НЕ­БЕС­НА­ТА БУЛ­КА

 Ели­са­ве­та Баг­ря­на

про­че­те прес­лав­с­кия „Шес­тод­нев” пре­ди да ви­ди пов­тор­но

Ха­ле­е­ва­та ко­ме­та

Над це­лия ми нес­по­ко­ен път

до­ри до те­зи дни,

ко­и­то бър­зо се то­пят,

нез­ря­ла,

но ог­не­на сле­да в жи­во­та ми

ос­та­ви ти.

10 ноември 1987 г.

КЪМ ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА

Аз те чакам, комето Халеева -

приятелко от младини,

аз те чакам за новата среща -

среща втора, за мене последна.

Ти ми вдъхна любов към Всемира,

към безкрая на звездния миг

и научи ме да разбирам

безгласния звезден език.

 4 март 1986 г.

(Тези стихове са посветени на астронома Владимир Шкодров.)

Ели­са­ве­та Баг­ря­на гос­ту­ва на ас­т­ро­но­ми­те он На­ци­о­нал­на­та об­сер­ва­то­рия на връх Ро­жен. Там, в под­но­жи­е­то на звез­ди­те, се осъ­щес­т­ви мно­го­го­диш­на­та й меч­та да над­ник­не във все­ле­на­та през ис­тин­с­ки те­лес­коп.

- Още ка­то мо­ми­че се ув­ля­кох по ас­т­ро­но­ми­я­та и си из­б­рах ед­но съзвездие на лят­но­то не­бе – съз­вез­ди­е­то Ли­ра и не­го­ва­та най-яр­ка звез­да, далеч­но­то син­ка­во слън­це – Ве­га. Мис­лех за не­го ка­то за свое. И все ми се е ис­ка­ло да го пог­лед­на през го­лям те­лес­коп.

-Об­сер­ва­то­ри­и­те на­пом­нят за от­шел­ни­чес­ки ма­нас­ти­ри. До­ри и днес. 

Астро­но­ми­те се от­къс­ват доб­ро­вол­но от град­с­ки­те дел­ни­ци ме­се­ци на­ред, за да бдят под те­лес­ко­пи­те.

-Об­сер­ва­то­ри­я­та на Ро­жен ми се сто­ри ка­то храм – храм на на­у­ка­та, купола на 

то­зи храм. Ка­то че ли там се пра­ви бо­гос­лу­же­ние… Тък­мо то­ва ме трог­на: до 

ку­по­ла на най-древ­на­та, на най-се­ри­оз­на­та и веч­на на­у­ка – астроно­ми­я­та, стои оно­ва мал­ко бъл­гар­с­ко па­рак­лис­че, съг­ра­де­но от един бъл­гар­с­ки, ро­доп­с­ки 

се­ля­нин, чи­е­то име не се знае. Той го е из­зи­дал от родоп­с­ки ка­мъ­ни и го е пок­рил с ха­рак­тер­ни­те ро­доп­с­ки пло­чи – та­ки­ва четвър­ти­ти ка­мен­ни пло­чи. Тях ни­ка­къв вя­тър не мо­же да ги от­не­се, ма­кар че са на вър­ха.

То­ва е най-сил­но­то ми впе­чат­ле­ние, то ме ка­ра да се за­мис­лям за ду­ша­та, за ду­ха на бъл­га­ри­на, на прос­то­на­род­ния бъл­га­рин. Ду­хът на чо­ве­ка не е на зе­мя­та, а във ви­си­ни­те, над зем­ния ни жи­вот, над зем­ния ни път. Та то­зи бълга­рин е на­ре­къл па­рак­ли­са „Све­ти Дух” – то­ва е не­що ве­ли­ко…

-Ве­ро­ят­но то­ва е за­ло­же­но в чо­веш­ка­та същ­ност, щом ка­то Йо­ан Ек­зарх още пре­ди де­сет ве­ка е въз­к­лик­нал:

„Жи­вот­но­то е про­из­ляз­ло от зе­мя­та и пог­ле­дът му е на­со­чен към земята. Но чо­ве­кът, кой­то е не­бес­но рас­те­ние, как­то по фор­ма­та  на своето тя­ло, та­ка и по­ра­ди пре­въз­ход­с­т­во­то на сво­я­та ду­ша стои повисоко …А тво­я­та гла­ва гле­да към не­бе­то; тво­и­те очи се на­соч­ват към по-възвише­ни не­ща… С ми­съл­та си да бъ­деш над зем­ни­те не­ща. Та­ка как­то ти си ус­т­ро­ен: та­ка и ти ус­т­рой сам своя жи­вот… Тво­я­та ис­тин­с­ка ро­ди­на е гор­ни­ят Еру­са­лим…” /Из „Шес­тод­нев”/

-Да, раз­б­рах, че на­ши­ят, прос­ти­ят на­род знае – ду­хът на чо­ве­ка е ви­со­ко и ле­ти ви­со­ко над зем­ни­те, все­кид­нев­ни­те гри­жи…

-Ако се за­мис­лим, меж­ду на­у­ка­та ас­т­ро­но­мия и по­е­зи­я­та има не­що мно­го 

об­що: ас­т­ро­но­ми­я­та се стре­ми да от­к­рие и обяс­ни съ­щес­т­ву­ва­не­то на дру­ги све­то­ве, тя пос­ти­га но­во виж­да­не за све­та, а по­е­зи­я­та в същ­ност­та си е същото.

