Множество изследвания

Българските учени и Ватикана

 Връзките между Ватикана и България датират още от ранното Средновековие: като се започне с управлението на княз Борис I (мисията на епископ Формоза по нашите земи през 866 – 870 г.), премине се през унията с латините по Калояново време (1204), стигне се до времето на Австро-Унгарската империя и се завърши с национално-освободителните борби от XIX в. Много български учени и общественици като Петър Гудев, Марин Дринов, Йордан Иванов, Богдан Филов и други поддържат близки отношения и научни контакти с Ватикана. Сред тях особено място заема личността на Иван Дуйчев (1907 – 1986). През 1932 г. младият Дуйчев спечелва българска стипендия и заминава за Рим, за да продължи обучението си и да работи в Архива и Библиотеката на Ватикана. По време на пребиваването си в Рим, от края на 1932 до пролетта на 1936 г., Иван Дуйчев има щастието да присъства на лекциите на няколко известни професори като Силвио Меркати, преподавател по история и византийска филология, който става негов учител, Н. Феста, В. Узани и др. Представяйки дисертация за българо-византийската династия на Асеневци, Иван Дуйчев получава титлата „доктор“. Продължавайки усърдно да работи във Ватиканския архив и библиотека, той посещава двугодишния курс на „Ватиканската школа по архивистика и палеография“ и през 1934 г. получава диплом за архивист–палеограф. Престоят на Иван Дуйчев в Италия и контактите му с италианските научни среди, са решаващи и плодотворни за израстването му като историк и филолог в областта на византологията и на западноевропейската история. През тези години ученият успява, благодарение на работата си и в Архива, и в ръкописните фондове на Ватиканската библиотека, да събере значителен брой документи и текстове, много от които необнародвани, от изключително значение за средновековната история на Византия и балканските страни. През 1934 г. Дуйчев открива в ръкописа Cod. Vat. gr. 2014, анонимен разказ за похода на император Никифор I в България през юли 811 г. Публикувана с неговото съдействие през 1937 г, и преиздадена през 1965 г. в Париж, тази повест, известна под името „Дуйчева хроника“, се счита за най-ценния исторически извор за събитията от 811 г. Благодарение на откритията си във Ватикана и в други италиански градове, Дуйчев се заема също и с изучаването на историята на XVII в., и предимно с историята на католицизма в България, а и с дейността на търговците от Дубровник на Балканите. Той публикува през 1935 г. в Рим и през 1937 г. в София две книги, съдържащи няколкостотин неизвестни архивни документи от XVII в., „avvisi“ (писма с информация), богати на сведения за политическото, военното и икономическото състояние на Османската империя през този период. На основата и на други неизвестни документи, открити във Ватиканския архив, в слабо ползвания фонд „Processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici“, Иван Дуйчев обнародва през 1937 г. в Рим, в колекцията на Папския институт за Изтока (Orientalia Christiana Analecta), книга за католицизма в България през XVII в. В предговора на книгата големият италиански учен - вторият учител на Дуйчев (заедно с брат си С. Дж. Меркати), монсеньор Анджело Меркати, по това време префект на Ватиканския архив, пише: „С изключителна старателност и интелигентност Дуйчев откриваше и събираше важни документи, с издателска грижливост и ерудираност той изясняваше и демонстративно обогатяваше своите публикации“. Като продължава да използва документи, открити във Ватиканския архив, Дуйчев издава през 1939 г. в София подробен указател към историята на Софийската католическа архиепископия през XVII в., като прилага известен брой необнародвани документи. На основата на гръцки и латински документи от Венецианския архив, ученият публикува през 1937 г. изследване върху законодателството, упражнявано от Охридското архиепископство над някои области в Италия. От началото на 60-те години на XX в. проф. Иван Дуй чев отново подновява контактите си на базата на своите учители от Ватикана и на личното си познанство с кардинал Ронкали, бъдещ папа. Благодарение на тези ползотворни контакти голяма група от изтъкнати изследователи започват през 70-те години системна работа във Ватиканската Апостолическа библиотека и в Секретния архив: Александър Фол, Боян Ничев, Илчо Димитров, Йоанна Списаревска, Георги Данчев, Георги Димов, Аксиния Джурова, Божидар Димитров, Красимир Станчев и др. В научно обръщение влизат множество ценни изследвания, касаещи българската и балканската история, връзките с католически Рим, палеографията, изкуствознанието, картографията и прочие.

