ТРЕ­ТА СЛЕД ЕЛА­ДА И РИМ

Ни­ко­лай Фе­дорен­ко

Руски писател и дипломат

В бъл­гар­с­ка­та ет­ног­раф­с­ка и кул­тур­на сти­хия са се сле­ли всич­ки ветро­ве и те­че­­ния, ко­и­то са ид­ва­ли от За­па­да и Из­то­ка. Ед­нов­ре­мен­но с това бъл­гар­с­ки­ят на­род, чи­я­то дър­жа­ва ве­ко­ве на­ред е би­ла ожи­вен кръсто­път, мно­гок­рат­но е по­на­сял уда­ри­те на съд­ба­та, из­пит­вал е на собствен гръб ней­ни­те прев­рат­нос­ти, пет­с­то­тин го­ди­ни е стра­дал под чуждо иго. Пло­дот­вор­но вли­я­ние при фор­ми­ра­не­то му оба­че са уп­раж­ни­ли бо­га­ти­те кул­ту­ри и ци­ви­ли­за­ции – тра­кийс­ка­та, гръц­ка­та, рим­с­ка­та, славян­с­ка­та, пра­бъл­гар­с­ка­та, ви­зан­тийс­ка­та, за­пад­на­та и из­точ­на­та. Той е съ­у­мял да пре­ос­мис­ли и да прет­во­ри ду­хов­ни­те пос­ти­же­ния на те­зи цивили­за­ции, ка­то е за­па­зил при то­ва сво­я­та кул­ту­ра и на­ци­о­нал­на самобит­ност.

В ре­зул­тат се по­я­вя­ва син­тез от тра­кийс­ка, елин­с­ка, ви­зан­тийс­ка и други мес­т­ни кул­ту­ри. Имен­но то­ва сли­ва­не е да­ло на све­та се­гаш­на­та култу­ра на Бъл­га­рия.

Ко­га­то се из­с­лед­ват ду­хов­ни­ят жи­вот и ис­то­ри­я­та на кул­ту­ра­та, обичай­ни­те тер­ми­ни за­пад и из­ток ед­ва ли мо­гат да се при­е­мат ка­то научни де­фи­ни­ции за адек­ват­ни по­ня­тия. Те по-ско­ро тряб­ва да се разглеж­дат ка­то сим­во­ли или ус­лов­нос­ти с тях­но­то ог­ра­ни­ча­ва­що значение, ка­то по­ня­тия, свър­за­ни с дви­же­ни­е­то на не­бес­но­то све­ти­ло, т.е. с из­г­ре­ва и за­ле­за на слън­це­то.

Бъл­га­рия – та­ка, как­то я схва­щам аз – е би­ла мост, по кой­то в Ев­ро­па са се вър­на­ли ан­тич­на­та кул­ту­ра и ан­тич­на­та ми­съл, уни­що­же­ни на европейс­кия кон­ти­нент по вре­ме на Ве­ли­ко­то пре­се­ле­ние на на­ро­ди­те, но за­па­зи­ли се в Азия. Тук, в Бъл­га­рия, пър­ва­та фе­о­дал­на стра­на в Ев­ро­па, могат да се срещ­нат раз­ва­ли­ни от най-ста­ро­то Ев­ро­пейс­ко сред­но­ве­ко­вие.

Бъл­га­рия е тре­та­та в Ев­ро­па зе­мя на ан­тич­на­та кла­си­ка след Древ­на Ела­да и Рим. Три­на­де­сет ве­ка ни де­лят от съз­да­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та държа­ва. Пре­ди три­на­де­сет ве­ка тук са се сме­си­ли сла­вян­с­ки­те пле­ме­на, мест­но­то тра­кийс­ко на­се­ле­ние – мо­хи­ка­ни на ан­тич­ни­те вре­ме­на и древна­та кул­ту­ра — и кон­ни­те ор­ди на пра­бъл­га­ри­те. Тук, на те­зи зе­ми на Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров, къ­де­то са пре­ми­на­ли вих­ри­те на роб­с­ки въс­та­ния, през VII в. би­ла ос­но­ва­на Бъл­га­рия – един­с­т­ве­на­та ев­ро­пейс­ка дър­жа­ва, ко­я­то съ­у­мя­ла да за­па­зи име­то си.

