АНАТОЛИЙ КУЗНЕЦОВ

Анатол (ий)

Тодор Коруев
30. Март 2011, брой 73, в."Дума"

От руския щанд на панаира на книгата Илия Пехливанов си купил уникално издание на "Бабий Яр" от Анатолий Кузнецов. То е от 2010 г. и е с три шрифта: обикновеният е на текста на романа, както е публикуван в "Юность" през 1966 г., курсивът е за всичко цапардосано от цензурата, вижда се, то не е малко, а с големи скоби са обградени допълнения, правени през 1967-1970 г. Ще припомня, че Анатолий Кузнецов през 1969 г. замина за Лондон в командировка да събира материали за II конгрес на РСДРП, но поиска политическо убежище и стана г-н Анатол. Повярвал, че живее в нормално общество, където може да говори и пише свободно, той откровено си признава, че е вербуван от органите на КГБ. Така за отечеството си стана изменник, за новата родина - доносник.

На 28.ХI.1966 г. Илия Пехливанов доведе Анатолий Кузнецов на тавана на ул. "Малуша" 16. Аз вече бях калесан за учител в момчилградската гимназия, Стефан Димитров се стягаше за Старо Оряхово, бяхме дошли за държавните изпити. Илия и  Ганчо Гатев бяха се закачили за в. "Народна младеж" и отърваха разпределението. Така да се каже встъпвахме в истинския живот. Всеки, който прекрачваше прага на нашата бърлога, оставяше "литературна следа" в книгата за впечатления. В нея гостът ни цитира Остап Бендер: "Това беше най-прекрасната нощ в нашия живот, вие и не забелязахте, братя мои!", към което е добавил: "Вие си въобразявате, че сега у вас върви "подготовка" за живота, че главното е пред вас, че утре ще бъде по-добре. По-добре няма да бъде!". А ние пихме, спорихме, а знаменитият писател, бяхме чели "Бабий яр" в "Юность", ни внушаване "Лучше не будет". В "най-прекрасната нощ в нашия живот" даже му се озъбихме, защото ни убеждаваше, че ако днес сме още момчета с идеали, много скоро щели са да ни превърнат в квадрати. А на нас не ни се искаше да ни квадратосат.

Анатолий Кузнецов бе дошъл за три месеца да пише книга за България. Славната "Бамбука" помни появяванията му там заедно с Димо Боляров, негов състудент в "Максим Горки". С Толя ходихме заедно да ядем шкембе (после ще ни напише в писмо "Дико тоскую по шкембе."), водихме го в Студентския дом да гледаме филмите от "чешкото чудо". Връзката на Илия се оказа първата му книга "Продължение на легендата", разказваща за младежа Толя, току-що завършил гимназия, пропаднал на приемните изпити и станал строител по сибирските електростанции.  Книгата пада на сърцето на Илия и негови съученици, които, несполучили от първия път да влязат в университета, отишли да работят на строежа на електротелферния завод в Габрово.   Написват писмо на Анатолий Кузнецов, получават бързо отговор. На другата година техният съученик Метьо отива да учи в Тула, където живее писателят, сближават се, дружбата укрепва, писмата зачестяват. И след срещите ни в София последното му писмо завършва: "Душата ми е с вас и винаги ще помня вашия великолепен таван, всички разговори и спорове. Надявам се, пак ще си пишем и ще се виждаме..."

В края на 1967 г. "Народна младеж" издаде "Бабий Яр" в превод на Дона Минчева. Авторът му е бил на 12 години, когато немците влизат в Киев. Бабий яр е голям дол, място за детски игри, което се превръща в чудовищен символ на хитлерофашизма. Юношата Толя откъм Бабий Яр чувал картечните откоси през разни интервали: та-та-та, та-та-та... Ден след ден, цели две години, унищожено е цялото еврейско население на Киев, разстреляни са и много руснаци, украинци... Картечните откоси не отшумели дълго в главата на момчето и като че ли те са го накарали да "документира" страшното човекоизстребление. Започва с думите: "Всичко в тая книга е истина" и както никой друг преди него пише за Холокоста. През 1969 г. романът "Бабий Яр" бе прибран от библиотеките. Илия скътва писмата на Толя в тайник, далеч от лоши очи. Серафим Северняк в "Литературан фронт" скастри здравата г-н Анатол от класово-партийни позиции, за което получи похвала най-отвисоко, но взе, че пусна по телевизията филм по сценарий на Ан. Кузнецов, за което го насапунисаха пак оттам.