в."За буквите" Бр. 23, Стр.16

 

 

60 000 скъпоценности Научна библиотека „Елена и Иван Дуйчеви“

Библиотеката съдържа около 60 000 единици и е една от най-богатите документални бази за изследване на българската, византийската и западноевропейската средновековна история, изкуство, палеография и литература. Обстойно е застъпен изворовият материал от класически и средновековни автори, справочната литература, български и чужди специализирани медиевистични издания. Изключително богатите фондове на библиотеката дават възможност за работа на много студенти и преподаватели от всички хуманитарни специалности. Благодарение на изключително активните международни контакти на проф. Иван Дуйчев, в библиотеката намират място и множество издания, които са уникални сред българските книжовни фондове. Като резултат на своята интензивна научна дейност и на голямата си печатна продукция, Центъра си извоюва авторитет в научните среди и редица изтъкнати български и чуждестранни учени му завещаха своите лични библиотеки: .Христо Гандев, Веселин Бешевлиев, Тодор Боров, Борис Геров, частично Тодор Герасимов, Любен Басмаджиев, Смоленският епископ Нестор, а други лични библиотеки постъпиха чрез откупки: Питър Харанис, Асен Василиев, Димитър Михалчев. В Центъра се съхранява най-богатата колекция от гръцки ръкописи в България (около 500 кодекса), повече от 70 славянски и около 200 ориенталски, дву и триезични ръкописи от IX до XIX в. По този начин в ръкописната сбирка са представени всички ръкописни и езикови традиции на Балканите: гръцки, славянски и ориенталски. Попълването на тези фондове продължава и сега чрез откупуване, като средствата постъпват от целеви дарения. Научната обработка, реставрацията и консервацията на ръкописната и архивна сбирка се осъществява по линия на няколко международни проекта с колеги от различни институти в страната и чужбина (напр. Japan Foundation, Sumitomo Foundation, Vaseda University – Tokyo, реставрационна лаборатория от Грац – Австрия и др.). Архивното богатство на Центъра „Иван Дуйчев“ включва научния архив и епистоларното наследство на изтъкнати университетски преподаватели: Иван Дуйчев, Никола Михов, Тодор Боров, Асен Василиев. Епистоларният корпус обхваща 20 000 писма на тези учени, както и дневниците от експедиции на Св. Гора и Балканите, заседанията на Историческия факултет – документи, свързани с историята на Университета. Центърът за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ и фондация „Елена и Иван Дуйчеви“ притежават богата колекция от икони, възрожденско и съвременно изкуство. Всички творби от тази сбирка са постъпили като дарения от автори и приятели на Центъра, а също така и са онаследени от цялостното дарение на проф. Иван Дуйчев, г-жа Нонка Дуйчева, Руска Гандева, Ирина Михалчева, Катя Василиева и др. Колекцията от икони обхваща периода от ХVІІІ-ХІХ в. Институтът притежава и гравюри на Христофор Жефарович и Захарий Орфелин, дарени от Негово Светейшество Павле, Патриарх Сръбски, както и маслени портрети на възрожденски майстори от ХІХ век. Особено богата е колекцията от творби на съвременното изкуство (над 200 творби), сред които се открояват имената на художници като: Анета Ходини, Златю Бояджиев, Васил Захариев, Курт Петерс, Симеон Велков, Александър Божинов, Георги Баев, Найден Петков, Светлин Русев, Енчо Пиронков, Николай Майсторов, Ради Неделчев, Йордан Кацамунски, Андрей Даниел, Греди Асса, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев, графиците Христо Нейков, Румен Скорчев, Любен Диманов, Христо Попов, Иван Нинов, Стоимен Стоилов и скулпторите Иван Пенков, Валентин Старчев, Крум Дамянов, Христо Харалампиев, Иван Русев, Богомил Живков, Ангел Станев, Емил Попов и др.    

ПОСЛЕСЛОВ

За българската следа

Посредством кирилските писмена преди 11 столетия открихме за милиони светлината на Христовата вяра. Сетне векове наред плащахме кръвен данък затова. Друга щеше да бъде съдбата на Запада, ако не бяхме сложили преграда пред османското нашествие, за да се превърнат благословената ни от Бога земя и една цветуща средновековна култура на прах и на пепел. Тревата на забравата лесно покрива пътеката, която сме проправили с открита за всички душа. Заприличваме на воин от челната отбрана, премазан върху кръстопътищата на историята. Кощунство и наглост е новаци във вярата и разни христопродавци да ни обясняват що е саможертва – лична и общонационална.

В наши дни открихме компютъра – четвъртата памет на човечеството след записаното в гените ни, в мозъка ни и върху хартията.