Бъл­га­рия при­те­жа­ва един­с­т­ве­ни по ро­да си злат­ни сък­ро­ви­ща от траките. Изя­щес­т­во и ви­со­ко майс­тор­с­т­во ли­чат в съ­до­ве­те и ук­ра­ше­ни­я­та на тра­ки­те – ис­тин­с­ки сък­ро­ви­ща. Ненап­раз­но те са си спе­че­ли­ли световна сла­ва. Ели­ни­те и рим­ля­ни­те са й ос­та­ви­ли в нас­лед­с­т­во ка­мен­ни нас­тил­ки, мра­мор­ни ам­фи­те­ат­ри и хра­мо­ве, ба­ни, пос­т­ро­е­ни край множест­во топ­ли из­во­ри, с ко­и­то е та­ка бо­га­та та­зи зе­мя.

Пър­ви от це­лия сла­вян­с­ки род бъл­га­ри­те съз­да­ват своя пис­ме­ност и кни­га. В про­ти­во­вес на гос­под­с­т­ва­щия дог­мат за три­е­зи­чи­е­то славянобългар­с­ка­та аз­бу­ка на Ки­рил и Ме­то­дий да­де на ев­ро­пейс­ка­та лите­ра­ту­ра пър­ви­те пис­ме­ни па­мет­ни­ци на раз­би­ра­ем за на­ро­да език. Първи­ят в Ев­ро­па „Зла­тен век“ на пис­ме­ност­та мо­же да бъ­де на­ре­чен българ­с­ки. Слу­жей­ки си със сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност, бо­го­ми­ли­те в България въ­о­ръ­жа­ват пър­во­то на­род­но ан­ти­фе­о­дал­но дви­же­ние в Ев­ро­па с идеи, ко­и­то ста­ват но­во стъ­па­ло в раз­ви­ти­е­то на ев­ро­пейс­ка­та фи­ло­соф­с­ка ми­съл от она­зи епо­ха.

Из­вес­т­но е, че за ли­те­ра­ту­рен език на Древ­на­та Рус се приз­на­ва славянс­ки­ят език, кой­то в ос­но­ва­та си е ста­ро­бъл­гар­с­ки, но е из­ми­нал голям и са­мос­то­я­те­лен път на раз­ви­тие в Ру­сия.

Из книгата „Български записки“. София, 1982 г.

В. „За буквите – О писменехь“, бр. 7, 1983 г.

ОРЪ­ДИ­Е­ТО НА БЪЛ­ГАР­С­КА­ТА КУЛ­ТУ­РА

Или ед­но сви­де­тел­с­т­во за де­ло­то

на Ки­ри­ла и Ме­то­дия

Александър Теодоров-Балан

Ос­но­ва­те­лят на ед­но са­мос­той­но нем­с­ко цар­с­т­во Луд­виг Не­мец, син на Луд­ви­га Бла­го­чес­ти­ви, ца­ру­ва от 843 до 876 го­ди­на. В цар­с­т­во­то му влизаше Ба­ва­рия на за­пад и зе­ми към Сред­ни Ду­нав на из­ток. В то­ва вре­ме и в тия зе­ми той има по-сил­ни или по-сла­би до­се­га­ния с бъл­гар­с­кия цар Бо­рис и с мо­рав­с­ко-па­нон­с­ко­то де­ло на Ки­ри­ла и Ме­то­дий. Бо­рис во­ю­ва в 853 го­ди­на ка­то съ­юз­ник на Рос­тис­ла­ва, княз Мо­рав­с­ки, про­тив Луд­ви­га; а в 862 г. по­ма­га Луд­ви­гу про­тив си­на му Кар­ло­ман, съ­ю­зен с Рос­тис­ла­ва.