Анатолий Кузнецов не написа книга за България, освен прекрасния разказ "Среща с родината" за Сашка - белогвардееца в селото на Димо Боляров, не направи книга и за Ленин в Лондон. За десет години духовно опустошеният емигрант не сътвори почти нищо значимо, талантът се отдаде на публицистиката - радиобеседите по Радио Свобода. В Киев сега има паметник, изобразяващ момче, което чете на една стена немски позив към киевчани. Момчето е Толя Кузнецов, а скулпторът - Владимир Журавель. И романът "Бабий Яр" е паметник. Защо да не го прочетем отново и на български - такъв, какъвто е искал да го види неговият автор. Струва си, въпреки всичко...

НЕ КОЛИБИ - А ГРАД ОТ МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО

Вера Мутафчиева

Най-старата къща в с. Горни Върпища, Габровско,
построена през 1754 г.

Отначало дом - струпан набързо, почти чергарски  катун, малко по-късно – колиба, на грижливо избрано място в усоен, отдалечен от пътищата дол, или пък на припек върху висок баир, с поглед към изгрева; още по-сетне – селище от десет такива колиби, след време те стават вече двайсетина или трийсет. Названието им най-често носи името на първозаселника, в множествено число, членувано. Или представя мястото на заселването.

Колиби ги наричат и днес. Отиваш из тези колиби и не проумяваш: има ли стар български град в равнината, който да прилича повече на град от колибите на Габровския, Тревненския и Еленския балкан? Селяни или градски жители са тези колибари, които се препитават все навън от дома, предимно като дюлгери и кираджии. Разгледайте техни оцелели старинни фотографии, за да видите как са облечени тези хора и в бедните години...

Техните къщи по селцата –  това са градски къщи, скрити в дълбоки борове с висок зид , с чимшир и цветя. Двукати и трикати са тези къщи, а  някои имат и кепенци. Покрай всяка върви постлана с камъни улица. И откъде тия големи каменни черкви из колибите – големи черкви за по петдесетина къщя? Откъде тия училища, строени преди сто и повече години, че и читалища, широки дюкяни и пивници? И защо толкова много зеленина навсякъде- къде ги отъпканите, прашни хармани, безкрайно налепените една о друга плевни, обори, сайванти, хамбари? Какво са работели, какво са яли хората, които наричаме колибари?

Не колиби, не села – в Габровския, Тревненския и Еленския балкан ще видиш нещо чудновато: малки части от някакъв голям, стар, богат град, разпрснат на много късове из планината. Българите са пренесли в леса  не някакъв невзрачен, гол живот – те са донесли отлежалата, зряла традиция на едно хилядолетно развитие.

/Преписано от книгата „Габрово”, издадена през 1963 г. от Издателството на НС на Отечествения фронт. Авторката Вера Мутафчиева, именит български писател от втората половина на отминалия век, е по потекло от Боженците, дъщеря е на бележития наш историк и философ Петър Мутафчиев.

Напоследък в Сибир се появиха новоизградени РОДОВИ селища, поощрявани официално от правителството, като спасителна алтернатива на пренаселените милионни градове, които има неразрешими проблеми.

Това дава нова стойност на нашите балкански колиби, което оцениха категорично през последните години пенсионери от Великобритания, Холандия и други европейски страни./

Танановата къща в Дряново

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

  ПОНЯТИЕ ЗА КЛЕТКА  

                                                                                                                                                                                                                                        

Не е била досега година преди Великден – и да не се белоса и почисти Майчината стая.