Сложете сега, ако обичате, в своите мощни компютри основното, което ни дава лице пред света:

Има ли по-стара държава в Европа от нашата, запазила до днес първоначалното си име;

Кой е княз Борис I Покръстителя, напуснал приживе престола и отишъл в манастир;

Какви са отликите на третия междинен път между Изтока и Запада, присъщ на българската държава поради кръстопътното и положение върху картата;

Кога точно сме възприели християнството като държавна религия;

От колко време четем, пишем и пеем Свещеното писание на разбираем за народа език...

И тогава да продължим нашия разговор, за да бъде успешен. Губили сме и губим от пренебрежението на Европа, ала и самата Европа достатъчно губи, ако се отнася високомерно спрямо нас.

Малка по площ е днешна България върху картата, непрестанно е късано живо месо от плътта и в изгода на всякакви интереси чрез услугите на продажни държавници. Но дълбоко в недрата и са скрити неподозирани с богатството си културни пластове – следи от срещите на различни цивилизации при този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, често пъти от няколко наведнъж.

Истинска представа за България дават видимата и площ, умножена по броя на културните пластове под нея, и мощта на духовното и облъчване свише.

Полезно е компютрите на приятели и неприятели да запаметят трайно и един надпис, изсечен на гръцки език върху камък през далечния IX век:

„Ако някой търси истината,

Бог вижда и ако някой лъже,

Бог вижда.

Българите сториха много добрини на Империята,

ала Империята забрави.

Но Бог вижда.“

Ще пребъдем – знайте го това...

Българско „Многая лета“ за нашите братя по разум – тук, на Земята, и горе – на Небето! 

И не­ка нак­рая при­зо­вем ка­то ста­ри­те кни­жов­ни­ци:

Чи­та­те­лю,

Бла­гос­ло­ви, а не къл­ни!

И поп­ра­вяй или до­ба­вяй от се­бе си,

как­во­то счи­таш за умес­т­но.

7 май 1992 година, Страсбург.

Тържество за приемане на България

в Съвета на Европа.

Заместник-председателят

на международното европейско обединение

Мигел Мартинес, испански социалист,

заявява:

„С приемането на България

в Съвета на Европа

идва и една нова азбука –

именно България

спаси и утвърди кирилицата.“

АПОС­ТО­ЛИ НА СЛА­ВЯ­НИ­ТЕ

Сре­щу Но­ва­та 1981 го­ди­на па­па Йо­ан Па­вел II
про­въз­г­ла­ся­ва Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий
за съ­пок­ро­ви­те­ли на Ев­ро­па ре­дом със Св. Бе­не­дикт

„Въз ос­но­ва на об­с­той­но поз­на­ние

и мое зря­ло ре­ше­ние,

в пъл­но пра­во на апос­то­ли­чес­ка­та власт

по си­ла­та на то­ва пис­мо

и за веч­ни вре­ме­на,

про­въз­г­ла­ся­вам за не­бес­ни съ­пок­ро­ви­те­ли

на ця­ла Ев­ро­па пред Бо­га

Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий,

ка­то пре­дос­та­вям съ­що та­ка

всич­ки по­чес­ти и бо­гос­лу­жеб­ни при­ви­ле­гии,

ко­и­то се по­ла­гат по пра­во

на глав­ни­те пат­ро­ни по мес­та.

Мир на хо­ра­та с доб­ра во­ля!“

На 31 де­кем­в­ри 1980 г. па­па Йо­ан Па­вел II в апос­то­ли­чес­ко пис­мо обя­ви Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий за съ­пок­ро­ви­те­ли на Ев­ро­па ре­дом със Св. Бенедикт Нурсийски, основателя на западното монашество, обя­вен 16 години по-ра­но за пат­рон на Ста­рия кон­ти­нент от па­па Па­вел VI.

То­ва ста­на 100 го­ди­ни след обя­вя­ва­не на ен­цик­ли­ка­та, с ко­я­то па­па Лъв ХII въз­х­ва­ли апос­тол­с­ко­то де­ло на два­ма­та свет­ци и вклю­чи праз­ни­ка им в бо­гос­лу­жеб­ния ка­лен­дар на Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва. Пре­ди 1100 го­ди­ни па­па Йо­ан VIII одоб­ри въ­веж­да­не­то на сла­вян­с­ки език в бо­гос­лу­же­ни­е­то.

През 1985 г. по по­вод 1100-го­диш­ни­на­та от кон­чи­на­та на Св. Ме­то­дий Ва­ти­ка­на раз­п­рос­т­ра­ни „Пос­ла­ние на Рим­с­кия па­па Йо­ан Па­вел II до епископи­те, све­ще­ни­ци­те, ре­ли­ги­оз­ни­те брат­с­т­ва, до всич­ки вяр­ва­щи христи­я­ни за въз­по­ме­на­ва­не на де­ло­то на раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли­те на Евангелие­то Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий след 11 ве­ка“.