Го­ди­на-две по-къс­но се явя­ват в Мо­ра­вия на по­зив Рос­тис­ла­во­вов учите­ли на вя­ра, по сло­вен­с­ка реч от бъл­гар­с­ки вид, бра­тя­та со­лун­ци Констан­тин и Ме­то­ди. За­вер­но те си во­дят и уче­ни­ци по­мощ­ни­ци. Тех­ни­те пре­во­ди на све­ще­ни кни­ги по език тъй свой и дос­тъ­пен на прос­тия на­род; тях­на­та цър­ков­на служ­ба с мо­лит­ви, пе­ния и про­по­ве­ди на съ­щия тоз език са би­ли не­що не­чу­ва­но и не­виж­да­но до­то­га­ва, как­то в Мо­рав­с­ка­та държава, та­ка и изоб­що в за­пад­ни­те ев­ро­пейс­ки зе­ми. Там се зна­е­ше право­то са­мо на ла­тин­с­кия език в служ­ба­та Бо­гу и в тек­с­та на божественото сло­во. То­ва пра­во го под­дър­жа­ше стро­го рим­с­ка­та католишка цър­к­ва. Ду­хов­ни­ци­те, пос­луш­ни на тая цър­к­ва, ако и от различни на­род­нос­ти, че­тя­ха и слу­же­ха по един език, ла­тин­с­ки. Са­мо за ра­зяс­не­ния и тъл­ку­ва­ния из­вън­с­лу­жеб­ни те при­бяг­ва­ха към ус­лу­ги­те на соб­с­т­ве­ния език на сво­е­то пас­т­во.

Раз­би­ра се, от то­ва ве­ли­ка­та по­чу­да, ко­я­то е про­из­ве­ло у тях де­ло­то на Кон­с­тан­ти­на, пос­ле Ки­рил, на Ме­то­дия и на уче­ни­ци­те им с на­род­ния език в Све­ще­но­то пи­са­ние и в цър­ков­на­та служ­ба. А ос­вен по­чу­да­та то­ва де­ло про­из­ве­де у ла­тин­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во и за­вист, и бо­я­зън, и враж­да; за­що­то то зап­лаш­ва­ше да из­мес­ти и на­кър­ни и лич­ни, и уп­рав­ни, и политичес­ки ин­те­ре­си. За­туй и мес­т­ни цър­ков­ни слу­жи­те­ли, и рим­с­ки­ят ка­то­лиш­ки прес­тол, и дър­жав­ни вла­де­те­ли би­ват пос­те­пен­но до­ка­ра­ни до та­ки­ва от­но­ше­ния [към] сло­вен­с­ко­то вер­но и цър­ков­но сло­во, спря­мо не­го­ви­те ви­нов­ни­ци и сле­дов­ни­ци, че след смърт­та на Ме­то­дия в 885 г., кой­то прежи­вя Ки­рил со 17 го­ди­ни, тях­но­то сло­вен­с­ко де­ло тряб­ва­ше да рух­не и да из­чез­не, за да се въд­во­ри пак пре­диш­но­то ла­тин­с­ко. В лич­ни­те злочести­ни на Ме­то­дия са не­мал­ко за­ме­се­ни Кар­ло­ман, си­нът Луд­ви­гов, и Све­то­пълк, при­ем­ник Рос­тис­ла­вов.

Как се е чув­с­т­ва­ла на­ци­о­нал­на­та стра­на на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то дело, зна­че­ни­е­то на прос­то­на­род­на­та реч за об­ща­та прос­ве­та, раз­би­ра­ме от един съв­ре­ме­нен на де­ло­то нем­с­ки па­мет­ник. То е ед­на ста­роф­ранк­с­ка меси­а­да, спи­са­на от рейн­с­коф­ран­к­с­кия мо­нах От­ф­рид в ма­нас­ти­ра Вайсенбур­г­с­ки в Ел­зас. От­ф­рид бил до­ве­рен по­чи­та­тел на Луд­ви­га Не­мец. Ко­га имен­но е спи­сал своя епос опит­ва се да оп­ре­де­ли Ед­вард Шрьо­дер в спи­са­ние за нем­с­ка ста­ра ис­то­рия и книж­ни­на през 1914 го­ди­на. Шрьо­дер на­ми­ра в тек­с­та на От­ф­ри­до­ва спис 4 сти­ха, ко­и­то за­гат­ват за дей­ност­та на Ки­ри­ла и Ме­то­дия. Ако са тия сти­хо­ве важ­ни за Шрьо­де­ра за ед­на цел, нам те сви­де­тел­с­т­ву­ват за не­що съв­сем дру­го; сви­де­тел­с­тву­ват, че с ези­ка на българ­с­ки­те сла­вя­ни се ос­но­ва от со­лун­ци­те Ки­рил Кон­с­тан­тин и Ме­то­ди оръ­дие за кул­ту­ра, как­во­то още ня­ма­ха пре­ди днес за­пад­ни ев­ро­пейс­ки наро­ди.

