11 май 1851 г.
Първият Кирило-Методиевски празник в Пловдив  

Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва по­чи­та па­мет­та на Св. Ки­рил в де­ня на не­го­ва­та кон­чи­на — 14 фев­ру­а­ри, а на Св. Ме­то­дий — на 6 ап­рил, ко­га­то е по­чи­нал Мо­рав­с­ки­ят ар­хи­е­пис­коп.

За пър­ви път два­ма­та са впи­са­ни за­ед­но в Бо­ри­ло­вия си­но­дик през ХIII век.

През Въз­раж­да­не­то бъл­га­ри­те в Ца­риг­рад ре­ша­ват Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви­ят праз­ник да бъ­де на 11 май — да­та­та, на ко­я­то през IV век им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин Ве­ли­ки обя­вя­ва хрис­ти­ян­с­т­во­то за офи­ци­ал­на дър­жав­на ре­ли­гия и пре­мес­т­ва сто­ли­ца­та край Бос­фо­ра.

През 1851 г. в Епар­хийс­ко­то учи­ли­ще „Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий“ в Плов­див е уре­ден учи­ли­щен праз­ник. То е мъж­ко клас­но учи­ли­ще, под­гот­вя учи­те­ли и све­ще­ни­ци. Ос­но­ва­но е го­ди­на по-ра­но и се прев­ръ­ща в сре­ди­ще на бъл­гар­с­ка­та ду­хов­ност. Пръв учи­тел и не­гов ди­рек­тор е Най­ден Ге­ров (1823 — 1900) — въз­рож­ден­с­ки кни­жов­ник и об­щес­т­ве­ник, рус­ки ви­це­кон­сул в Плов­див. В края на пър­ва­та учеб­на го­ди­на на из­пи­та в при­със­т­ви­е­то на вид­ни плов­див­ча­ни той про­из­на­ся сло­во. В не­го прос­ле­дя­ва „как е вър­вя­ло прос­ве­ще­ни­е­то в на­ро­да ни от­на­ча­ло, та до на­ше вре­ме“. Ка­то го­во­ри за княз Бо­рис I, из­тък­ва:

„Про­ви­де­ни­е­то му би­ло при­гот­ви­ло за по­мощ­ни­ци дво­и­ца рев­нос­т­ни учи­те­ли, два­ма­та бра­тя Ки­ри­ла и Ме­то­дия — тия бла­го­чес­ти­ви мъ­же, ро­дом блъ­га­ре. Ако и да са би­ли по­да­ни­ци на Ца­риг­рад­с­ка­та им­пе­рия, те не заб­ра­вя­ли на­ро­да си, блъ­га­ре­те, и го­ре­ли с же­ла­ние да прос­ве­тят с Хрис­то­во­то уче­ние сво­и­те еди­ноп­ле­ме­ни­ци. Та­ка ся под­ка­чи­ла блъ­гар­с­ка­та пис­ме­ност и в са­мо­то на­ча­ло ся обо­га­ти­ла с всич­кий кръг бо­гос­лу­жеб­ни и све­ще­ни кни­ги.“

Учи­ли­ще­то е на­ре­че­но на два­ма­та бра­тя и е по­ръ­ча­на ико­на с тех­ни­те ли­ко­ве.

Въп­ре­ки съп­ро­ти­ва­та на плов­див­с­ки­те гръ­ко­ма­ни праз­ни­кът про­дъл­жа­ва да се чес­т­ва. През 1858 г. Йа­ким Гру­ев (1828 — 1912) — ви­ден въз­рож­ден­с­ки кни­жов­ник и прос­ве­ти­тел, пред­ла­га 11 май да ста­не об­що­бъл­гар­-с­ки учи­ли­щен праз­ник.

Праз­ни­кът след въ­веж­да­не­то на Гре­го­ри­ан­с­кия ка­лен­дар в Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва през 1916 г. ве­че се чес­т­ва на 24 май.