Ето из­вад­ки от те­зи един­с­т­ве­ни по ро­да си до­ку­мен­ти, ко­и­то потвържда­ват ис­то­ри­чес­ка­та зас­лу­га на Бъл­га­рия за съх­ра­ня­ва­не на Кирило-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­с­т­во.

„Пре­во­дът на све­ще­ни­те кни­ги, из­вър­шен от Ки­рил и Ме­то­дий и ученици­те им, при­да­де кул­тур­ни ка­чес­т­ва и дос­тойн­с­т­ва на ста­рос­ла­вян­с­кия ли­тур­ги­ен език, кой­то ста­на за ве­ко­ве не са­мо цър­ко­вен, но и офи­ци­а­лен, лите­ра­ту­рен, до­ри раз­го­во­рен език на по-кул­тур­ни­те кла­си на по­ве­че­то славян­с­ки стра­ни и по-спе­ци­ал­но при всич­ки из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни сла­вя­ни.“

„В ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни­те сла­вя­ни то­зи език има ро­ля, рав­на на ро­ля­та на ла­тин­с­кия език за За­па­да. Ос­вен то­ва той се запаз­ва по-дъл­го – от­час­ти до ХIХ в. – и оказ­ва мно­го по-пря­ко вли­я­ние върху фор­ми­ра­не­то на на­ци­о­нал­ни­те ли­те­ра­тур­ни ези­ци бла­го­да­ре­ние на тясно­то си род­с­т­во с тях.“

„Те­зи зас­лу­ги за кул­ту­ра­та на всич­ки сла­вян­с­ки на­ро­ди и всич­ки славянски на­ции пра­вят де­ло­то за раз­п­рос­т­ра­не­ние на Еван­ге­ли­е­то, извършено от свет­ци­те Ки­рил и Ме­то­дий, пос­то­ян­но при­със­т­ва­що в историята и в жи­во­та на те­зи на­ро­ди и на­ции.“

„Глав­но чрез уче­ни­ци­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та ми­сия се ут­вър­ди и раз­ви най-ве­че в Бъл­га­рия. Там бла­го­да­ре­ние на Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки из­ник­на­ха ди­на­мич­ни цен­т­ро­ве на цър­ко­вен жи­вот и ки­ри­ли­ца­та поз­на осо­бе­но го­ля­мо раз­ви­тие. Оттам хрис­ти­ян­с­т­во­то бе­ше пре­не­се­но в дру­ги зе­ми, стиг­на през съ­сед­на Ру­мъ­ния до древ­на­та Ки­ев­с­ка Ру­сия и се раз­п­рос­т­ря по-къс­но и на из­ток от Мос­к­ва.“

ДА ПРЕ­БЪ­ДЕ КИ­РИ­ЛИ­ЦА­ТА!

Днеш­ни при­пис­ки към Храбъро­вия пам­ф­лет „За бук­ви­те“

ГАБ­РИ­ЕЛ ГАР­СИЯ МАР­КЕС

„Вие, бъл­га­ри­те, сте се ог­ра­ди­ли с не­поз­на­та­та за по-го­ля­ма­та част от све­та ки­ри­ли­ца, за да под­си­ли­те още по­ве­че лю­бо­пит­с­т­во­то към ва­ша­та древ­на кул­ту­ра.“

АФЕ­У­ЪРК ТЕК­ЛЕ

Све­тов­но­из­вес­тен ети­оп­с­ки ху­дож­ник

„Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий да­до­ха на бъл­га­ри­те тре­то­то око, за да виж­дат ис­ти­на­та.“

ГЕН­ЧО СТО­ЕВ

„Дъл­го съм се въз­хи­ща­вал на вне­зап­на­та по­я­ва на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та литература, из­бух­на­ла сред тъм­ни­на­та на сред­но­ве­ков­но­то ев­ро­пейс­ко небитие ка­то но­ва раз­ши­ря­ва­ща се га­лак­ти­ка. Ней­на­та свет­ли­на оза­ри и други те­ри­то­рии, и дру­ги на­ро­ди. Тя про­дъл­жи да пул­си­ра мо­гъ­ща чак до оня те­жък миг в на­ша­та ис­то­рия, кой­то мо­же­ше да се ока­же ги­бе­лен за съществува­не­то на на­род­ност­та ни.