Че­ти­ри­те От­ф­ри­до­ви сти­ха гла­сят (по пре­во­да им в Чеш­ко ис­то­ри­чес­ко спи­са­ние, бр. ХХІ от 1915 г.) та­ка:

„Днес не един мъж пра­ви опит да пи­ше по свой език

и бър­за да въздигне на­ро­да си;

за­що да стра­нят от то­ва са­мо фран­ци­те,

та да не почнат по фран­к­с­ки да въз­г­ла­сят сло­ва­та Бо­жия?“

Не­ка про­чее та­чи­ме и вар­ди­ме оръ­ди­е­то на бъл­гар­с­ка­та  кул­ту­ра – българ­с­ка­та на­род­на реч за книж­ни­на – за­ве­ща­но нам от Ки­ри­ла и Методия!

Со­фия, 11 май 1921 г.

С ДАЛ­НО­ВИД­НОСТ И СИС­ТЕМ­НОСТ

Или как в на­ши дни проф. Иван Доб­рев

про­дъл­жа­ва – ду­хом и тя­лом – ап­ри­лов­с­ка­та про­зор­ли­вост

В Ка­тед­ра­та по ки­ри­ломе­то­ди­е­вис­ти­ка на Свети-Кли­мен­то­вия уни­вер­си­тет в Со­фия проф. Иван Доб­рев оби­та­ва  ка­би­не­та, в кой­то пре­ди не­го са ра­бо­ти­ли го­ди­ни на­ред про­фе­со­ри­те Лю­бо­мир Ан­д­рей­чин и Стой­ко Стой­ков – уче­ни мъ­же с го­ле­ми зас­лу­ги към бъл­гар­с­кия език. Пре­по­да­ва ста­ро­бъл­гар­с­ки език на сту­ден­ти­те фи­ло­ло­зи. По­гъл­нат е все­ця­ло от жаж­да­та да про­уч­ва първоизво­ри­те на на­ша­та ду­хов­ност. И то­ва във вис­ша сте­пен не е слу­чай­но.

Вмес­то ви­зит­ка – пог­лед в статията за него в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та ен­цик­ло­пе­дия.

Ро­ден е през 1938 г. в Сли­вен. За­вър­ш­ва сред­но об­ра­зо­ва­ние в род­ния си град и бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия в Со­фийс­кия уни­вер­си­тет. Асис­тент и до­цент във Фа­кул­те­та по сла­вян­с­ки фи­ло­ло­гии. Спе­ци­а­ли­зи­рал в Мос­к­ва и Санкт Петербург. Ста­ва про­фе­сор през 1986 г.

Ези­ко­вед и па­ле­ог­раф, спе­ци­а­лист по ста­ро­бъл­гар­с­ки език и ис­то­рия на бъл­гар­с­кия език. Из­да­ва Зог­раф­с­кия и Бо­ян­с­кия па­лим­п­сест. Из­с­лед­ва глаголица­та, ка­то от­х­вър­ля хи­по­те­зата на Тей­лър–Ягич–Лес­кин за ней­ния прототип. Под­чер­та­ва на­род­нос­т­на­та при­над­леж­ност на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­вия език. Тру­до­ве­те му се от­ли­ча­ват с ори­ги­нал­ност и са за­щи­те­ни с бо­га­та еруди­ция. При­веж­да но­ви до­ка­за­тел­с­т­ва за бъл­гар­с­кия пър­во­об­раз на „Изборни­ка“ от 1073 го­ди­на – де­ло на цар Си­ме­он, и на „Ма­ке­дон­с­кия ки­рил­с­ки лист“ – мно­го ра­нен па­мет­ник, създаден в Плис­ка или Прес­лав в края на ІХ век.

– Пър­во да по­тър­сим ду­хов­но­то род­с­т­во с Васил Ап­ри­лов.