ОТ РИЛА ДО АЛЯСКА

Култът към Св.Иван Рилски в Русия

По­чит­та към рил­ския пус­тин­но­жи­тел Иван Рил­ски, най-ран­ни­ят юж­но-с­ла­вян­ски све­тец, дос­ти­га още в Де­се­тия век да­леч на се­вер.

Осно­ва­те­ли­те на днеш­ния град Рил­ск, за­пад­но от Кур­ск, би­ли пре­сел­ни­ци от Ду­на­ва. През 986 г. княз Вла­ди­мир Све­тос­ла­вич на връ­ща­не от Ду­нав­ска Бъл­га­рия из­диг­нал на стра­те­ги­чес­ки мес­та по се­вер­на­та гра­ни­ца на Ки­ев­ска Ру­сия гра­до­ве­те-кре­пос­ти Кур­ск, Рил­ск, Пу­ти­вил, Бел­го­род. Точ­но по то­ва вре­ме въз­ник­ва и храм „Св. Иван Рил­ски“ на ед­но­и­ме­нен хълм в Рил­ск, на­ри­чан до днес гал­ьов­но „Ива­нуш­ка“. Мес­тни­те жи­те­ли по­чи­тат па­мет­та на све­те­ца на 18 ав­густ – в де­ня, ко­га­то той е по­чи­нал. Ру­и­ни­те на хра­ма ли­чат край стръм­ни­те бре­го­ве на ре­ка Сейм. От не­го всъщ­ност за­поч­ва гра­дът.

В на­ча­ло­то на ХVII в. Рил­ск имал 18 цър­кви и 4 ма­нас­ти­ра. През след­ва­щия век сти­хи­ен по­жар из­пе­пе­ля­ва гра­да. Све­ще­ни­ят хълм оба­че ос­та­ва не­по­кът­нат. През 1906 г. на не­го е съг­ра­де­на цър­ква „Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий“.

Св. Иван Рил­ски е счи­тан ка­то пок­ро­ви­тел на гра­да. Вяр­ва се, че той спа­ся­ва кре­пос­тта от та­тар­ско ра­зо­ре­ние. Чул от­пра­ве­ни­те към не­го мо­лит­ви, той се по­я­вя­ва на кре­пос­тна­та сте­на, раз­мах­ва го­ля­ма бя­ла кър­па и ос­ле­пя­ва ор­да­та на на­шес­тве­ни­ци­те.

Ро­дом от Рил­ск е Гри­го­рий Ше­ле­хов, на­ри­чан „Рус­ки­ят Ко­лумб“. Той дос­ти­га Си­бир, Кам­чат­ка, бре­го­ве­те на Ти­хия оке­ан. В Иркут­ск за­бо­га­тя­ва, поч­ва да учас­тву­ва в тър­гов­ски ком­па­нии, пред­при­е­ма сме­ли мо­реп­ла­ва­ния към не­поз­на­ти зе­ми и ос­тро­ви. При­съ­е­ди­ня­ва Аляс­ка към Рус­ка­та им­пе­рия. Не­го­ви­ят ко­раб е но­сел наз­ва­ние „Св. Иван Рил­ски“. На не­го неп­рес­тан­но са про­из­на­ся­ни мо­лит­ви към све­те­ца. На раз­ни мес­та по бре­го­ве­те на Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан, Ти­хия оке­ан и Аляс­ка би­ли пос­тро­е­ни па­рак­ли­си в чест на бъл­гар­ския све­тец от Ри­ла. Гри­го­рий Ше­ле­хов срав­ня­ван с Ко­лумб, има па­мет­ник в Иркут­ск.