Лед­ни­ко­ви­ят ото­ман­с­ки пе­ри­од не ни по­гу­би, са­мо за­що­то из по­тай­ни­те килии на ма­нас­ти­ри­те ос­та­на­ха да бу­ду­ват мно­го кни­ги, да гре­ят мно­го канди­ла. Пък и част от лъ­че­ни­е­то, пръс­на­то из прос­т­ран­с­т­ва­та през обил­ни­те пе­ри­о­ди, се връ­ща­ше ка­то бла­го­дар­но ехо от­там и бу­де­ше на­деж­ди. Та­ка че но­ви­ят взрив на въз­рож­ден­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра е са­мо прип­лам­ва­не на не­що отдав­на съ­щес­т­ву­ва­що. И ето: до Йо­ан Ек­зарх и Чер­но­ри­зец Хра­бър, до Патри­арх Ев­ти­мий и Гри­го­рий Цам­б­лак зас­та­на­ха Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки и Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки...

Днес ние про­дъл­жа­ва­ме да тво­рим и да мис­лим, да го­во­рим и да съ­ну­ва­ме на род­ния си език. Но всъщ­ност ко­га се по­я­ви то­зи „език све­щен на на­ши­те де­ди“? За­що­то на­ши­те де­ди имат и тра­кийс­ко, и сла­вян­с­ко, и пра­бъл­гар­с­ко по­тек­ло! Кои от тях ни го за­ве­ща­ха? То­ва ста­на по вре­ме­то на цар Бо­рис Първи. Той бе под­к­ре­пен от де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий и от си­на си Симеон…

Как да заб­ра­вим, че ония но­во­сът­во­ре­ни пис­ме­на, че оня млад език и него­ва­та то­ку-що ро­де­на ли­те­ра­ту­ра още от люл­ка­та си пог­лед­на­ха на­ви­соко и на­да­ле­че?

И че вмес­то гу­ка­не, още то­га­ва над све­та се по­не­се един не­пов­то­рим от нас – и чо­веш­ки, и кос­ми­чен, и не­заг­лъх­ващ до­се­га „Шес­тод­нев“. То­зи без­с­мър­тен ка­мер­тон, то­ва чу­до­дей­но сло­во е ед­на от си­ли­те, ко­и­то ни ор­га­ни­зи­рат.“

ЛЕ­О­НИД ЛЕ­О­НОВ

„Чест и сла­ва вам, пок­ро­ви­те­ли и нас­тав­ни­ци на сла­вя­ни­те, све­ти бра­тя Кирил и Ме­то­дий, по­ма­га­ли на по­том­ци­те да не се от­к­ло­нят от хрис­ти­ян­с­кия път в по­ри­ва си към звез­ди­те и в здра­ча на на­ше­то смут­но вре­ме да не за­гу­бят вя­ра в свет­ло­то плад­не на чо­ве­чес­т­во­то.“

ФЬО­ДОР АБ­РА­МОВ

„Ве­че хи­ля­да го­ди­ни – точ­но хи­ля­да го­ди­ни – вся­ко рус­ко де­те, пре­ди да прис­тъ­пи в лъ­че­зар­ния храм на на­у­ка­та, кул­ту­ра­та и из­кус­т­во­то, за­у­ча­ва триде­се­ти­на бук­ви, ус­во­я­ва клю­чо­ве­те, един­с­т­ве­но чрез ко­и­то мо­гат да се отво­рят вра­ти­те на то­зи храм.

И те­зи клю­чо­ве, един­с­т­ве­ни по ро­да си на­ис­ти­на, са из­ко­ва­ни от най-чисто­то зла­то на сла­вян­с­ки­те ези­ци, на сла­вян­с­кия дух, кой­то е дал на рус­кия на­род и на дру­ги­те сла­вян­с­ки на­ро­ди ве­ли­ки­ят бъл­гар­с­ки прос­ве­ти­тел Ки­рил.

Имен­но той, Ки­рил, и не­го­ви­ят спод­виж­ник Ме­то­дий са за­ло­жи­ли ос­но­ви­те на брат­с­т­во­то меж­ду сла­вян­с­ки­те на­ро­ди, без ко­и­то не мо­же да има тра­ен мир на Зе­мя­та.“

ПЕ­ТЕР КИ­РАЙ

Бу­да­пе­ща

„Кон­с­тан­тин-Ки­рил и Ме­то­дий от­с­то­я­ва­ха ис­ти­на­та на сво­е­то уче­ние, правото на пис­ме­ност на май­чин език и по то­зи на­чин пос­та­ви­ха ос­но­ва­та на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та книж­ни­на.“