-Да, по­е­зи­я­та е тър­се­не на све­та, да раз­ка­жеш за не­го с дру­ги ду­ми… Какво е 

по­е­зи­я­та? Ка­то се взи­ра в звез­ди­те, чо­век не­вол­но мис­ли за по­е­зия или сам той ис­ка да из­ра­зи с по­е­зия мис­ли­те си. Пре­ди по­ве­че от 60 го­ди­ни на­пи­сах 

сти­хот­во­ре­ни­е­то „Ама­зон­ка”, ко­е­то с ос­но­ва­ние се счи­та за на­ча­ло на мо­я­та 

ис­тин­с­ка по­е­зия. В не­го аз при­зо­ва­вам и Пер­сей, и Ан­д­ро­ме­да…

-В пред­чув­с­т­вие за кос­ми­чес­ки­те вре­ме­на…

-Ис­ках да ви­дя Ан­д­ро­ме­да от Ро­жен – на­ли съм вяр­ва­ла, че тя ще бди над на­ша­та по­бе­да. Но тък­мо ко­га­то тя тряб­ва­ше да се яви, об­ла­ци я скри­ха, а и тя по-труд­но се виж­да, за­що­то е в мъг­ля­ви­на. Но от дву­мет­ро­вия те­лес­коп на Ро­жен, от най-ви­со­ко­то стъ­па­ло, под от­к­ри­то не­бе гле­дах Юпи­тер с два­та спът­ни­ка, от­к­ри­ти от Га­ли­лей.

-Доп­ре­ди две де­се­ти­ле­тия чо­век е наб­лю­да­вал Кос­мо­са от Зе­мя­та, се­га той има въз­мож­ност да пог­лед­не се­бе си от Кос­мо­са. Да­ли то­ва про­ме­ня негово­то от­но­ше­ние към све­та

-Да, раз­би­ра се. Учас­т­ву­вах в пре­да­ва­не­то на те­ле­ви­зи­я­та „Съ­бе­сед­ник по 

же­ла­ние”. По­пи­та­ха ме как­ва бих ис­ка­ла да ста­на, ако от­но­во съм на 18 години. Как­ва про­фе­сия бих си из­б­ра­ла. Аз от­го­во­рих – си­гур­но кос­мо­навт.

За­що­то от мал­ка оби­чам ус­т­ре­ма на чо­ве­ка към не­поз­на­то­то. Ис­ка­ла съм и 

мо­реп­ла­ва­тел да ста­на, и да ле­тя по не­бе­то, и … Та­ки­ва са би­ли мо­и­те мечти. Днеш­ни­те же­ни имат мно­го по­ве­че въз­мож­нос­ти за та­къв по-необикно­вен жи­вот. Аз съм един не­о­съ­щес­т­вен мо­реп­ла­ва­тел и кос­мо­навт в ми­съл­та.

-Ко­га­то Йо­ан Ек­зарх раз­съж­да­ва за мяс­то­то на чо­ве­ка във все­ми­ра, той мно­гок­рат­но се връ­ща към ми­съл­та за цен­ност­та на чо­ве­ка, за изключителност­та на не­го­вия ра­зум и ду­шев­ност:

„Без чо­ве­ка то­ва поз­на­то и ви­ди­мо тво­ре­ние не би би­ло не­об­хо­ди­мо за ни­що, тъй ка­то то не при­те­жа­ва ра­зум­на и мис­ле­ща ду­ша, то­ва оз­на­ча­ва, че слън­це­то, лу­на­та и звез­ди­те са по-ни­щож­ни, а не по-цен­ни, за­що­то най-цен­но от всич­ко то­ва е чо­ве­кът!… Чо­ве­ци­те са нес­рав­ни­мо по-цен­ни, послав­ни и по-доб­ри от звез­ди­те не са­мо за­що­то имат ду­ша, но и за­що­то са ра­зум­ни, имат сво­бод­на во­ля и раз­съ­дък…” /Из „Шес­тод­нев”/

-Но то­ва всъщ­ност е моя ре­ли­гия! Най-чуд­но­то не­що в све­та е жи­во­тът. Раж­да­не­то на жи­ва­та клет­ка. Мис­ля, че и за мен, и за все­ки друг не е док­рай яс­но как се е съз­да­ла та­зи клет­чи­ца. Пра­вят съ­е­ди­не­ния – во­до­род и кис­ло­род и не знам как­во си, но съз­дай­те жи­вот в еп­ру­вет­ка! Ве­че има робoти, тех­ни­ка – всич­ко мо­же да бъ­де свър­ше­но от тях, но мо­же ли да се съз­да­де жи­ва ду­ша? Не мо­же. И за­то­ва вяр­вам, че жи­во­тът е най-ве­ли­ко­то не­що.