– Ап­ри­лов си ос­та­ва ще­дър да­ри­тел и мно­го дал­но­ви­ден чо­век. Ако се изра­зим с днеш­ни ду­ми, но­во­то бъл­гар­с­ко об­ра­зо­ва­ние е не­гов ин­те­лек­ту­а­лен про­дукт. Той не са­мо е проз­рял пол­за­та от свет­с­ка прос­ве­та, но е нап­ра­вил всич­ко, ко­е­то е би­ло въз­мож­но, за да дой­де тя при нас, бъл­га­ри­те. Ка­то го­рещ ро­до­лю­бец, естес­т­ве­но е да по­мис­ли пър­во за род­ния си град Габ­ро­во. Но не са­мо за­що­то там е ро­ден той са­ми­ят, а по­не­же там жи­вее мно­го буд­но балканд­жийс­ко на­се­ле­ние с от­во­ре­ни очи за но­во­то. Ап­ри­лов да­ва фи­нан­со­ви сред­с­т­ва не са­мо за пос­т­ро­я­ва­не на сгра­да­та на учи­ли­ще­то, но е мис­лил сериоз­но и за пре­по­да­ва­те­ли­те в не­го, за учеб­ни­те прог­ра­ми. Щас­т­ли­во обсто­я­тел­с­т­во е, че в Габ­ро­во от по-ново вре­ме е има­ло ме­тох на Рил­с­кия манас­тир (още рус­ките мо­на­си са оце­ни­ли пре­ди не­го Габ­ро­во) – там имен­но поч­ва Въз­раж­да­не­то. Да спо­ме­нем гра­до­ве ка­то Бан­с­ко, Са­мо­ков, Копривщица и дру­ги. Жи­ва­та връз­ка с ма­нас­ти­ра в Ри­ла осъ­щес­т­вя­ва Не­о­фит Рил­с­ки, кой­то, ма­кар и в ра­со, е учи­тел от свет­с­ки тип. Пос­лед­ни­ят при­те­жа­ва вро­ден усет къ­де ще бъ­де люл­ка­та на но­ва­та бъл­гар­с­ка ду­хов­ност. За­ха­ри Зог­раф го ри­су­ва с гло­бус в ръ­ка, не с еван­ге­лие и кръст.

Две са пър­ви­те сре­ди­ща на но­во­бъл­гар­с­ка­та прос­ве­та: Ап­ри­лов­с­ка­та гимна­зия и – кол­ко­то и да е не­ве­ро­ят­но – учи­ли­ще­то на Не­о­фит до Рил­с­кия ма­нас­тир.

– А как­во зна­че­ние има Ап­ри­лов ка­то учен-сла­вист?“ – попитах .

– Не­го­ва­та „Ден­ни­ца“ е ед­на ве­ли­ко­леп­на кни­га. Нея след­ва по-чес­то да я раз­г­ръ­щат до­ри ис­то­ри­ци­те на Бъл­гар­с­ко­то сред­но­ве­ко­вие. От нея мо­же да се на­у­чи нап­ри­мер дос­та под­роб­но за съд­ба­та на Прес­лав­с­ка­та биб­ли­о­те­ка. Раз­ка­за­но е и за „Рейм­с­ко­то еван­ге­лие“, над ко­е­то в про­дъл­же­ние на це­ли векове са се кле­ли френ­с­ки­те кра­ле при ко­ро­на­ци­я­та им. Ап­ри­лов жи­во е следял как­во се пи­ше за бъл­га­ри­те глав­но в Ру­сия, бил е в те­че­ние на българска­та прос­вет­на ми­съл.

И не е слу­чай­но, че тък­мо си­нът на не­го­вия съ­миш­ле­ник Ни­ко­лай Палаузов Спи­ри­дон ста­ва пър­ви­ят бъл­гар­с­ки учен-ис­то­рик в ев­ро­пейс­ки смисъл. С не­го­ва­та ди­сер­та­ция, за­щи­те­на през 1852 г. в Санкт Пе­тер­бург, е въ­ве­де­но по­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“. То­ва не са ис­то­ри­чес­ки слу­чай­нос­ти. Ако Въз­раж­да­не­то ни не бе де­ло на най-буд­ни­те то­га­ваш­ни бъл­га­ри, България ед­ва ли ще­ше да я има изоб­що. След­ват ги уче­ни-ис­то­ри­ци ка­то Марин Дри­нов и Ва­сил Зла­тар­с­ки, а в об­ласттта на ези­коз­на­ни­е­то – Сте­фан Мла­де­нов. Тях­но­то го­ре­що ро­до­лю­бие е под­п­ла­те­но със здра­ва ев­ро­пейс­ка на­уч­на под­го­тов­ка.