ЙО­СИП ХАМ

Ви­е­на

„Ки­рил и Ме­то­дий са да­ли на сла­вя­ни­те пис­ме­ност и са ги въ­ве­ли в све­тов­на­та кул­ту­ра. Тях­но­то де­ло днес сияе пове­че, от­кол­ко­то пре­ди 1100 го­ди­ни.“

МО­ШЕ АЛ­Т­БА­У­ЕР

Еру­са­лим

„Съв­ре­мен­ни­те по­ко­ле­ния, ко­и­то се­га из­пол­з­ват ки­ри­ли­ца­та, са длъж­ни да се от­на­сят с бла­го­го­ве­ние и по­чит към ве­ли­ко­то де­ло на Ки­рил и Ме­то­дий, да виж­дат в та­зи пис­ме­ност и в твор­би­те, съз­да­де­ни на нея, сим­вол на кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ко­то нас­лед­с­т­во на де­ди­те си и да я па­зят за ид­ни­те по­ко­ле­ния.“

ГУ­НАР СВА­НЕ

Ор­хус

„Ако съв­ре­мен­ни­те хо­ра ис­кат да раз­бе­рат са­ми­те се­бе си, те би­ха мог­ли – и са длъж­ни – да прос­ле­дят пъ­тя, кой­то от­веж­да на­зад в ис­то­ри­я­та. В края на то­зи път ка­то свет­ли пъ­те­во­ди­те­ли сто­ят пър­во­у­чи­те­ли­те Ки­рил и Ме­то­дий.

Хо­ра от по­доб­на ве­ли­чи­на ка­то учи­те­ли­те Ки­рил и Ме­то­дий за­ви­на­ги ще ос­та­нат из­вор на вдъх­но­ве­ние за всич­ки хо­ра –не са­мо за бъл­га­ри­те и сла­вя­ни­те.“

БАЛ­ДУР ПАН­ЦЕР

Хайделберг

„Ки­рил и Ме­то­дий не са­мо са изоб­ре­ти­ли сла­вян­с­ки­те пис­ме­на, но са да­ли на сла­вя­ни­те чрез кни­ги­те дос­тъп до све­та на чо­веш­кия дух.“

ВИН­ЧЕН­ЦО ДИ­А­МАН­ТЕ

Ве­не­ция

„Кул­ту­ра­та не е бо­гат­с­т­во са­мо за един на­род. Тя е сък­ро­ви­ще за ця­ло­то човечес­т­во. Арис­то­тел не е са­мо за Гър­ция, Ле­о­нар­до да Вин­чи не е са­мо за Ита­лия, Ки­рил и Ме­то­дий имат зна­че­ние за це­лия свят, за­що­то те да­до­ха на сла­вя­ни­те въз­мож­ност да бъ­дат бра­тя.“

ДЕ­САН­КА МАК­СИ­МО­ВИЧ

Бел­г­рад

„Виж­дам, че сме сла­вян­с­ки бра­тя и по то­ва, че и ва­ши­ят на­род, бъл­гар­с­ки­ят, как­то и на­ши­ят, це­ни пис­ме­ност­та, кни­га­та, кул­ту­ра­та.

Да пре­бъ­де ки­ри­ли­ца­та!“

ЖАН ЛЕ ГИЮ

Мон­ре­ал

„Ста­ро­бъл­гар­с­ки­ят език и ли­те­ра­ту­ра про­цъф­тя­ват и пре­ми­на­ват през по-голя­ма­та част от сла­вян­с­кия свят – на мес­та за пър­ви път, на дру­ги – ка­то ве­ли­ко въз­раж­да­не.

Сър­бия при­е­ма ста­ро­бъл­гар­с­кия ка­то свой пър­ви ре­ли­ги­о­зен и литературен език. Ру­мъ­ния – ед­на нес­ла­вян­с­ка дър­жа­ва, пра­ви съ­що­то. Ру­сия по вре­ме на офи­ци­ал­на­та си хрис­ти­я­ни­за­ция от пос­лед­на­та чет­върт на Х в. (988 г.) при­е­ма кни­ги за бо­гос­лу­же­ние и ли­те­ра­ту­ра от бъл­га­ри­те.

Ус­пе­хът при на­ла­га­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия език в кул­тур­ния жи­вот и рели­ги­я­та е глав­ни­ят ас­пект от ре­во­лю­ци­он­но­то де­ло на Ки­рил и Ме­то­дий. Пред ли­це­то на ед­на мощ­на опо­зи­ция те ус­пя­ват да из­диг­нат ези­ка до равнище­то на ла­тин­с­кия и гръц­кия.