Откри­ва­не­то на град Рил­ск дъл­жим на Смо­лен­ския епис­коп Нес­тор Кос­те­неч­ки. При­зо­ван от мес­тен жи­тел,като предстоятел на Българското подворие в Москва, през ав­густ 1978 г. той по­се­ща­ва гра­да за пър­ви път, въп­ре­ки че то­га­ва той е в неп­рис­тъп­на за чуж­ден­ци зо­на. При­ет е ка­то дра­го­це­нен гост от град­ска­та власт. Свър­зва се с ту­каш­ни­те кра­а­ве­ди Ф. И. Вер­бин, Вл. Про­сец­ки и Н. Н. Мел­ни­ков. Пол­зва пуб­ли­ка­ции на Г. Хол­мо­го­ров и Н. Се­на­тор­ски.

Додатък.На­пос­ле­дък  ста­на из­вес­т­но. Св. Иван Рил­с­ки е не­бе­сен пок­ро­ви­тел на рус­кия град Са­ма­ра, в чи­и­то окол­нос­ти и до днес са за­па­зе­ни сле­ди от вол­ж­с­ки­те бъл­га­ри.

Са­мар­с­ко­то зна­ме, вър­ху ко­е­то след Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние през 1876 г. са из­ве­за­ни об­ра­зи­те на Ивер­с­ка­та Св. Бо­го­ро­ди­ца и Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий, съп­ро­вож­да в бит­ки­те Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние през ця­ла­та Рус­ко-тур­с­ка ос­во­бо­ди­тел­на вой­на. След под­пис­ва­не­то на Сан-Сте­фан­с­кия ми­рен до­го­вор Тре­та опъл­чен­с­ка дру­жи­на е дис­ло­ци­ра­на в Ра­до­мир. Мес­т­ни­те граж­да­ни из­п­ра­щат ка­то дар на Са­ма­ра ико­на на Св. Иван Рил­с­ки.

БЪЛГАРСКА СЛЕДА В РЕЙМС

По­ве­че от три ве­ка френ­ски­те кра­ле при ко­ро­няс­ва­не­то си по­ла­гат клет­ва над кни­га със све­щен тек­ст, ко­я­то има бъл­гар­ско по­тек­ло. Днес тя се съх­ра­ня­ва в биб­ли­о­те­ка­та на град Рей­мс, се­вер­но от Па­риж, и е из­вес­тна в на­у­ка­та ка­то „Рей­мско еван­ге­лие“.

Кни­га­та е на­пи­са­на вър­ху пер­га­мент и има две час­ти. Пър­ва­та е ки­рил­ска (16 лис­та)  и съ­дър­жа еван­гел­ски че­ти­ва за праз­нич­ни­те дни спо­ред пра­вос­лав­ния ри­ту­ал. Вто­ра­та част е пи­са­на на хър­ват­ска гла­го­ли­ца в ма­нас­ти­ра Ема­ус край Пра­га през ХIV в. Тя съ­дър­жа еван­гел­ски че­ти­ва, апос­тол­ски пос­ла­ния и от­къ­си от ста­ро­за­вет­ни кни­ги спо­ред ка­то­лиш­кия ка­лен­дар. И две­те час­ти са на­пи­са­ни на ста­ро­бъл­гар­ски език ка­то в ези­ка на вто­ра­та се сре­щат че­хо-мо­ра­виз­ми и хър­ва­тиз­ми. Пос­тскрип­ту­мът на па­мет­ни­ка е на­пи­сан с гла­го­ли­ца на ста­ро­чеш­ки език. Той да­ва пред­ста­ва за не­о­бик­но­ве­на­та съд­ба на ръ­ко­пи­са. Не­го­ви­ят път ми­на­ва през Кон­стан­ти­но­пол и Чеш­ко, за да по­пад­не в Рей­мска­та ка­тед­ра­ла „Св.  Бо­го­ро­ди­ца“ ка­то дар — сви­де­тел на про­мен­ли­ви­те вза­и­мо­от­но­ше­ния меж­ду За­пад­на­та и Източ­на­та цър­ква.