А не може да не се почисти: през зимните месеци от печката стените са се опушили достатъчно, особено около кюнците. Дърва и клечки са изпаднали  от сандъчето до нея и са се разпилели по дъсчения под заедно с останки от нечетни и непотребни вестници-жълти и нежълти. Паяжини са се появили  из ъглите. Постелките на одъра са се набили с прахоляк. Прах е попадал и върху иконата на Св. Богородица над телевизора.

Нали трябва да замирише на чисто – навън вече пролетта съживява отново треви и дръвчета, кукувици кукат наоколо, птичета чуруликат от радост.

Другата седмица в четвъртъка ще рече да се боядисват пак яйца за великденската трапеза.

Докато мажеш с четката вар по тавана, като гледаш да не ти паднат капчици вар в очите, упоен от мириса на чистота, може и да се сетиш, че Майчината стая всъщност дава понятие за КЛЕТКА - човешка, нравствена. Светът се смалява, смалява, смалява и достига от една хаотична смесица на места и хора до това единствено пространство с размери пет на четири метра, което се превръща в единица мярка за твоя свят.

Много други неща в живота си можеш да предпочетеш и избираш. Майка си и Отечеството си не можеш.

Изборът винаги носи напрежението на другите възможности, с които по своя или чужда воля си се лишил.

В случая напрежението изчезва. Варианти няма. Не е ли поради това именно най-добрата почивка при скута на Майката.

Руският писател от северната Вологда Василий Белов разширява  понятието, като нарича селската къща „подводница” – векове наред тя е просъществувала чрез самозадоволяване с най-насъщното.

А големият български писател Емилиян Станев я сравнява със „здрава клетка”. Има предвид като цяло малките колибарски селца из Предбалкана. Един истински нравствен резерв  за объркани времена като днешните.

Из свитъка „Богородичен хляб” /1992/.

Преписано и дописано на Благовещение, 25 март 2011 г.

Добавка

Учудвам се как съм могъл да напиша толкова истинско нещо. Обяснявам си го , че е писано „ради душеспасения”. Както навремето са се изповядвали дамаскинарите върху белите полета на свещени текстове. Човек остава благодарен на онези, които  са го заставили принудително да се раздели с дългогодишни любими занимания с обвинението, че те  са излишни и безсмислени...

Св. Богородица

                                                                  

БОЙ ЗА ХРИСТОВА ВЯРА

Братята Миладиновци обнародват песента за цар Иван Шишман

„Изгорената земя отвъд християнската крепост” – по такъв начин средновековният книжовник Фелипе Коренацо Бонакорци представя  краят на Второто българско царство пред нашествието на османците.

Последен защитник на Търновград остава Св. Евтимий, патриарх Търновски. Орисан да се сподоби приживе с вериги и апостолско гонение, народния закрилник е изпратен с плач на заточение. Балканските селища Плачка, Плачковци и село Прангата край Асеновград – днес наричано Патриарх  Евтимово са запазили спомен за това.

Цар Иван Шишман предвожда многобройна войска за битката с друговерците в Софийското поле.

А като отглас на трагедията по-късно се появява народна легенда. Според поверието Цар Иван Шишман, когато напущал скръбен столнината, забил една недогоряла главня на хълма Царевец, близо до Евтимиевата черква „Възнесение Господне” на върха, с думите:

„Когато се раззелени тази главня,тогава ще се освободи България...” осподнеГ

В очакване Възкресението на отечеството, в годините на Възраждането тази легенда придобива особена  сила. От уста на уста се предава , че  Шишмановата главня вече е пуснала ластарче и то ставало все по-голямо, все по-зелено.

Според Гено Недялков от село Мусина, който невръстен става свидетел как узрява освободителната борба и двеста четници поемат към Балкана, водени от Даскал Киро Петров и Поп Харитон, в легендата се включва и вездесъщият Отец Матей Преображенец, възприеман ни повече, ни по-малко като живо въплъщение на народната надежда за спасение. Той бил ходил сам лично да види с очите си това ластарче. Турските войници, които охранявали главнята, стреляли по него. Ала куршумът не го хванал...