И не­що по­ве­че: меж­ду Из­точ­ния и За­пад­ния блок от то­зи пе­ри­од – Визан­тия и Рим, два­ма­та ве­ли­ки ре­фор­ма­то­ри на­ла­гат пра­во­то на тре­ти свят, на­ла­гат пра­во­то на сла­вян­с­кия свят да из­диг­не своя глас.

Ла­тин­с­ки­ят, гръц­ки­ят и дру­ги чуж­ди ези­ци по оно­ва вре­ме би­ли пра­во на при­ви­ле­ги­ро­ва­но мал­цин­с­т­во; Ки­рил и Ме­то­дий да­ват пра­во на ши­ро­ки­те на­род­ни ма­си да учат и се из­ра­зя­ват на своя соб­с­т­вен език и да имат такова пра­во, ко­е­то да бъ­де ува­жа­ва­но от всич­ки.

То­ва е ве­ли­ка­та кул­тур­на ре­во­лю­ция на хрис­ти­ян­с­кия свят през IХ в. – факт, доб­ре поз­нат от ста­ри вре­ме­на.“

АШИТ ЧАК­РА­БОР­ТИ

Дел­хи

„Жи­во­тът, твор­чес­т­во­то и уче­ни­е­то на Ки­рил и Ме­то­дий мо­гат да се съпоставят и да бъ­дат раз­б­ра­ни, ако те се срав­нят с нас­лед­с­т­во­то на ве­ли­ки­те ин­дийс­ки ре­ли­ги­оз­ни во­да­чи Бу­да, Чай­та­ния и На­нак. Дру­га по­доб­на фигу­ра в Ин­дия е Атиша Дипанкара Шриджняна, чий­то жи­вот и дей­ност на­по­до­бя­ват жи­во­та и дей­ност­та на Ки­рил. Ки­рил в Мо­ра­вия и Ди­пан­ка­ра в Ти­бет имат мно­го об­щи де­ла. Чрез де­ло­то на Ки­рил и брат му Ме­то­дий ние раз­би­ра­ме по-доб­ре сла­вян­с­ки­те на­ро­ди, из­пит­ва­ме род­с­т­во с тях, за­що­то ние всич­ки сме ми­на­ва­ли и ми­на­ва­ме през съ­щи­те бор­би за ут­вър­ж­да­ва­не на на­шия език и кул­ту­ра.

Бъл­га­ри­те мо­гат с ос­но­ва­ние да се гор­де­ят с фак­та, че кни­жов­ни­ци­те от Пър­во­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во са би­ли пря­ко за­поз­на­ти с пред­х­рис­ти­ян­с­ка­та гръц­ка фи­ло­со­фия на Сок­рат, Пла­тон и Арис­то­тел, въп­ре­ки че го­ля­ма­та част от нея е от­ся­та през си­то­то на хрис­ти­ян­с­кия ви­зан­тийс­ки дог­ма­ти­зъм. Ру­си­те и сър­би­те не вли­зат в тол­ко­ва не­пос­ред­с­т­вен кон­такт със ста­ри­те ев­ро­пейс­ки сък­ро­ви­ща. Без пре­у­ве­ли­че­ние мо­же да се твър­ди, че пре­ди Ре­не­сан­са в Европа ни­коя дру­га сред­но­ве­ков­на на­род­ност, ос­вен бъл­гар­с­ка­та, не е мог­ла да се доб­ли­жи тол­ко­ва до древ­ни­те гръц­ки фи­ло­со­фи.“

АЛ­БЕРТ РА­УХ

Ре­ген­с­бург

„Чу­вал съм и в Гър­ция, и в Бъл­га­рия да каз­ват: „Оти­вам в Ев­ро­па“. Но то­ва е без­с­мис­ли­ца. Те имат пред­вид за­пад­ни­те час­ти на кон­ти­нен­та, а всъщ­ност него­во­то об­що наз­ва­ние се по­я­вя­ва от­на­ча­ло ка­то наз­ва­ние на об­ласт­та западно от Бос­фо­ра и Дар­да­не­ли­те. Вие, гър­ци­те и бъл­га­ри­те, всъщ­ност обита­ва­те са­мо­то сър­це на Ев­ро­па – геогра­фс­ки и ис­то­ри­чес­ки! По те­зи места в древ­ност­та и през Ран­но­то сред­но­ве­ко­вие има блес­тя­ща кул­ту­ра и ци­ви­ли­за­ция, до­ка­то у нас нап­ри­мер, в Се­вер­на Гер­ма­ния, по оно­ва вре­ме не е има­ло ни­що.

Заб­ра­вя се и дру­го: по­ло­ви­на­та от ев­ро­пейс­ко­то на­се­ле­ние днес са славяни.