Ста­рин­ни­ят пер­га­мен­тов ръ­ко­пис с тай­нстве­ни сло­ва, под­вър­зан с чер­ве­на ко­жа и ук­ра­сен с ди­а­ман­ти, злат­ни ор­на­мен­ти и сре­бър­ни зас­теж­ки при­до­би­ва осо­бе­на ро­ля при ко­ро­на­ци­я­та на френ­ски­те кра­ле. Едва след ка­то се за­къл­не в не­го да за­чи­та пра­ва­та на свет­ски­те и ду­хов­ни­те пър­вен­ци и да бъ­де спра­вед­лив към на­ро­да но­во­ог­ла­ше­ни­ят влас­тник встъп­ва в ро­ля­та си. Клет­ва пред Рей­мско­то еван­ге­лие по­ла­га Фран­соа II през 1559 г., през 1561 г. — Шарл IХ, през 1575 г. — Анри III, през 1589 г. — Анри IV, през 1654 г. — Луи ХIV, през 1722 г. — Луи ХV, през 1775 г. — Луи ХVI. Пос­ле­ден френ­ски крал, по­ло­жил клет­ва пред Рей­мско­то еван­ге­лие, е Шарл Х през 1825 година.

Рус­ки­ят цар Пе­тър I че­те ки­рил­ския тек­ст в Рей­мс през 1717 г. По вре­ме на Френ­ска­та ре­во­лю­ция зна­ме­ни­ти­ят тек­ст ръ­ко­пис из­чез­ва. То­га­ва скъ­по­цен­на­та му ук­ра­са е раз­гра­бе­на. След вре­ме от­кри­ват кни­га­та в под­зе­ми­я­та на ка­тед­ра­ла­та. От 1792 г. тя се съх­ра­ня­ва в град­ска­та биб­ли­о­те­ка.

       Два ве­ка по­ред уче­ни от раз­лич­ни стра­ни из­след­ват Рей­мско­то еван­ге­лие. Те ус­та­но­вя­ват със си­гур­ност, че то пред­став­ля­ва рус­ки пис­мен па­мет­ник вър­ху ста­ро­бъл­гар­ски ори­ги­нал, мо­же би де­ло на прес­лав­ски кни­жов­ни­ци. Знак за то­ва е на­ли­чи­е­то на ста­ро­бъл­гар­ски но­сов­ки.

Ки­ри­ли­ца в Сло­ваш­ко. 

Най-го­ле­ми­ят син на цар Иван Вла­дис­лав, пос­лед­ни­ят вла­де­тел на Пър­во­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во, на име Пре­си­ан e сла­бо поз­нат ка­то лич­ност на бъл­гар­с­ко­то Сред­но­ве­ко­вие. Не­у­дос­то­ен с мяс­то вър­ху прес­то­ла в Ох­рид, той по­па­да всред двор­цо­ви­те кръ­го­ве на Кон­с­тан­ти­но­пол и взе­ма учас­тие във вът­реш­но­по­ли­ти­чес­ки­те бор­би на Ви­зан­тия в на­ча­ло­то на ХI век. Ре­ал­но той е един­с­т­ве­ни­ят бъл­га­рин, кой­то е мо­гъл да ста­не ви­зан­тийс­ки им­пе­ра­тор! То­ва оба­че пре­мъл­ча­ват и ви­зан­тийс­ки­те, и бъл­гар­с­ки­те ле­то­пис­ци.

През 1951 г. в Ми­ха­лов­це, Из­точ­на Сло­ва­кия, е от­к­рит над­г­ро­бен над­пис с ки­рил­с­ки бук­ви. Той е пуб­ли­ку­ван дос­та по-къс­но, ед­ва в 1983 г. в праж­ко­то спи­са­ние “Сла­вия” от не­го­ви­ят от­к­ри­ва­тел В. Тка­дъл­чик. Има изоб­ра­зе­на гла­ва с ко­ро­на. В пре­вод гла­си:

“Тук  ле­жи  княз Пре­си­ан, /ро­ден/ в го­ди­на­та 6505 /996-97 сл.Хр./ почи­нал в го­ди­на­та 6569 /1060-61 сл.Хр./”

Из­к­лю­че­но е да ста­ва ду­ма за ня­ка­къв мес­тен княз от днеш­на Сло­ва­кия. Име­то Пре­си­ан е пра­бъл­гар­с­ко. Спо­ред един до­ку­мент за Спиш­кия ма­нас­тир бъл­га­ри в Сло­ва­кия са жи­ве­ли и през ХIII век.