Пре­ди го­ди­ни Бла­га Ди­мит­ро­ва ми за­да­де въп­ро­са: „Как­во най-мно­го ви учуд­ва в жи­во­та?” и аз вед­на­га ка­зах, без да се за­мис­лям: „Са­ми­ят жи­вот.” Той за мен е най-го­ля­мо­то чу­до.

Чо­ве­кът е най-цен­но­то, най-чуд­но­то и най-за­га­дъч­но­то не­що в то­зи свят. За­що­то ни­кой още не мо­же да твър­ди със си­гур­ност как се е явил то­зи жи­вот. Та­ка ще го ка­жа и в стих:

Жи­вот, жи­вот, ти сам си най-ве­ли­ка­та фан­тас­ти­ка!

-Но точ­но в на­шия век чо­веш­ки­ят жи­вот е без­к­рай­но обез­це­нен, щом е въз­мож­но за не­го­во­то уни­що­же­ние да бъ­дат из­пол­зу­ва­ни на­й-доб­ри­те умо­ве на пла­не­та­та, сред­с­т­ва­та за на­същ­ни пот­реб­нос­ти. Хо­ра­та все по-чес­то се стряс­кат от кош­мар­ни ви­де­ния за нов, пос­ле­ден апо­ка­лип­сис. Ни­ма си стру­ва чо­век да 

за­па­зи стре­ме­жа си към тайн­с­т­ва­та на Кос­мо­са, ко­га­то той се обръща сре­щу не­го?

-Неп­ре­къс­на­то на­рас­т­ва стра­хът от чо­веш­ки­те де­ла, а не от Все­ле­на­та. Кос­мо­сът ни­ко­га не е зап­лаш­вал чо­ве­ка от са­мо­то на­ча­ло на не­го­во­то съществу­ва­не. Но 

се­га Кос­мо­сът в ръ­це­те на чо­ве­ка мо­же да се ока­же застраши­те­лен. Ни­ма чо­век се из­ка­чи в Кос­мо­са, за да уби­ва чо­ве­ка?!

-А за­що все пак хо­ра­та от­к­рай вре­ме се стре­мят към звез­ди­те, из­пит­ват 

осо­бен тре­пет от нощ­но­то не­бе?

-За­що­то виж­дат там веч­но­то, там имен­но мо­жеш да се от­къс­неш от земни­те 

съд­би и зап­ла­хи. Же­ла­ние за веч­ност. Аз нап­ри­мер, ко­га­то мо­га да наб­лю­да­вам звез­д­но­то не­бе, ни­що дру­го не ме ин­те­ре­су­ва. И мо­и­те лич­ни бол­ки, мъ­ки и с

тра­да­ния – ни­що…

На Ро­жен го­во­рих­ме за бъл­гар­с­ка­та хай­душ­ка пе­сен, ко­я­то на поз­ла­те­на пло­ча ле­ти в Кос­мо­са. То­га­ва си пред­с­та­вих Ро­до­па пла­ни­на ка­то ро­доп­чан­ка, 

по­лег­на­ла умо­ре­на по плад­не край ба­щи­на­та си ли­ва­да, още не­до­о­ко­се­на. Нали пла­ни­на­та е на­ша­та гра­ни­ца – край ба­щи­на­та си ли­ва­да…

Та­зи пе­сен е ка­то ро­доп­с­кия Ор­фей, кой­то и до ден дне­шен тър­си сво­я­та Ев­ре­ди­ка, за­гу­бе­на ве­че в друг, не­зе­мен свят. То­ва е мое пре­жи­вя­ва­не, за­що­то аз в 

дейс­т­ви­тел­ност през нощ­та чух, слу­шах как пее Ор­фей, как хо­ди на­вън, пее и 

ви­ка, и тър­си… Тър­си Ев­ре­ди­ка и все още не я на­ми­ра…

-По-ве­ро­ят­но е зем­но­то ни пос­ла­ние от му­зи­ка, гла­со­ве и об­ра­зи да ос­та­не 

не­раз­би­ра­е­мо, не­чу­то…

-За да има по­доб­но на чо­ве­ка съ­щес­т­во, тряб­ва да съ­щес­т­ву­ват аб­со­лют­но 

съ­щи­те ус­ло­вия ка­то на Зе­мя­та. Въз­мож­но е да има във Все­ле­на­та дру­го 

същес­т­во с друг вид ра­зум, но чо­ве­кът е един­с­т­вен. Точ­но за­то­ва в днеш­но вре­ме на­ша­та от­го­вор­ност на­рас­т­ва. Ние сме длъж­ни да се за­па­зим ка­то човеци, да 

за­па­зим то­зи един­с­т­вен чо­век във Все­ле­на­та. Още по­ве­че, че все­ки чо­век сам за се­бе си е все­ле­на.

