Господнята нива

Ето отломка от много стар апокриф, излязъл изпод перото на старобългарския книжовник от X в. поп Йеремия, съвременник на Симеоновия Златен век:

„Един ден Иисус отиваше във Витлеем и намери човек, че оре и отхвърля пръстта и обикаля нивата. И видя Господ, че денят минава напразно и взе ралото в ръцете си, та изора три бразди, па обърна, даде му ралото и рече: „Сбогом, ори, брате!“. Чрез Повестта за кръстното дърво тази сцена достига източни и западни земи с добавката: „Как Христос орал с плуг е лъгано“ или „Как Христос с плуг орал, това излъга Йеремия, български поп, бил е между навите на дяволското хоро“.А Йеремия продължава:

„О, дивно чудо! Как дойде Господ и не отмина своя народ, но се яви орач! О, блажено дърво, което Господ взе в ръцете си! О, блажено рало и блажен остен! О, блажени волове, които вървяха пред Господа! О, блажена земя, която Господ ора! О, блажено семе, което Господ пося с ръката си! О, блажена нива! О, блажен път, по който Господ дойде! О, блажена е тая земя, по която Господ ходи с нозете си! О, блажено стадо, от което са тия волове, с които Господ ора! О, блажен орач, когото Господ видя и който отмени Бога!“.

И добавя някогашният ни прадядо с предчувствие за голяма беда:

„По-сетне ще кажем какво стана с нивата, която Господ ора“.

Изследователите твърдят, че подобна сцена, в която сам Бог застава след ралото като орач, не се среща никъде другаде тъдява, като изключим някои по-ранни творби, в които са представени Христовите апостоли как се трудят на нивата. А напоследък бяха открити дори рисунки върху керамични плочки чак оттатък Ламанша.

Е, и какво стана пред очите ни с тази десеторно блажена земя под древното ни небе? Ще понечи ли ръката ни да добави към прастария апокриф днешна приписка като тази:

„И дойде най-сетне една есен и една пролет, когато сред оглушителни препирни и несъгласия българската нива остана комай половината незасята“?

Впрочем такава е и Йеремиевата прокоба. В добавка към своята апокрифна повест нашият книжовник пише в края на X век:

„Да кажем сега какво стана с нивата, която Господ ора. Някой от силните отне това място и направи кошара за добитъка си, която съществува и до днес, ще бъде и до века. Амин“.

Прочете и преписа горното Илия Пехливанов в началото на XXІ век – отново с мисъл за кръстното дърво.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник  Бр. 30/май 2009 г. 

Братята Миладиновци обнародват песента за цар Иван Шишман

Откак се й, мила моя майно льо, зора зазорила,

оттогаз се й, мила моя майно льо, войска провървяла:

кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,

кон до коня, мила моя майно льо, байряк до байряка;

пушките им, мила моя майно льо, като честа гора,

сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,

 паласки им, мила моя майно льо, като дребни звезди,

пищови им, мила моя майно льо, като дребен гъстак,

дрехите им, мила моя майно льо, като тъмен гъстак,

 барутя им, мила моя майно льо, като тъмен облак,

 куршуми им, мила моя майно льо, като град по поле,

калпаци им, мила моя майно льо, като тъмен пушек.

 Като вървят, мила моя майно льо, през гора зелена,

 байряк носят, мила моя майно льо, със асланов образ,

 огън святка, мила моя майно льо, от добри катани;

кат препускат, мила моя майно льо, силен буен вятър,

дето стъпят, мила моя майно льо, кладенчета правят,

 дето стъпят, мила моя майно льо, калдъръми къртят,

 де кого си, мила моя майно льо, стигат и па срещнат,

все се питат, мила моя майно льо, за Софийско поле.

 Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле,

бой да правят, мила моя майно льо, за българско име,

 бой да правят, мила моя майно льо, за Христова вяра,

 сам ги води, мила моя майно льо, цар Иван Шишман.

Излязоха, мила моя майно льо, тез грозни татари,

отговаря, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман:

 „Я идете, мила моя майно льо, та си повикайте,

повикайте, мила моя майно льо, бре младо юначе,

повикайте, мила моя майно льо, бре луда гидия.

Свариха го, мила моя майно льо, с булче под венчило,

че възседна, мила моя майно льо, хранена си коня,

 че отиде, мила моя майно льо, на Софийско поле.

Дет помина, мила моя майно льо, планина поломи,

дет помина, мила моя майно льо, гората окърши,

че завари, мила моя майно льо, войска разпръсната,

че завари, мила моя майно льо, войска ми българска.

 Разсърди се, мила моя майно льо, бре младо юначе,

 разсърди се, мила моя майно льо, бре луда гидия,

 че извади, мила моя майно льо, сабя френгияна,

 че разпръсна, мила моя майно льо, тез грозни татари.

„Българско народно творчество“.

Том 3. Исторически песни. София, 1961. По народно предание от Самоковско, извлечено от пътнически записки на Г.В.Чолаков

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник – Бр. 34/МАЙ 2011 г.