По­доб­ни лич­нос­ти не се по­би­рат в на­ши­те из­д­реб­не­ли днеш­ни пред­с­та­ви за мяс­то и ро­ля в ис­то­ри­я­та. То­ва са хо­ра, ко­и­то са зна­е­ли как­во да нап­ра­вят, как да го нап­ра­вят и за­що да го нап­ра­вят.

Чу­дя се ед­но – за­що Габ­ро­во не е да­ло кни­жов­ни­ци от ве­ли­чи­на­та на Соф­ро­ний или Ра­ков­с­ки ка­то Ко­тел нап­ри­мер, или Бо­тев ка­то Ка­ло­фер, или Ва­зов ка­то Со­пот. Ос­та­ва ед­на за­гад­ка.

– А как­во оз­на­ча­ва Ап­ри­ло­вият из­раз „при­ро­ден бъл­га­рин“?

– Чо­век, кой­то си ос­та­ва с ми­съл и чув­с­т­во за ро­да си, къ­де­то и да се намира по све­та.

Стиг­нах­ме до кръв­на­та ро­до­ва връз­ка на проф. Доб­рев с Габ­ро­во. Майката на не­го­ва­та пра­ба­ба на име Иван­ка е каз­ва­ла „вуй­чо“ на Ва­сил Апри­лов. Той е би­вал у до­ма им, ко­га­то е по­се­ща­вал гра­да. Ней­на­та май­ка е мо­же би Ке­ра, сес­т­ра­та на Ап­ри­лов, ко­я­то е под­дър­жа­ла пис­мов­на връз­ка с не­го. А дъ­ще­ря й Ки­на е же­не­на за Еким Гун­чев, тър­го­вец и ин­дус­т­ри­а­лец. Имат шест дъ­ще­ри, две от ко­и­то уми­рат не­о­мъ­же­ни. Вну­ци­те на ос­та­на­ли­те че­ти­ри са бра­тов­че­ди на про­фе­со­ра.

Най-го­ля­ма­та от дъ­ще­ри­те на ба­ба Ки­на на име Ган­ка е учи­ла фи­ло­со­фия в Швей­ца­рия. Дру­га се каз­ва Йор­дан­ка. Трета на име Иван­ка, кръс­те­на на ба­ба си, е же­не­на за проф. Сте­фан Бон­чев, един от на­ши­те пър­ви ге­о­ло­зи. Не­ин син е акад. Еким Бон­чев.

Дру­гата дъ­ще­ря на име Ма­рия има от своя стра­на три де­ца: най-го­ля­ма­та й дъ­ще­ря Бой­ка е май­ка на проф. Доб­рев, кой­то има брат Ди­ми­тър, до­цент в Ма­те­ма­ти­чес­кия фа­кул­тет. Бой­ка има сес­т­ра Ка­тя с дъ­ще­ря Ма­рия Са­мо­ков­ли­е­ва, му­зи­ко­вед и про­фе­сор в Плов­див­с­кия уни­вер­си­тет. Бра­тът на Бой­ка е Бра­ни­мир Па­па­зов, про­фе­сор по ме­ди­ци­на. Не­го­ви­ят син Бо­ян Па­па­зов е ки­нос­це­на­рист – бе­ше на­пос­ле­дък в кул­тур­на­та служ­ба на на­ше­то по­сол­с­т­во във Ва­шин­г­тон.

Нас­лед­ни­кът на Ап­ри­лов не прес­та­ва из­дир­ва­ни­я­та си над древ­ни­те кирил­с­ки тек­с­то­ве. Тру­па но­ви от­к­ри­тия и до­гад­ки с на­деж­да ня­кой да от­де­ли вре­ме и сред­с­т­ва за тях­но­то об­на­род­ва­не, имай­ки ка­то жив при­мер Ва­сил Ап­ри­лов.

Септември 2004 г.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ВАСИЛ АПРИЛОВ

Алек­сан­дър Те­о­до­ров-Ба­лан

Пър­ви рек­тор

на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“

„През 1885 г., по слу­чай хи­ля­до­го­диш­ни­на­та от смърт­та на Ме­то­дия, бъл­гар­с­ки­ят княз Алек­сан­дър I на­пи наз­д­ра­ви­ца в На­род­но­то съб­ра­ние, а си­ро­ма­си, иде­ал­ни бъл­гар­с­ки сту­ден­ти от Ки­ев, сло­жи­ха вед­на­га за­лъ­ка си – не­що 140 руб­ли за уни­вер­си­тет­с­кия фонд – ни­щож­на кап­ка за мо­ре­то нуж­ни сред­с­т­ва, ала бляс­кав до­каз за от­зив­ли­во­то сър­це на бъл­гар­с­ка­та мла­деж!...