Оказ­ва се, че след 1030 г. мо­на­хът Пре­си­ан, ма­кар и сляп, ус­пя­ва да из­бя­га от Ви­зан­тия, без да се до­мог­не до им­пе­ра­тор­с­ки прес­тол.

На­ход­ка­та е един­с­т­ве­ни­ят ки­рил­с­ки над­пис от­к­рит в зе­ми­те

на за­пад­ни­те сла­вя­ни.

ПОБЕДАТА НА КРЪСТА – В КАЛЕНДАРА

Княз Бо­рис I, въ­вел се­бе си и “да­де­ния му от Бо­га на­род” в но­ва­та хрис­ти­ян­с­ка вя­ра е ка­но­ни­зи­ран сво­ев­ре­мен­но за све­тец на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва. По пра­ви­ла­та на цър­к­ва­та – спо­ред хи­по­те­за­та на сръб­с­ка­та сла­вис­т­ка проф. Рад­ми­ла Ма­рин­ко­вич и на­ша­та пи­са­тел­ка и спе­ци­а­лис­т­ка по бал­ка­нис­ти­ка проф. На­деж­да Дра­го­ва – е би­ло със­та­ве­но жи­тие. То мо­же да се въз­с­та­но­ви по от­дел­ни не­го­ви час­ти, вгра­де­ни в дру­ги твор­би от по-къс­но вре­ме. В ед­на от тях има оп­ре­де­ле­ни­е­то “то­зи ди­вен юно­ша Бо­рис” – об­раз, оп­рав­дан от све­жест­та на но­ва­та ре­ли­гия. Та­ка е пред­с­та­вен и в из­вес­т­ния об­раз в Учи­тел­но­то еван­ге­лие, за­па­зе­но в рус­ки пре­пис от ХII век, съх­ра­ня­ван в Дър­жав­ния ис­то­ри­чес­ки му­зей в Мос­к­ва.

Оказ­ва се, че в то­га­ваш­ния цър­ко­вен ка­лен­дар е би­ла впи­са­на и по­бе­да­та на княз Бо­рис над въс­та­ни­е­то на бо­и­ли­те, ко­и­то се опит­ват да въз­вър­нат ези­чес­т­во­то. Рус­ки­ят из­с­ле­до­ва­тел Ана­то­лий Ту­ри­лов об­на­род­ва не­от­дав­на све­де­ния от ме­се­цос­ло­ва на сръб­с­кия апос­тол-еван­ге­лие, пи­са­но в края на ХIII в. или в на­ча­ло­то на след­ва­щия ХVI в. и съх­ра­ня­ва­но в Биб­ли­о­те­ка­та на Рус­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те в Санкт Пе­тер­бург /За­пад­но-ев­ро­пейс­ки от­дел, Ђ680/. На лист 263 под да­та­та 28 март е за­пи­са­на па­мет за чу­дот­во­ре­ца отец Ила­ри­он и по­бе­да­та на бъл­гар­с­кия княз Ми­ха­ил с кръс­та.