Гореща пепел

Между Дряновския манастир, Царева ливада, Трявна и Боженците има изчезнало село. За него е запазена следната легенда:

„Малко преди падането на Търново тайно от него е изнесена царската хазна, за да бъде спасена. Златни колесници с тежко имане заминават за Пепеляна, където имало стар манастир. Ковчежниците укриват в него хазната и дават огън на светилището, за да не остане никаква следа.

Една вечер, скоро след поругаването на столнината Търново от друговерците, жителите на Пепеляна виждат как в близката гора спират за нощувка конници. Изморени от пътя и необичайно мълчаливи, те наклаждат огън и сядат край него да похапнат. Сетне свалят от конете си някакви сандъченца, подлагат ги под главите си и заспиват... Селяни­те решили, че непознатите пътници карат някакво тежко имане. На­падат ги тайно през нощта и ги избиват до един. Грабват сандъчетата със себе си и побягват. Ала когато ги отварят, виждат, че в тях няма никакво злато, а във всяко - по шепа пръст. Родна пръст от опожарена­та столица Търново!...

Като разбират какво са сторили, те проклинат селото и самите себе си, подпалват всички къщи и ги превръщат в пепел. Оттам идва и име­то Пепеляна. Столетия наред всеки опит да се засели отново това прокълнато място завършва без успех. Щом новите къщи стават повече от три, избухва неочаквано пожар и те изгарят. Най-сетне, около началото на отминалия век, селяните се отказват да живеят тук и се разпръсват по околните селища. Техни наследници има и днес в Саботковци, Върпища, Чакалите и Доча. А на самото място може да се види кладенец със студена вода, порутени зидове, чешма, обиколена от дънери на стари дъ­бове. И още цъфтят сред шубраците градински цветя от някогашните дворове на селото - жълти лалета, бели нарциси, латинки...“

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник - Бр. 28/ 2008 г.

А третият зограф?

Писателят Стоян Загорчинов е имал остро наблюдателно око и неведнъж се е радвал на свои лич­ни находки по български манасти­ри и крепости. Един ден, когато обикаля и оглежда отвън зидовете на Боянската черква, той открива неочаквано върху един от мрамор­ните камъни издълбан с дребни кирилски букви неособено дъл­боко надпис, който гласи: „Писа Илия“ („Писа“ на стар български език ще рече „рисува“). Това е било достатъчно, за да предизвика не­говото творческо въображение към онзи някогашен свят, оста­вил такива забележителни следи в подножието на Витоша. А нали от далечната древност се знае, че съществени слова и имена най-трайно се запазват, изсечени вър­ху камък-както примерно върху стените на Велики Преслав!

През 1943 г. се ражда драмата на Стоян Загорчинов „Ръка Или­ева. Сценична игра в 4 действия.“, осъществена от книгоиздателство „Христо Г. Данов“ в две хиляди бройки. Тя е поставена с голям ус­пех на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ като първа пиеса за сезона. Участват артистите Кръстю Сарафов, Стефан Савов, Олга Кирчева, Стефан Сърбов, Иван Попов, Магда Колчакова, Андрей Чапразов. Режисьор е Владимир Полянов, а негов асистент - Кръстю Мирски. Декорите и костюми­те са дело на Асен Попов и Цанко Лавренов. Ролята на Зограф Илия изпълнява Иван Димов. Със съща­та пиеса открива сезона и Варнен­ският народен театър като режи­сьор на постановката е Николай Фол, а музиката създава Светослав Обретенов.

Няколко години по-късно пи­сателят изгражда на същата тема романа „Празник в Бояна“, изда­ден през 1950 г. и претърпял досе­га още пет поредни издания (1966, 1968, 1969, 1987, 2006). По него в навечерието на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България Захари Жандов заснима през 1980 г. игралния филм „Боянският майстор“. Сценарист е Евгений Константинов.Ролята на Майстор Илия играе проникнове­но малко познатият днес артист Петър Деспотов.

Наскоро преживяхме рядка ра­дост - реставраторите проф. Геор­ги Григоров и Владимир Цветков разкриха върху най-стария слой от стените на черквата надраска­но с въглен име. Те са видели об­разите още през 1980 г., но не са забелязали надписа до тях. Въз­будени от откритието, историци и неисторици побързаха да огласят нашироко, че Боянският майстор, изпреварил Джото и Леонардо, се е казвал „Вълкан“ или „Вълчан“.

Не се забавих да се явя и аз в не­делния ден на самото място.

Заварих в двора на черквата две университетски дами: проф. д-р Ана-Мария Тотоманова от кате­драта по кирилометодиевистика и нейната приятелка Йоана от Института по изкуствознание при Българската академия на науките. И двете бяха дошли със същото повишено любопитство. Влязо­ха двете без бавене вътре срещу съответната плата. Почаках ги да излязат и попитах за името. „Не е нито Вълчан, нито Вълкан! - от­сякоха те. Написано е: „Василий“. Можеше да им се вярва: Тотомано­ва разчете за научно издание Ва­тиканския кирилски палимпсест, считан за най-ранния превод на изборно евангелие - дело на самия Константин Философ. Колежката й също се занимава години наред с разгадаване на подобни тайни.