Слав­ни­ят габ­ро­вец Ва­сил Ап­ри­лов, кой­то с ед­на школ­с­ка ко­ли­ба в родния си град раз­во­ди по ця­ло­то бъл­гар­с­ко оте­чес­т­во учители за национално учение, тък­ме­ше с лич­ни­те свои 60 000 руб­ли да въз­диг­не на бъл­га­ри­те и на­ци­о­на­лен универ­си­тет. По за­ве­ща­ние той на­ре­ди как да олих­вя­ват тия па­ри, та от лих­ви­те им на­по­кон да мо­же се въз­диг­на сгра­да и от­во­ри и под­дър­жа ако не уни­вер­си­тет, а то по­не ня­коя ака­де­мия или ли­цей (нещо вероятно като Ришелевския лицей в Одеса, който е сега Новорусийски университет).

За­ве­ща­но­то от Ап­ри­лов завещание за ви­со­ка на­у­ка в по­ро­бе­на

Бъл­га­рия тряб­ва­ше да се от­во­ри те­пър­ва на 1927 го­ди­на.

Ос­во­бо­де­на­та Бъл­га­рия го от­во­ри с 40 го­ди­ни по-ра­но.

Тя из­не­на­да с не­го и кар­лов­с­кия име­нит бла­го­де­тел Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, кой­то бе впи­сал в за­ве­ща­ни­е­то си и с по-обил­ни сред­с­т­ва от Ап­ри­ло­ва и уздра­вил меч­та­та за бъл­гар­с­ки ун­ивер­си­тет. Ала не­го­ви­ят за­вет пред­с­тои да се осъ­щес­т­ви вър­ху сна­га­та на се­гаш­но­то Вис­ше учи­ли­ще, как­то е бил в най-скром­на­та си фор­ма осъ­щес­т­вен и за­ве­тът на Ап­ри­ло­ва със се­гаш­на­та Габ­ров­с­ка Ап­ри­лов­с­ка гим­на­зия.“

Из От­че­та на Вис­ше­то учи­ли­ще за 1902/1903 учеб­на го­ди­на,

че­тен на 25 но­ем­в­ри 1903 г.

Про­че­те­но пов­тор­но на офи­ци­ал­но­то тър­жес­т­во

за 100-го­диш­ни­на­та на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет,

6 ок­том­в­ри 1988 г.

„От ця­ла­та си ду­ша же­лая на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия не са­мо на България, но и с по­мо­щта на съз­да­ва­на­та от нея бъл­гар­с­ка ин­те­ли­ген­ция на­ша­та мла­деж да нав­ле­зе в XXI век кул­тур­на, ху­ма­ни­тар­на, ху­ман­на, мило­сър­д­на и да про­дъл­жи дви­же­ни­е­то на чо­ве­чес­т­во­то към съз­да­ва­не­то на веч­ни кул­тур­ни цен­нос­ти.“

Дмитрий Лихачов

Впи­са­но в По­чет­на­та кни­га на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия

при пос­лед­но­то му по­се­ще­ние в Бъл­га­рия,

7 ок­том­в­ри 1988 година.

Що е да­мас­кин

Сбор­ник с раз­но­об­раз­но съ­дър­жа­ние, съз­да­ван от пре­во­да­чи и пре­пис­ва­чи от края на XVI  в. до на­ча­ло­то на XIX век, дос­тъ­пен за ши­рок кръг чи­та­те­ли. По про­из­ход той е свър­зан с твор­чес­т­во­то на гръц­кия пи­са­тел от XVI век Дамас­кин Сту­дит и не­го­вия сбор­ник под на­с­лов „Сък­ро­ви­ще“.

По­ве­че­то съз­да­те­ли на по­доб­ни сбор­ни­ци са ано­ним­ни. Из­вес­т­ни са даскал Сто­ян от Тряв­на, дас­кал Не­дял­ко и си­нът му Фи­лип, мо­нахът Йо­сиф Брада­ти, поп То­дор Вра­чан­с­ки, Ян­кул от Хре­льо­во, поп Йо­ан от Вра­ца, поп Пун­чо от ви­дин­с­ко­то се­ло Мок­реш, поп Стой­ко Вла­дис­ла­вов от Ко­тел (Софро­ний, епис­коп Вра­чан­с­ки) в на­чал­ния пе­ри­од на твор­чес­т­во­то им.