Из­г­леж­да ста­ва ду­ма как княз Бо­рис е но­сел кръст на гър­ди­те си в сра­же­ни­е­то с ме­теж­ни­ци­те. По­бе­да­та на кръс­т­но­то зна­ме­ние е пре­да­де­но от ви­зан­тийс­ки­те хро­нис­ти не­вед­нъж. Нап­ри­мер ис­то­ри­кът Те­о­фан пи­ше:

“Ос­та­ва из­вес­т­но пок­ръс­т­ва­не­то и то­ва пре­диз­вик­ва въс­та­ние на це­лия на­род. Бо­рис с под­к­ре­па­та на нем­но­го­чис­ле­ни съ­рат­ни­ци раз­би­ва ме­теж­ни­ци­те, а ос­та­на­ли­те ве­че не тай­ним об­ра­зом, а съв­сем яв­но об­ръ­ща в рев­нос­т­ни хрис­ти­я­ни.”

По вся­ка ве­ро­ят­ност праз­ну­ва­не­то на по­бе­да­та над езич­ни­ци­те е ус­та­но­ве­на още при­жи­ве на княз Бо­рис, до­ка­то той е бил мо­нах – един­с­т­вен в Ев­ро­па слу­чай за вла­де­тел, на­пус­нал доб­ро­вол­но прес­то­ла.

Спо­ред Жи­ти­е­то на Св. Кли­мент от Те­о­фи­лакт Ох­рид­с­ки княз Бо­рис I ос­во­бож­да­ва всич­ки кни­жов­ни­ци, ху­дож­неrци и учи­те­ли от вся­ка­къв вид да­нъ­ци към дър­жа­ва­та.

До­да­тък. Йо­ан Ек­зарх Бъл­гар­с­ки се упо­ме­на­ва един­с­т­вен от бъл­гар­с­ки­те свет­ци в рус­ки ръ­ко­пи­си от ХI-ХII век., ко­и­то се съх­ра­ня­ват днес в Рус­кия дър­жа­вен ар­хив за дър­жав­ни ак­то­ве в Мос­к­ва, в Биб­ли­о­те­ка­та на Мос­ков­-с­ка­та Си­но­дал­на ти­пог­ра­фия. Не­го­ва­та па­мет е из­вес­т­на съ­що и по ти­по-г­раф­с­ко еван­ге­лие №1, а съ­що и в бъл­гар­с­ки апос­тол-еван­ге­лие от ХIII в. в сбир­ка­та на Бел­г­рад­с­ка­та на­род­на биб­ли­о­те­ка /КМЕ 2:171/, уни­що­же­но по вре­ме на вой­на­та през 1941 го­ди­на. Въз­мож­но е да­та­та да е пос­та­ве­на през м. юли по по­вод наз­на­ча­ва­не­то на Йо­ан през­ви­тер за ек­зарх на Ве­ли­ки Прес­лав или по­ра­ди бли­зост с да­та­та, на ко­я­то спо­ред при­пис­ка­та на Ту­дор Док­сов е по­чи­нал княз Бо­рис Пър­ви.

„Как­то по­каз­ва про­уч­ва­не­то на ис­то­ри­чес­ка­та си­ту­а­ция във Ве­ли­ка Мо­ра­вия и Пър­во­то бъ­лар­с­ко цар­с­т­во пише Ана­то­лий Ту­ри­лов в сп.”Ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка” – пе­ри­о­ди­те за ус­та­но­вя­ва­не на сла­вян­с­ки­те на­ци­о­нал­ни кул­ту­ри през епо­ха­та на Сред­но­ве­ко­ви­е­то, свър­за­ни с въ­веж­да­не на хрис­ти­ян­с­т­во­то, ка­то ця­ло се ха­рак­те­ри­зи­рат с по­ви­ше­на твор­чес­ка ак­тив­ност от стра­на на съз­да­те­ли­те на но­ви­те ци­ви­ли­за­ции, с тър­се­ния и дос­ти­же­ния, ко­и­то по-къс­но не по­лу­ча­ват раз­ви­тие. Дос­та­тъч­но е тук да се при­пом­ни блес­тя­що­то хим­ног­раф­с­ко твор­чес­т­во на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ки­те уче­ни­ци, от­к­ри­то и из­с­лед­ва­но от бъл­гар­с­ки­те уче­ни през пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия.”