Както скоро след това бе из­вестено от екрана на Българската национална телевизия в автори­тетното предаване „Памет бъл­гарска“, главният зограф на све­тилището наистина носи името Василий, при това сам е упоменат в Боянския поменик, книжовен паметник от XVI век. Встрани от самонадеяните изцепки на друг археолог, безспорният европейски специалист по епиграфика ( сиреч науката за надписите), проф. д-р Казимир Попконстантинов от Ве­ликотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ разказа убедително за какво става дума. Доц. Зарко Ждраков от Нацио­налната художествена академия разкри името и на втория зограф - той самият се е подписал върху меча на Св. Димитър Солунски, изобразен върху стените на черк­вата. Нарича се Димитър – доста разпространено име през Второто българско царство.

Божидар Димитров отиде да види и родното село на Василий някъде в Северна Гърция, около град Сяр (или Серес). Съобщено бе , че той бил рисувал и икони - една от тях била запазена в Охрид.

Възниква големият въпрос: бъл­гарин или византиец е този Васи­лий? Ще се накърни ли нашето на­ционално самочувствие, ако той е дошъл не от столицата Търновград или от столицата Константинопол? Няма ли това да засенчи убежде­нието на проф. Андре Грабар, кой­то нарича боянските стенописи единствени по рода си в Европа в своята монография, издадена на френски език в Париж през 1924 година? Малцина знаят, че негова­та съпруга е българка.

Има едно доказателство в полза на българския произход на зогра­фа. В разгърната стенописна сцена на Тайната вечеря той е поставил върху трапезата на апостолите... комат хляб, чеснов лук и ряпа!

Със „Стихове за чесъна“ откри своята първа стихосбирка, издаде­на в 1955 г., поетът Димитър Сте­фанов, родом дряновец, ще рече половин търновец.

Добре де, ами как се е казвал третият зограф? Твърди се, че са били екип от трима художници и не са допущали другиго вътре в черквата.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник - Бр. 28/ 2008 г.

Натемия - трижди!

В селата около Клокотница рядък народен обичай,
придружен с песен-проклятие,
предупреждава минали и днешни властници

Срещата на войските на цар Иван Асен II с войските на епирския владетел кир Теодор Комнин в полето при река Клокотница е звезден миг в българската история. Наред със своето значение за разширяване и укрепване на българската държава, тя съдържа и силен нравствен елемент - нару­шителят на дадената дума трябва да бъде възмезден. Търновските воини носели набучен на копие нарушения от епирците договор за мир - знае се това от учебниците.

Битката става на 9 март - деня, посветен на Светите 40 мъченици от Севастия. Почитта към тях се слива със спомена за Клокотнишката победа. На същия ден до наши дни в района на битката се правят народни събори.

На десния бряг на река Марица, между Първомай и Димитровград, край днешното село Сталево (пре­дишно Преслав) се издига хълм, който отстои на десетина киломе­тра северно от мястото на битката и река Клокотница. Според леген­дата тъкмо на този хълм е стоял цар Иван Асен II и оттам е ръково­дил съдбоносното сражение.

Върху хълма от незапомнени времена има църква, посветена на мъчениците от Севастия. В ней­ните стени са намирани зазидани стари български книги. Керамичен водопровод е свързвал крепостта с река Марица.

На Първа пролет на хълма ста­ва народен събор. Той вече е доста театрализиран. На отиване нагоре момите пеят определена песен. По време на хорото пеят друга. На връщане в селото пеят трета пе­сен. Слага се обща трапеза върху месали на земята. Сетне младо и старо се хваща около нея на хоро, като пеят песен-проклятие:

„Селяни черква черкуват, момите хоро играят.

Момците бял камен фьрлят, хем фьрлят и хем проклинят:

„Проклет да бъде кир Тодор, дето туй чудо направи...“

С очите си съм го видял - след свършване на хорото жени и мъже доближават до отвесна каменна стена, издълбана заради каменна кариера, и хвърлят камък в нея с думите „Проклет да е!“

Всъщност това е народният оби­чай „натемия“, известен от проуч­ванията на Димитър Маринов и увековечен от Иван Вазов в пое­мата „Грамада“.

Но защо проклятието се отпра­вя към бездната трижди?

Далеч не само кир Теодор заслу­жава да бъде анатемосан заради нарушаването на мирния договор. Патил-препатил от междуособици и размирици в своята държава, народът ни с безпогрешен исто­рически рефлекс е отсъдил своята нравствена присъда - дори в аванс. Той има предвид всякакви дър­жавници - чужди и наши, склон­ни да забравят своите обществени задължения към онези, които са ги овластили.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник – Бр. 28/ 2008 г.