­дия,  ар­хи­е­пис­ко­па Мо­рав­с­ки,

в го­ди­на­та от на­ча­ло­то на све­та 6414 (907), ин­дикт 10,

а ги на­пи­са по по­ве­ля на съ­щия княз

Ту­дор чер­но­ри­зец Док­сов

на ус­ти­е­то на Ти­ча

в го­ди­на­та 6415 (907), ин­дикт 14,

где­то е съг­ра­де­на све­та­та Злат­на но­ва чер­к­ва

от съ­щия княз.

В съ­ща­та го­ди­на на вто­рия ден от ме­сец май,

в съ­бо­та ве­чер,

по­чи­на ра­бът Бо­жий — ба­ща­та на то­зи княз —

вели­ки­ят, поч­те­ни­ят и бла­го­вер­ни­ят наш гос­по­дар,

княз бъл­гар­с­ки, име­ну­ван

Бо­рис,

а хрис­ти­ян­с­ко­то му име е Ми­ха­ил,

кой­то жи­вя в бла­го­ве­рие и доб­ро из­по­ве­да­ние

на Гос­по­да наш Иису­са Хрис­та.

То­зи Бо­рис пок­ръс­ти бъл­га­ри­те

в го­ди­на­та етхь бех­ти (864).

В и­ме­то на От­ца и Си­на и Све­та­го Ду­ха.

Амин.

Приписка към „Слова против арианите“

от Атанасий Александрийски (IX в.)