Ста­ри­на­та

в об­ръ­ще­ни­е­то на съв­ре­мен­ната кул­ту­ра

при­пис­ка на днеш­ния бъл­га­рин

Ве­се­лин Йо­си­фов

Пред сим­по­зи­у­ма за Йо­ан Ек­зарх един учен-бъл­га­рист, не бъл­га­рин, за­я­ви:

„Аз съм въз­хи­тен, че в Бъл­га­рия ста­ри­на­та не е му­зе­ен слой на култура­та... Ста­ри­на­та вли­за в об­ръ­ще­ни­е­то на жи­ва­та съв­ре­мен­на бъл­гар­с­ка кул­ту­ра!“.

Все­ки от днеш­ни­те доб­ри бъл­га­ри мо­же да нап­ра­ви при­пис­ка към сътво­ре­но­то от на­род­ни­те бу­ди­те­ли. Все­ки пат­ри­от на со­ци­а­лис­ти­чес­ка Бъл­га­рия мо­же да ка­же с от­к­ри­то сър­це: бла­го­да­ря ви, свет­ли сен­ки на мина­ло­то, за­де­то ут­вър­дих­те в на­род­нос­т­но­то ни съз­на­ние ре­ал­ни стойности, на ко­и­то се опи­ра на­ши­ят дух! Бла­го­да­ря ви, по­е­ти и проповедни­ци, мъ­че­ни­ци на сво­бо­да­та, пред­те­чи на днеш­ния ден, за­де­то бях­те „греш­ни“ ка­то Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки и свет­ци ка­то Дя­ко­на Лев­с­ки!

Бъл­гар­с­ко­то пис­ме­но сло­во е би­ло ви­на­ги чо­веш­ко, зем­но сло­во. То не е кън­тя­ло под сво­до­ве­те на ги­ган­т­с­ки ка­тед­ра­ли, за­що­то не сме има­ли катед­ра­ли, а дъл­бо­ко на­ти­ка­ни в пръст­та цър­к­ви­ци и биб­ли­о­те­ки вдън гори­те на Атон и Рил­с­ка­та пус­ти­ня. Бъл­гар­с­ки­те бу­ди­те­ли и кни­жов­ни­ци са кръс­тос­ва­ли зе­мя­та ни с бо­си, окър­ва­ве­ни от ка­ме­нис­ти­те пъ­те­ки но­зе, пи­са­ли са на га­зе­ни­че­та и са че­ли на­пи­са­но­то в тъм­ни одаи пред смъл­ча­ни ов­ча­ри, ора­чи и ко­па­чи, пред по­луг­ра­мот­ни кун­дур­д­жии и аба­д­жии, ко­и­то след то­ва са ста­ва­ли кти­то­ри на на­род­ни­те све­ти­ли­ща, за да увис­нат на беси­ла­та.

„…Не пи­са ан­гел Гос­по­ден, но пи­са ру­ка греш­на че­ло­ве­чес­ка“ – изповя­да се поп Пун­чо от се­ло Мок­реш, ко­га­то през 1796 г. се тру­ди, за да ум­но­жи де­ло­то на Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки.

Бъл­гар­с­ко­то пис­ме­но сло­во ни­ко­га не е би­ло книж­но. Не­го­ви­те създате­ли са се стре­ми­ли ви­на­ги към яс­но­та на ми­съл­та и към категоричност на чув­с­т­ва­та. Сло­во­то е има­ло ед­но един­с­т­ве­но предназначе­ние – да да­ва кри­ла на вя­ра­та и твър­дост на во­ля­та за де­ла. Ина­че не мо­жем да си обяс­ним при­пис­ка­та на мо­нах Ха­ри­тон в тъй наречена­та вто­ра Зме­ев­ск­а преп­рав­ка към Па­и­си­е­ва­та ис­то­рия:

„Бол­га­ри има­ли че­ти­ри доб­ро­де­те­ли твар­де пох­вал­ни.

Пер­ва – юна­шес­т­во...

Вто­ра – прав­ди­на, за­що­то без прав­да ни­що не пра­ви­ли.

Тре­та– су­ди­ли по пра­во и не­ли­це­мер­но…

Чет­вер­та – не гра­би­ли чуж­до не­що и не би­ли ла­ко­ми за чуж­до имани“.

Ето, та­къв е нрав­с­т­ве­ни­ят ко­декс на бъл­гар­с­ка­та на­род­ност, ко­я­то върве­ше към съ­вър­шен­с­т­во­то на Ус­та­ва на Лев­с­ки и към гол­го­та­та на Април 1876, ко­га­то „за ня­кол­ко де­ня, тай­но и по­ле­ка на­ро­дът по­рас­те на някол­ко ве­ка“!

Бъл­гар­с­ка­та кни­жов­ност е съз­да­ла об­раз­ци за пра­ва­та на на­ро­ди­те, на чо­ве­ка и граж­да­ни­на, пред ко­и­то блед­не­ят ре­ди­ца прос­ла­ве­ни и ни­ко­га нео­съ­щес­т­вя­ва­ни док­рай хар­ти и дек­ла­ра­ции за сво­бо­да, прав­ди­ни и човещи­на!

Не­ка ни­кой не се ос­ме­ля­ва да по­ся­га над дос­тойн­с­т­во­то на на­ро­да, който пре­не­се през ве­ко­ве­те сло­во­то на Ки­ри­ла и Ме­то­дия, сло­во­то на техни­те бъл­гар­с­ки уче­ни­ци и сле­дов­ни­ци, сло­во­то на знай­ни и нез­най­ни бу­ди­те­ли и бун­тов­ни­ци! И не­ка всич­ки ние, ко­и­то пи­шем или се опит­ва­ме да пи­шем, да не заб­ра­вя­ме, че в пос­лед­на смет­ка пра­вим са­мо при­пис­ка към ве­че сът­во­ре­на­та без­с­мър­т­на кни­га на бъл­гар­с­ко­то сло­во, ко­я­то не може да има пос­лед­на стра­ни­ца. Не­ка не заб­ра­вя­ме, че го пи­шем с ръ­ка греш­на че­ло­ве­чес­ка, ко­я­то се во­ди от бла­го­род­ни мис­ли и от свет­ли чувства в име­то на на­шия на­род и в име­то на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во.

В. „За буквите – О писменехь“, бр.2, декември 1979 г.