Да­мас­ки­ни­те са пред­наз­на­че­ни за че­те­не из­вън чер­к­ва­та.

По пра­­ви­­ло наз­­­ва­­нието на дамаскините идва от се­­ли­­ще­­то, къ­­де­­то са създа­­де­­ни. Има Дря­­нов­­с­­­ки, Трев­­­нен­­с­­­ки, Елен­с­ки, Сви­­щов­­с­­­ки, Копривщенски, Тро­­ян­­с­­­ки, Кот­лен­с­ки, Со­пот­с­ки, Па­на­гюр­с­ки, Ад­жар­с­ки, Плов­дивс­ки, Етрополски, Бо­бо­шев­с­ки, Лу­ко­вит­с­ки, Ки­чев­с­ки, Люб­лян­с­ки, Про­­то­­по­­пин­­с­­­ки да­­мас­­­ки­­н и др.

По „Ста­ро­бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра. Ен­цик­ло­пе­ди­чен реч­ник“.

Със­та­ви­тел Дон­ка Пет­ка­но­ва. София, Д-р Пе­тър Бе­рон, 1992 г.

Но­ви да­мас­ки­на­ри

В Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те жур­на­лис­ти ста­на им­п­ро­ви­зи­ра­на сре­ща между съз­да­те­ли­те на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“ по по­вод ус­пеш­но­то из­ли­за­не на не­го­вия вто­ри брой.

Пред­се­да­те­лят на СБЖ Ве­се­лин Йо­си­фов – гла­вен ре­дак­тор на изданието, в чий­то ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет ре­дом с во­де­щи на­ши старобългарис­ти са впи­са­ни и пър­ви­те два­ма но­си­те­ли на Меж­ду­на­род­на­та наг­ра­да „Бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“ ака­д. Дмит­рий Ли­ха­чов и проф. Ро­же Бер­нар, бла­го­да­ри за твор­чес­ко­то съ­у­час­тие при осъ­щес­т­вя­ва­не­то на най-но­вия бъл­гар­с­ки вес­т­ник, ка­то из­ра­зи въ­о­ду­шев­ле­ни­е­то, ко­е­то пре­диз­ви­ка не­го­ва­та по­я­ва. Го­во­ри­ха съ­що проф. Асен Ва­си­ли­ев, проф. Алек­сан­дър Ми­лев, Ак­си­ния Джу­ро­ва, Мер­сия Мак­дер­мот, Сте­фан Ве­лич­ков от Славян­с­кия ко­ми­тет в Бъл­га­рия, дип­ло­ма­тът Ма­рин Ди­мит­ров, ди­рек­то­рът на Дър­жав­на пе­чат­ни­ца „Бал­кан“ Ни­ко­ла Ба­ла­ба­нов.

Проф. Пе­тър Ди­не­ков под­чер­та, че при­със­т­ви­е­то на пе­ча­та­ри на сре­ща с жур­на­лис­ти, пи­са­те­ли и на­уч­ни ра­бот­ни­ци въз­в­ръ­ща ста­ра тра­ди­ция, от ко­я­то за­ви­си доб­ро­то качес­т­во на тях­на­та съвместна ра­бо­та.

Об­що­то нас­т­ро­е­ние се из­ля в сло­во­то на ар­хи­ман­д­рит Нес­тор Костенеч­ки, на­у­чен сът­руд­ник в На­ци­о­нал­ния цър­ков­ноис­то­ри­чес­ки музей, дъл­го­го­ди­шен пред­с­та­ви­тел на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва в Мос­к­ва:

„Та­зи с­ре­ща е ис­тин­с­ки бъл­гар­с­ки праз­ник – при­пис­ка в ле­то­пи­са на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник. Тук съб­ра­ни­те днес са вол­ни ка­ме­но­дел­ци в хи­ля­до­лет­ния храм на бъл­гар­с­ко­то сло­во, кой­то ни­ко­га не мо­же да бъ­де док­рай за­вър­шен“.

Де­кември 1979 г.