Епо­ха­та, в ко­я­то жи­ве­ят бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий, е твър­де срод­на с днеш­на­та. Ние има­ме го­ля­ма­та от­го­вор­ност да след­ва­ме тех­ния при­мер. Те ид­ват от Из­то­ка с ми­сия  за сбли­же­ние със За­па­да. Ако то­ва бе­ше ста­на­ло нав­ре­ме­то, ня­ма­ше Бъл­га­рия да я пос­тиг­не та­зи ог­ром­на бе­да – да пад­не под уда­ри­те на ото­ма­ни­те. А хрис­ти­ян­с­ки­ят свят мо­же би ще­ше да се съх­ра­ни ка­то един­но ця­ло.“

ИМ­РЕ ТОТ

Се­гед

„Де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий в ни­ка­къв слу­чай не мо­же да бъ­де раз­б­ра­но без не­го­вия бъл­гар­с­ки ас­пект. Как­во би ста­на­ло, ако тех­ни­те уче­ни­ци – Климент Ох­рид­с­ки, На­ум, Ан­ге­ла­рий не бя­ха дош­ли в Бъл­га­рия, в престолнина­та на княз Бо­рис I – Плис­ка. Ве­ро­ят­но сла­вян­с­ко­то пис­мо не би из­чез­на­ло, но ня­ма­ше да по­лу­чи та­ко­ва все­мир­но ис­то­ри­чес­ко зна­че­ние, какво­то има днес, как­во­то му оси­гу­ри Пър­ва­та бъл­гар­с­ка дър­жа­ва. 

Сле­дов­ни­ци­те на два­ма­та со­лун­с­ки бра­тя прис­ти­гат в Бъл­га­рия, ко­я­то по оно­ва вре­ме из­пит­ва нуж­да тък­мо от та­ки­ва хо­ра ка­то тях, и то­ва им позволява да раз­гър­нат гран­ди­оз­на по своя об­х­ват прос­ве­ти­тел­с­ка дей­ност.

В то­зи сми­съл Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло нав­ли­за дъл­бо­ко в рус­ло­то на об­щос­ла­вян­с­ко­то раз­ви­тие и най-ве­че на ста­ро­бъл­гар­с­ко­то хрис­ти­я­ни­зи­ра­що и ху­ма­ни­зи­ра­що се об­щес­т­во.“

РА­ЛЯ ЦЕЙТ­ЛИН

Мос­к­ва

„Ста­ро­бъл­гар­с­ки­ят език – пър­ви­ят ли­те­ра­ту­рен език на сла­вя­ни­те е изиг­рал зна­чи­тел­на ро­ля в кул­тур­на­та ис­то­рия на сла­вян­с­ки­те на­ро­ди, ка­то е ока­зал го­ля­мо вли­я­ние вър­ху фор­ми­ра­не­то и раз­ви­ти­е­то на поч­ти всич­ки сла­вян­с­ки ли­те­ра­тур­ни ези­ци.“

СВЕТ­ЛА­НА ПЛЕТ­НЬО­ВА

Мос­к­ва

„Рус­ки­те хо­ра ви­на­ги ще та­чат па­мет­та на Ки­рил и Ме­то­дий, да­ли на славяни­те пис­ме­ност, ко­я­то най-доб­ре из­ра­зя­ва тех­ния език. С нея са си служи­ли Пуш­кин, Тол­с­той, Дос­то­ев­с­ки, чи­и­то твор­би са дос­то­я­ние на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во.“

БО­РИС РИ­БА­КОВ

Мос­к­ва

„През Х в. Ки­ев­с­ка Ру­сия въз­п­ри­е­ма сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност, ар­хи­тек­ту­ра­та и жи­во­пис­та на Ви­зан­тия с пос­ред­ни­чес­т­во­то на Бъл­га­рия.

Бъл­гар­с­ки­те кни­ги не са се пре­веж­да­ли на рус­ки език, те прос­то са би­ли пре­пис­ва­ни, за­що­то са би­ли на­пъл­но раз­би­ра­е­ми.

Сле­до­ва­тел­но пре­ди хи­ля­да го­ди­ни Ру­сия е би­ла уче­нич­ка на Бъл­га­рия, ко­я­то от своя стра­на пък се е учи­ла от Ви­зан­тия. Ви­зан­тийс­ка­та кул­ту­ра е дош­ла в Ру­сия, пре­чу­пе­на през пог­ле­да на бъл­гар­с­ки­те кни­жов­ни­ци. Ние не заб­ра­вя­ме то­ва.“

(В пре­вод на но­во­бъл­гар­с­ки език)