-Спо­ред на­у­ка­та на­ша­та га­лак­ти­ка неп­ре­къс­на­то се раз­ши­ря­ва, си­реч дори да има ня­къ­де ра­зу­мен жи­вот, той неп­ре­къс­на­то се от­да­ле­ча­ва от нас и 

прак­ти­чес­ки ние ще бъ­дем още без­к­рай­но дъл­го са­ми.

-Все­ле­на­та се раз­ши­ря­ва, но ни­кой не мо­же да ка­же до­къ­де? Как­во означа­ва 

без­к­рай­ност­та?

Чес­то се пи­там за­що му е ра­зу­мът на чо­ве­ка. За да го из­пол­зу­ва за сво­е­то 

уни­що­же­ние? За да пла­ни­ра яд­ре­ни вой­ни? Не мо­га да при­е­ма та­къв чо­век – 

ка­къв е 

то­зи ра­зум чо­веш­ки, кой­то ис­ка да уни­що­жи чо­ве­чес­т­во­то? Та то е тол­ко­ва 

са­мот­но и без­за­щит­но в та­зи ог­ром­на Все­ле­на. Не мо­га да се при­ми­ря с то­зи 

аб­сурд и за­то­ва мо­же би съм пре­ка­лен оп­ти­мист. Все си каз­вам – не, чо­веш­ки­ят ра­зум ще над­де­лее. Ина­че ни ча­ка кра­ят, ни­що­то. Не мо­га да допус­на, че то­ва ще се слу­чи.

Ка­къв ли ще бъ­де све­тът след го­ди­ни, ако е мир?…

-Та­зи го­ди­на Ха­ле­е­ва­та ко­ме­та ще пре­ми­не за вто­ри път в жи­во­та ви. 

Астро­но­ми­те ве­ро­ят­но ви за­виж­дат за та­зи ряд­ка въз­мож­ност. Как сте я 

ви­дя­ла вие то­га­ва, през про­лет­та на ва­шия жи­вот?

-Бях се­дем­на­де­сет­го­диш­на. Та­ко­ва кра­си­во, не­о­бик­но­ве­но яв­ле­ние! Нарекох я Не­бес­на бул­ка, за­що­то та­ка я виж­дах – с шлейф, ця­ла­та във во­ал. Виж­да­ше се и през де­ня, ма­кар и мал­ко по-бле­да. Гле­дах я как пос­те­пен­но ста­ва по-бле­да и 

по-тън­ка. Тя не за­ле­зе ка­то Слън­це­то, а по­тъ­на в безкрайност­та.

Се­га ис­кам да на­пи­ша сти­хот­во­ре­ние за мо­е­то очак­ва­не да я ви­дя вто­ри път. Имам ед­но-един­с­т­ве­но же­ла­ние – да по­жи­вея още, за да я ви­дя от­но­во.

-Вие сте ви­дя­ла Ха­ле­е­ва­та ко­ме­та ка­то Не­бес­на бул­ка – то­зи об­раз съвпада с най-дръз­ки­те хи­по­те­зи за ко­ме­ти­те ка­то се­я­чи на жи­вот в Кос­мо­са.

-Има не­що в те­зи ко­ме­ти… Ко­га­то се по­я­ви през де­се­та го­ди­на, ум­ря Толс­той. Ако се­га бях на­пи­са­ла сти­хот­во­ре­ни­е­то „Ко­ме­та”, си­гур­но бих казала, че тя е дош­ла да от­не­се ве­ли­ка­та ду­ша на Тол­с­той. А то­га­ва аз я виждах ка­то бул­ка.

-А се­га с как­во чув­с­т­во я очак­ва­те?

-Как ли ще се на­ме­сиш в моя жи­вот то­зи път!? Да­ли ще ме взе­меш и ще ме 

от­не­сеш във Все­ле­на­та?…

      -Де­ца­та, ко­и­то ще се ро­дят и ко­и­то ще я ви­дят за пър­ви път, да се надяваме, ще до­жи­ве­ят до след­ва­що­то приб­ли­жа­ва­не на ко­ме­та­та към родното ни Слън­це и Зе­мя­та ще е все още „ук­ра­се­на от жи­вот”.     

                                                                                                                                                 

 Непубликувано интервю

10 ноември 1987 г.