Продължение на тази легенда е и песента за цар Иван Шишман, която обнародват в Сборника „Български народни песни”  Братята Миладинови. Нейният първоизточник вероятно е някъде из Западна България, където са се водили действително знаменитите боеве на Цар Шишман срещу турците и където и до наши дни са съхранени много спомени, свързани с местни названия на цар Шишмановата епопея - в Костенец, Ихтиман, изчезналото село Ступенград близо до Вакарел и другаде наоколо.  Там именно са открити и документирани  най-много нейни варианти.

Обнародва я също Георги Раковски в  сп.”Будущност” през 1864 година.

 Успоредици на песента  се срещат и в сръбското народно творчество, записани в началото  на ХІХ век. В Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” се съхранява  български запис на  песента, влючен от Беню Цонев в неговия опис на ръкописите от 1907 година -стр.503, № 534.

 „Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле

 бой да правят, мила моя майно льо, за българско и
 бой да правят, мила моя моя майно льо, за Христова вяра,

 сам ги води, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман...”

                                                                                                                     

хълма Царевец

БУНТОВНИК В РАСО

Отец Максим Райкович и „богословието на освобождението"

През втората половина на ХХ век в Латинска Америка се появи понятието „богословие на освобождението” като знак за участиетона католически  духовници в бобите за национално самоопределение.

Цяло столетие преди това в Българско живеят и се борят десетки православни свещеници, които са четяли евангелието със запасани пищови на кръста.Създателят на единствената по рода си за онова време тайна революционна организация с двеста комитета Васил Левски е раздячен дякон. Новопосветените в делото комитетски членове по правило са полагали клетва над кръстосани евангелие и кама. Пръв довереник на Апостола е Отец Матей Преображенски. Носител на кръста пред Хвърковатата чета на Бенковски е Отец Кирил от  Калугеровския манастир. Поп Харитон предвожда чета в Първи революцинен окръг и загива в битката при Дряновския манастир. Поп Атанас Гъбенски заклева на два пъти въстаниците от Ново село, а по време на тяхното заточаване в крепостта Фамагуста на о-в Кипър ги заклева за трети път в единствен по рода си комитет. А невероятният Поп Минчо Кънчев, градил комитетската мрежа в Старозагорско, пише като заточеник в Диарбекирската тъмница своята невероятна книга ”Видрица”.

Несправедливо е наистина, че сред възрожденските бунтовници в расо рядко се споменава дряновецът Максим Райкович.

/На 12 април 1852 г. Максим Райкович пише пространно „Жалостно увещание” до българите в Галац. Екатерина Златоустова публикува дословно този неизвестен документ в очерк със заглавие „Из миналото на българите в чужбина” /в. „Мир”, бр. 11 426 от 27 август 1938 г.,стр. 3././

Максим  Райкович

                               РАЙКОВИЧ /РАЙКО/, Максим /Минчо/

   /1801-25 февруари 1875/                

               

Роден в Дряново. Баща му Райко Крински е земеделец и обущар. Учи в килийното училище в Дряново, в Дряновския и Преображенския манастир. Става монах в Преображенския манастир, учител и свещеник в Лясковец, игумен на Петропавловския манастир /1837-1844/. Участва в просветното движение и църковно-националните борби, както и във Велчовата звера. Преследван от турските власти, емигрира в Сърбия. Установява се в Румъния – първо в Браила, след 1849 г. в Галац..Там учителства и работи дейно за построяване на българско училище и българска черква.

Помощник  на Георги Раковски.

През 1853 г. се записва доброволец в руската армия по време на Кримската война. Награден със златен кръст за храброст.

Преди смъртта си оставя завещание, в което разпределя парите си за училищата в Търново, Дряново, Лясковец и Галац.

Енциклопедия „Българска вэъзрожденска интеигетция”.  Държавно издателство „Д-р Петър Берон”, София 1988.